О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 681
гр. София, 05.12.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1460/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Ж. Б. от [населено място] и М. И. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 286 от 02.02.2017 г., постановено по в. т. д. № 450/2016 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 1309 от 10.08.2015 г. по т. д. № 5542/2013 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ към П. Ж. Б. и М. И. Н. за сумата 1 016 858.52 евро – задължение по запис на заповед от 12.03.2008 г. с падеж 01.04.2010 г., ведно със законната лихва от 01.04.2013 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 14170/2013 г. на Софийски районен съд, и в частта, с която на [фирма] са присъдени разноски за заповедното производство в размер на 39 776.05 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с оплакване, че въззивният съд не е констатирал недопустимостта на първоинстанционното решение, постановено при пропуск на съда да прекрати производството по делото поради невнасяне в срок на дължимата държавна такса за разглеждане на иска и да се произнесе по подадената от ищеца молба за възстановяване на срока за внасяне на таксата. Относно неправилността на решението се сочат нарушения на материалния закон – чл.487, ал.1 вр. с чл.486, ал.1, т.1 ТЗ, при произнасянето относно падежа на записа на заповед; съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на писмените доказателства и на заключението на съдебносчетоводната експертиза, чрез които е установен размера на вземането по каузалното правоотношение, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед; нарушение на диспозитивното начало при формиране на извода на въззивния съд, че записът на заповед обезпечава вземания на ищеца по каузалното правоотношение за периода 01.04.2009 г. – 01.04.2010 г., каквито фактически твърдения не са въвеждани с исковата молба; необоснованост на извода за съществуване на вземането по записа на заповед в размера, за който е уважен искът по чл.422, ал.1 ГПК.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 12.07.2017 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск на [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ против П. Ж. Б. и М. И. Н. за съществуване на парично вземане в размер на 1 016 858.52 евро по запис на заповед от 12.03.2008 г. с падеж 01.04.2010 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че решението е допустимо и че от събраните по делото доказателства е установено съществуването на спорното вземане в признатия от първата инстанция размер.
Като неоснователно е преценено оплакването във въззивната жалба на ответниците, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като ищецът не е заплатил дължимата държавна такса за разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК в предоставения по реда на чл.129, ал.2 ГПК срок и първоинстанционният съд, вместо да върне исковата молба и да прекрати производството по нея, е продължил срока за внасяне на таксата на основание чл.63 ГПК, без да се произнесе по подадената от ищеца молба за възстановяване на пропуснатия срок по реда на чл.64 ГПК. Въззивният съд е изложил съображения, че процесуалните нарушения във връзка с внасянето на таксата са ирелевантни за допустимостта и за правилността на обжалваното решение, доколкото срокът по чл.129, ал.2 ГПК за отстраняване на нередовности на исковата молба във връзка с държавната такса е инструктивен, а внасянето на таксата преди съдът да е разпоредил връщане на исковата молба е валидно процесуално действие, което следва да бъде зачетено и представлява пречка за прекратяване на делото. Посочил е също, че причините, поради които първоинстанционният съд е пропуснал да върне исковата молба и е определил допълнителен срок за внасяне на държавна такса, нямат самостоятелно значение за допустимостта на обжалваното решение и сами по себе си не водят до неговата неправилност, след като таксата е внесена преди постановяването му.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че записът на заповед от 12.03.2008 г., от който произтича спорното вземане, е издаден от [фирма] за обезпечаване на задължения на дружеството по сключен с [фирма] договор за заем № [ЕГН]/12.03.2008 г. и е авалиран от П. Б. и М. Н. при условията, при които е издаден. Твърденията на ответниците, че не са подписвали записа на заповед в качеството на авалисти, са счетени за опровергани от категоричното заключение на съдебнопочерковата експертиза, че подписите в записа на заповед срещу израза „авалисти” са изпълнени от П. Б. и от М. Н.. Като е съобразил разпоредбата на чл.485, ал.2 ТЗ, съдът е преценил за допустими възраженията на ответниците срещу формалната редовност на записа на заповед и конкретно – възражението за липса на ясно определен и посочен в съдържанието на документа падеж. Въз основа на текста на записа на заповед съдът е направил извод, че падежът е определен ясно с посочване на датата 01.04.2010 г. и че употребеният в текста израз „срещу представяне на записа на заповед” не представлява падеж на менителничното задължение по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ, а условие плащането на обещаната парична сума да се извърши срещу фактическото представяне на ефекта на издателя – платец. Наличието на падеж, определен в съответствие с разпоредбата на чл.486, ал.1, т.4 ТЗ, е мотивирало съда да приеме, че записът на заповед е действителен и обективира валидно възникнало менителнично задължение на издателя [фирма], за чието изпълнение ответниците отговарят като авалисти. Позовавайки се на т.3 от Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е определели като неотносимо към спора за съществуване на менителничното вземане релевираното от ответниците непредявяване на записа на заповед за плащане на издателя.
В хода на първоинстанционното производство ответниците са противопоставили и относителни възражения за недължимост на вземането по записа на заповед, основани на обезпеченото с него каузално правоотношение – договор за заем от 12.03.2008 г. между [фирма] и [фирма]. Въззивният съд е преценил, че по аргумент от чл.485, ал.2 във вр. с чл.465 ТЗ възраженията са допустими, тъй като ответниците са въвели в процеса фактически твърдения за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на ищеца – поемател при упражняване на правата по записа на заповед. От заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза съдът е приел за установено, че в деня на сключване на договора за заем – 12.03.2008 г., ищецът – заемодател е превел по банкова сметка на заемателя [фирма] уговорената като заем сума в размер на 7 300 000 евро, а заемателят е заплатил предвидената в чл.2.2 такса за управление на кредита в размер на 36 500 евро без ДДС. В договора за заем е уговорен едногодишен гратисен период от 01.04.2008 г. до 01.04.2009 г., през който заемателят е следвало да заплаща само възнаградителна лихва /чийто размер за посочения период е 514 3030.92 лв./; след изтичане на гратисния период заемателят е следвало да заплаща съобразно погасителен план месечни вноски в размер на по 84 738.21 евро, включващи главница и лихва; според погасителния план сборът на месечните вноски, дължими за периода 01.04.2009 г. – 01.04.2010 г., е 1 016 858.52 евро – сума, която съвпада с размера на задължението по авалирания от ответниците запис на заповед. Като е взел предвид липсата на твърдения и на ангажирани по делото доказателства за извършени други плащания с цел погасяване на задълженията по договора за заем, освен платената при сключване на договора такса за управление, съдът е направил извод, че към падежа на записа на заповед – 01.04.2010 г., размерът на менителничното задължение съвпада с размера на дължимите към тази дата суми по договора за заем. С оглед липсата на доказателства за извършвани след сключване на договора за заем плащания съдът се е позовал на чл.202 ГПК и е отказал да кредитира експертното заключение в частта, приемаща, че към 01.04.2010 г. задълженията на [фирма] са в размер на 1 397 837.98 лв., равностойни на 716 839.89 евро. В зависимост от изложеното е направен крайния извод, че обезпеченото с конкретния запис на заповед каузално правоотношение не е погасено и че менителничното вземане съществува в размера, за който е издаден записът на заповед и за който искът по чл.422, ал.1 КЗ е основателен – 1 016 858.52 евро.
По допускане на касационното обжалване :
С касационната жалба касаторите са въвели оплакване за процесуална недопустимост на въззивното решение, за която – според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е задължена да следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по делото няма данни, които да насочват към вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Тезата за недопустимост на решението е аргументирана с доводи, че въззивният съд е потвърдил недопустимо решение на първата инстанция, с което е разгледан по същество предявеният срещу тях установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, въпреки пропуска на ищеца да внесе дължимата държавна такса в срока, определен с разпореждане по чл.129, ал.2 ГПК. Внасянето на държавна такса за разглеждане на иска е условие за редовност на исковата молба, но пропускът на съда да събере таксата при предявяване на иска не води до недопустимост на исковото производство и на постановеното съдебно решение. Въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, след като е констатирал, че преди постановяването му ищецът е внесъл дължимата за разглеждане на иска държавна такса и че внасянето на таксата е извършено при наличие на изрично определение на първоинстанционния съд за продължаване на определения с разпореждане по чл.129, ал.2 ГПК срок за отстраняване на нередовности на исковата молба. Обстоятелството, че съдът е бил сезиран с искане за възстановяване на срока за внасяне на държавна такса, а се е произнесъл с определение за продължаване на срока, е от значение за процесуалната законосъобразност на извършените от първата инстанция действия по разглеждане на делото и няма отношение към допустимостта на постановените от инстанциите по същество съдебни решения. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване за проверка на процесуалната допустимост на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Може ли въззивният съд да внася изменения в предмета на делото така, както е предопределен от ищеца на база на неговите твърдения и в частност може ли въззивният съд за основе решението си на обстоятелства, които е установил служебно и за които липсва твърдение от страна на ищеца и респективно изцяло липсва проведено от него доказване в тази насока; 2. Може ли съдът служебно да провежда доказване по въпроси, които не са наведени като твърдение от ищеца в предмета на делото и по които самият той не е провеждал доказване под никаква форма; 3. Какъв е предметът на доказване и разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.422, ал.1 ГПК, инициирано въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК (запис на заповед), за който не се спори между страните, че е издаден като обезпечение по конкретно каузално правоотношение и същото е въведено в предмета на спора от ищеца; 4. Какво се има предвид под формулировката „не е длъжен да възприема заключението” по смисъла на чл.202 ГПК и по-конкретно правото на съда да „не възприеме” заключението до фактическите констатации на вещото лице ли се отнася или до оценката на доказателствената стойност на заключението; В частност, може ли съдът да откаже да кредитира фактическите констатации в заключението при положение, че те не се оспорват от самите страни; 5. С оглед на общото си задължение да отговори на всяко искане, с което е надлежно сезиран, длъжен ли е съдът да проведе производство по чл.66 от ГПК и да се произнесе по съществото на молбата по чл.64 от ГПК, ако страната самоволно е изпълнила задължението си след изтичане на срока, но преди прекратяване на делото; Как се процедира в този случай, ако в производството по чл.66 от ГПК се установи неоснователност на молбата за възстановяване на срока; 6. Може ли, при положение, че ищецът – търговец не води счетоводно вземането, което претендира, и не са събрани доказателства същото да е осчетоводено като задължение на ответника, същото въпреки това да бъде присъдено”. За да е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, посоченият от касатора правен въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Посочените изисквания не са изпълнени за нито един от въпросите, с които е обосновано приложното поле на касационния контрол по отношение на постановеното от Софийски апелативен съд решение.
Първите два въпроса са поставени с обяснението, че въззивният съд е предприел установяване на размера на изискуемите вземания на ищеца към 01.04.2010 г. /датата, на която е настъпил падежът на записа на заповед/ и служебно е извършил собствени изчисления на размера им въз основа на погасителния план към договора за заем, без ищецът да твърди, че към посочената дата е имал изискуемо вземане по договора за заем в размер на сумата, за която е издаден записът на заповед. За третия въпрос е посочено, че съдът е признал за съществуващо вземането по записа на заповед, без ищецът да е доказал, че към 01.04.2010 г. е имал изискуемо вземане към издателя по договора за заем в размер на сумата 1 016 858.52 евро и без да е детайлизирал претенциите си по основание и размер в контекста на каузалното правоотношение. От изложените във връзка с трите въпроса аргументи е видно, че те са насочени към оспорване на правилността на изводите на въззивния съд относно доказването и размера на вземането, обективирано в записа на заповед и установявано по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Правилността на въззивното решение не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК и само по тази причина въпросите по п.1 – п.3 не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. За изчерпателност следва да се отбележи, че от мотивите към обжалваното решение не може да се приеме, че като е изследвал каузалното правоотношение по договора за заем, въззивният съд е подменил служебно предмета на делото и е провел служебно доказване на факти, които ищецът не е твърдял. Изследването на каузалното правоотношение е обусловено от разкритата по делото гаранционно – обезпечителна функция на записа на заповед, от който произтича установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, по отношение на сключения между ищеца и издателя на записа на заповед договор за заем и изведените от него релативни възражения на ответниците – касатори за несъществуване на вземането в размера, отразен в съдържанието на менителничния ефект. По повод възраженията на ответниците ищецът е депозирал пред Софийски градски съд писмено становище /л.153 – 156 от първоинстанционното дело/, в което е изложил твърдения, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на всички негови вземания към заемателя по договора за заем и че към датата на падежа на записа на заповед задължението на заемателя е съществувало в размера, в който е възникнало, тъй като не е имало плащания за неговото погасяване. Въззивният съд е съобразил това уточнение, като изводът, че размерът на менителничното вземане съответства на сбора от дължимите към падежа на записа на заповед погасителни вноски по договора за заем е мотивиран с липсата на доказателства за извършвани след сключване на договора плащания с погасителен ефект по отношение на задълженията на заемателя. Каузалното правоотношение е въведено в предмета на доказване от страните по делото и с оглед на това установяването на размера на вземането по записа на заповед на плоскостта на вземанията на ищеца – кредитор по договора за заем не представлява отклонение от задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.20104 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС /т.17/ и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения, посочени в т.1 на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Поради отсъствие на общата и на допълнителната предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване по първите три въпроса.
Четвъртият въпрос не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и неговият отговор произтича пряко от разпоредбата на чл.202 ГПК, по приложението на която съществува трайна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд. Въззивният съд е изложил съображения защо не кредитира заключението на счетоводната експертиза в частта относно размера на задълженията по договора за заем към преценения като релевантен за спора по чл.422, ал.1 ГПК момент. Отказът на съда да възприеме заключението е мотивиран с липсата на доказателства по делото за частично погасяване на задължението до размера, посочен от вещото лице, и е съобразен с правилото на чл.202 ГПК, че съдът преценява заключението на вещото лице с оглед на останалите доказателства по делото. Доколкото не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, въпросът по т.4 не може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Не е налице и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.202 ГПК е достатъчно ясна и се прилага непротиворечиво от съдилищата.
Въпросът по т.5 също не носи белезите на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а е от значение за правилността на извода на въззивния съд, че пропускът на първоинстанционния съд да проведе производство по чл.66 ГПК и да се произнесе по молбата на ищеца за възстановяване на пропуснатия срок за внасяне на държавна такса не води до недопустимост и до неправилност на решението, с което е уважен искът по чл.422, ал.1 ГПК. В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, са извън обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не се допуска. Освен това формулировката в изложението, че „такава хипотеза е възможна и следва да бъде разгледана и разрешена еднозначно поради сблъсъка на процесуални принципи” не може да се възприеме като надлежно обосноваване на основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по шестия въпрос, свързан с осчетоводяването на вземането, предмет на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Въпросът е хипотетичен и не е обсъждан от въззивния съд при разрешаването на спора за съществуване на вземането по авалирания от касаторите запис на заповед. След като не е обсъждан в решението, въпросът не е рефлектирал върху формирането на решаващите правни изводи на съда и касационното му разглеждане не би могло да доведе до промяна в резултата от делото. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е и неотносимостта към основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на аргументацията в изложението, че решаването на въпроса „би било много полезно за развитието на теорията и практиката”.
По изложените съображение не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 450/2016 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на сумата 7 040.99 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, заплатено по банков път на 08.06.2017 г. въз основа на фактура № 01777/06.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 286 от 02.02.2017 г., постановено по т. д. № 450/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА П. Ж. Б. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], к-с „Меден рудник”, [жилищен адрес] и М. И. Н. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], ул. 681-ва, № 2, да заплатят общо на [фирма] с ЕИК[ЕИК] сумата 7 040.90 лв. /седем хиляди и четиридесет лв. и деветдесет ст./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :