4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 681
С., 02,11,2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 1149/2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение №119 от 20.07.2010 г. по гр.д. №263/2010 г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място] е на становище, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК, нито сочената недопустимост на акта.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното, след проведено производство по чл.285 ГПК, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че въззивният съд се бил произнесъл по „ съществен процесуалноправен въпрос – какъв е обхвата на въззивното производство” в противоречие със задължителна практика на ВКС, което основание е квалифицирано по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Във връзка с това е сочил, че съдът бил „ излязъл извън обхвата на въззивното производство”, тъй като въззивната инстанция се била произнесла по иск, който не бил предявяван и който не бил предмет на въззивната жалба, като по този начин се било достигнало не само до неправилно, но и до недопустимо решение. Посочено е още, че „представя” ТРОСГК №1/20001г. – като лаконично е интерпретирана т.14 от него.Страната е заявила, че „представя” и решение №39/74г. на ВС на РБ, І г.о., като са цитирани части от него, свързани с мотивираната от състава на ВС възможностт само ищеца да променя своят иск, като в конкретния случай бил нарушен чл.116 ГПК / отм./. Страната подробно е развила своето разбиране за това, че съдът неправилно е определил правната квалификация по чл.79, ал.1 ГПК, като е мотивирал произнасяне на първостепенния съд по непредявен иск – чл.55, ал.1 ГПК, като е поддържала, че в своите молби до съда тя е предявила именно разгледания от първостепенния съд иск.Направен е извод че указанията на въззивния съд били в противоречие със задължителната практика на ВКС, като съдът бил излязъл извън рамките на правомощията си и постановил недопустимо решение. Посочено е още, че доколкото поставения въпрос касаел допустимостта на решението, касаторът считал, че касационно обжалване следвало да се допусне съобразно приетото с т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/09г. Други доводи не са развити.
Доколкото изложението съдържа доводи за недопустимост на обжалваното решение, следва да бъдат разгледани, с оглед възможността да обусловят допускане до касационно обжалване съгл. т.1 ТРОСГТК №1/2009г. Касаторът е поддържал оплакване за недопустимост на съдебния акт, поради това, че въззивната инстанция е „излязла извън обхвата на въззивното производство”, като се е произнесла по иск, който не бил предявен. Така заявено твърдението за недопустимост е правно необосновано, мотивирано с различни и несъвместими по своят характер правни категории. С обжалваното решение, състав на Варненски апелативен съд е констатирал, че първостепенния съд, сезиран с искова молба на [фирма]- [населено място] против [фирма] – [населено място], с която ищецът е претендирал заплащане на равностойността на осъществени в рамките на сключен договор за изработка между страните СМР е определил неправилно правната квалификация на иска, като е разгледал такъв по чл.55, ал.1 ЗЗД, вместо предявения по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД. Съдът е изложил мотиви във връзка с така определената от него правна квалификация, като е подчертал, че съобразно обстоятелствената част на исковата молба, в която се твърди, че ответникът като възложител на работата, неоснователно отказал да подпише актовете – обр-. 19, които определяли обема на извършените СМР,не ги платил, което довело и до предявяване на претенцията и до разваляне на договора от страна на ищеца. Въззивният състав е мотивирал още, че развалянето на договора не съставлява пречка да се претендира дължимата насрещна престация т.е. да се претендира изпълнение, когато вземането е възникнало преди развалянето и се касае за договор с продължително или периодично изпълнение, какъвто е сключения между страните. С оглед тези решаващи мотиви /които изчерпват мотивирането на въззивният съд/ следва да се приеме, че фактически невярно е твърдението на страната, че съдът е разглеждал непредявен иск, както и че е излязъл извън своите правомощия. Съобразно изричната императивна разпоредба на чл.270, ал.3 пр. посл.ГПК изцяло в правомощията на въззивният съд е да разгледа служебно валидността на произнасянето на първостепенния съд, а при констатация, че същият е разгледал иск, различен от предявения, цитираното процесуално правило определя и неговото процедиране, с което съставът на Варненски апелативен съд изцяло се е съобразил. Правно необосновани са и развитите доводи на страната относно това, че нейните правни квалификации на претенцията, както и твърденията й свързани с тях имат правно значение за определяне на основанието, на което следва да бъде разгледан предявения иск. Определяне правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона, като тази дейност се осъществява само по предявената искова молба – нейната обстоятелствена част и петитум.В случая, след констатация, че в обстоятелствената част на исковата молба / интепретирана подробно от въззивния съд/ са изложени обстоятелства свързани със създадена валидно облигаторна връзка между страните в резултат, на която ищецът е реализирал поети задължения, като е осъществил определен обем строително-монтажни работи, а насрещната страна не е изпълнила задължението си да ги заплати, поради което е отправила изявление за разваляне на договора т.е. задължението за плащане е възникнало преди това разваляне, с оглед наложеното поради спецификата на предмета на договор продължително изпълнение, чието заплащане се е осъществявало на конкретни етапи от работата, правилно въззивния съд е определил основанието на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД, като страната не е сочила нито един правен аргумент в подкрепа на разбирането си, че това произнасяне, както и че изпълнение на правомощията му по чл.270, ал.1, т.3 ГПК обуславят недопустимост на решението. Или страната смесва правилността на акта с неговата допустимост, като изложените доводи са такива свързани с правилността на решението, а не с неговата допустимост.В тази връзка, без каквато и да било правна относимост към разглеждания случай са цитираните решения №39/74 на ВКС, І г.о. и т.14 на ТРОСГК №1/01г., като и поставения въпрос – какъв е обхвата на въззивното производство не съставлява и материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./, тъй като няма относимост именно към изводите на въззивния съд.
От изложеното следва, че съдът е постановил валидно решение, поради което и съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1ГПК и решението на Варненски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №119 от 20.07.2010 г. по гр.д. №263/2010 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: