9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№681
гр. София, 06.08. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1760 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от ответника в производството [фирма] срещу въззивно решение, постановено на 16. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Първи състав по гр.д. № 1596 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Пернишки окръжен съд по гр.д. № 238/2012 г., със законните последици. По изложени в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, се иска допускане на такова обжалване, отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици.
В касационната жалба се поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че възражението за нищожност на процесния договор, като такъв с невъзможен предмет е неоснователно. Според касатора, предварителен договор за продажба на бъдеща вещ е възможен, но от същия следва да е ясно, че става въпрос именно за такава вещ, докато в случая е уговорено, че продавачът се задължава да прехвърли конкретно описан апартамент, като допълнително ще изгради към същия кухненски бокс. Следователно, излага касаторът, бъдещ е само боксът, подлежащ на изграждане, а апартаментът следва да съществува към момента на сключването на договора. По отношение на също процесната, трета вноска за цената на апартамента, според касатора необосновано апелативният съд е приел, че същата е валидно заплатена на трето лице в съответствие с клаузите на договора, с оглед релевираното от касатора оспорване на валидността на изявлението, че сумата следва да се плати на трето за материалното правоотношение и делото лице. Представената разпечатка от електронна поща не представлявала, според касатора писмено доказателство по смисъла на ГПК, поради тази причина и не е оспорена неговата истинност, тъй като на практика нямало какво да се оспорва. Неподписаният частен документ няма, според касатора материална доказателствена сила относно авторството на същия за лицето, посочено като негов издател, а по делото не е представян електронен документ, за да може да се приложат разпоредбите на чл.184 от ГПК. Ето защо в обжалваното решение неправилно е прието, че по делото е установено, че сумата 9810 евро е платена от ищците по делото именно във връзка с изпълнение на задължението за плащането на цената на имота, предмет на договора. Касаторът намира решението на апелативния съд за неправилно и в частта, с която е прието, че се дължи сумата 5881,80 евро задатък, доколкото не са обсъдени наведените от ответната страна доводи, че в договора е уговорена неустойка, а не задатък, както е формулирана претенцията, а иск за неустойка не е предявен.
Ответникът по касация в писмено отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, претендира разноски за касационната инстанция.
Касационната жалба, като подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. При преценка на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в жалбата касационни основания и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение намира, че в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди обжалваното по въззивен ред първоинстанционно решение, въззивният съд е изложил в решаващите си мотиви, че неоснователността на довода на жалбоподателя за нищожност на сключения между страните предварителен договор от 17. 11. 2006 г. поради липса на предмет се установява от действителната воля на страните, изразена в подписаното между тях споразумение. Със същото [фирма], заместен впоследствие с тристранно споразумение с дата 05. 02. 2008 г. от касатора [фирма], се е задължил да построи и продаде на ищците апартамента – предмет на договора. Според въззивния съд изводът, че предмет на предварителния договор не е само прехвърляне на собствеността съответно плащане цената на апартамент № А16, но преди всичко неговото построяване от касатора, се налага от уговорения начин за плащане на цената на вещта, която е била дължима на части съобразно развитието и завършването строителството на апартамента, което е било напълно ясно и на страните, след като в точка 1 от посоченото вече тристранно споразумение е изрично записано, че със сключения на 17. 11. 2006 г. предварителен договор продавачът се е задължил да построи и продаде на купувача описания апартамент. По отношение на спорната трета вноска от цената в размер на 9 810 евро въззивният съд е посочил, че ответникът с отговора на исковата молба само е заявил, че същата не е получена от [фирма] и поради това не се дължи нейното връщане, така заявеното и поддържано в първоинстанционното производство становище на ответника е различно от развития във въззивната жалба довод по отношение на същата тази трета вноска и очевидно поради това първоинстанционния съд само е обсъдил доказателства, и изложил мотиви, достатъчни да се приеме за неоснователно заявеното пред него твърдение на ответника. Според въззивният съд по-натам, проблемът за изплащане на суми от купувачите по сметка на лице, различно от продавача е изрично уреден в клаузите на подписания от страните предварителен договор, в точка 2.2., буква „д“ от който е изрично записано, че ако указаната сметка е на лице различно от продавача, то отношенията между продавача и това лице са вътрешни за тях отношения, и са абсолютно неотносими към купувача, като от развитието на тези отношения не могат да произтекат каквито и да е неблагоприятни последици за купувача. При така изложеното, въззивният съд е приел, че плащането от купувачите на сумата 9 810 евро по сметка на дружество [фирма] е станало по писмено уведомление, изходящо от управителя на касатора, в което изрично е посочено, че плащането по договора следва да се извърши по сметка на посоченото дружество [фирма]. Ответникът в първоинстанционното производство не е оспорил истинността на този документ и тъй като видно от удостоверение с изх. № 0469 от 27. 09. 2012 г. на [фирма] по сметка на [фирма] е постъпила сума от въззиваемите с основание за апартамент А16, същото плащане следва да се приеме, че е изпълнение на задължението на купувачите за плащане на част от дължимата от тях цена за апартамента, предмет на процесния предварителен договор. По отношение на клаузата на точка 11.1. от обсъждания процесен договор, въззивният съд е изложил, че същата е ясна и е в смисъл, че при разваляне (прекратяване) на сключения предварителен договор по вина на продавача, насрещната страна има право да прекрати договора, като й се дължат всички платени до момента на прекратяването суми заедно с неустойка, чийто размер е равен на задатъка от 5 881,80 евро, именно този размер ищецът е търсил по делото, и същият му е присъден.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се заявяват и се поддържат, като обосноваващи наличието на основния критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 2009 г., въпросите: „Кога възниква обект, годен да бъде предмет на предварителен договор и ако в договора същият е описан като наличен такъв, а от данните по делото се установява, че не е бил изграден, то как се отразява това обстоятелство на валидността на договора?“ Поддържа се, че разрешението, дадено на същия въпрос в обжалваното решение, е в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, а именно Решение № 273/14. 12. 2012 г. по гр.д. №1771/10 г. на ВКС, Трето г.о.; „Каква е доказателствената стойност на представените разпечатки от електронна кореспонденция и с какви доказателствени средства следва да бъде установено, че тези изявления действително изхождат от лицата, посочени като техни автори?“ По същия въпрос, според касатора, не е създадена практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а обществените условия са такива,че разрешаването на този въпрос има значение за развитие на правото. „Може ли, когато дадена сума се претендира като задатък, а по договора е уговорена неустойка , която е в същия размер, да се приеме, че следва да се уважи претенция за връщане на задатък?“ и като по-общ вариант на същия въпрос: „Когато са налице основания за уважаване на претенция за неустойка за неизпълнение, а ищецът претендира същата сума на друго основание, то съдът може ли да приеме, че същата се дължи независимо, че искът не е за неустойка, а се претендира друг вид обезщетяване на вредите от неизпълнението?“ По така формулираните въпроси, според касатора също не е налице практика на ВКС, а същите са от значение за точното прилагане на правото предвид големия брой спорове, които съдилищата разглеждат по подобни казуси.
По така поставените въпроси касационната инстанция намира следното: Първият въпрос е ирелевантен за изхода на спора по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Решаващите изводи на въззивния съд, за да приеме като краен резултат неоснователност на твърдението за нищожност на договора, поради невъзможен предмет, се основават изцяло на вида на договора, обусловен от главните насрещни права и задължения на страните по него, като такъв не само за прехвърляне на собствеността, съответно плащане на цената на апартамента (т.е. договор за продажба), но преди всичко, според въззивния съд за неговото построяване от страна на касатора – т.е. съдържащ съществените елементи на договор за изработка. Поради изложеното и доколкото договорът между страните е квалифициран от въззивния съд не като такъв за продажба на съществуваща или на бъдеща вещ, в какъвто смисъл се твърди и обосновава от касатора релевантността на въпроса му, а именно като притежаващ съществените елементи на договор за изработка, то и отгтоворът на така поставения въпрос не е обусловил изхода на делото, а цитираната от касатора съдебна практика е неотносима към спора, поради което и по отношение на този първи въпрос, не е налице главният селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Вторият въпрос от една страна е ирелевантен за изхода на делото, доколкото отговорът му не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд досежно получаването или неполучаването на процесната трета вноска от цената по договора в размер на 9810 евро. В тази им част, решаващите изводи на съда, обусловили изхода на делото, са основани на приетото от съда, че в отговора си на исковата молба ответникът – касатор, не е релевирал такова възражение, поради което и същото не е обсъждано от първоинстанционния съд, и съответно е преклудирано, както и на позоваване от страна на съда, на конкретните уговорки в договора досежно възможността за плащане на цената, чрез трето лице, което плащане освобождава платеца. В частта му досежно визираното от касатора писмо, съдът е посочил само, че същото не е оспорено от ответника, поради което и с оглед конкетните уговорки в договора, предвиждащи такава именно възможност, и получаването на сумата от посоченото трето лице, удостоверено по делото от банка, е приел така извършеното плащане, като такова за част от цената по договора. По отношение на същия въпрос не е налице и поддържаният допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, така както съдържанието на същия е разяснено с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Отговорът на поставения въпрос се съдържа в ясната и безпротиворечива норма на чл. 184 от ГПК, на настоящия състав не е известна, нито касаторът посочва противоречива и/или несъответна на изменени обществени условия практика по прилагането й, нито пък липсата точно на задължителна практика на касационната инстанция по чл. 290 от ГПК, обосновава сама по себе си допускането на касационно обжалване.
Ирелевантни за изхода на делото във въззивната инстанция, като изцяло несъответни на установимите и възприети в мотивите и на въззивния съд, обстоятелства от значение за делото, са и последните два, поставени от касатора въпроси. Въззивният съд е възпроизвел в мотивите си и е основал решението си в тази му част на съдържанието на договорната клауза, приета от съда за ясна по съдържание, и уреждаща отношенията между страните в смисъл, че при разваляне (прекратяване) на сключения предварителен договор по вина на продавача, на насрещната страна се дължат всички платени до момента на прекратяването суми заедно с неустойка, чийто размер е равен на задатъка от 5 881,80 евро. При еднаквостта на размера на задатъка и на неустойка, определена именно в размер на сумата по платения задатък, ирелевантен за изхода на делото, както и изцяло хипотетичен остава първия въпрос дали може да се приеме, че следва да се уважи претенция за връщане на задатък. Същият въпрос в края си е и неясен, и неконкретен. Ирелевантен е и вторият въпрос, като несъответен на обстоятелствата по делото, доколкото в случая съдът е присъдил не друго, а претендираното от ищеца. По отношение и на двата въпроса не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, заявен само общо и без да е обоснован мотивирано от касатора, а както се посочи, самата липса на практика на ВКС по определен въпрос, не обосновава допускането на касационно обжалване.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените, както основен, така и допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване на въззивното решение, не следва да бъде допускано. При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на разноски, а ответникът по касация има право на такива, съобразно ангажираните доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение, срещу размера на което не е релевирано от противната страна възражение за прекомерност по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение, постановено на 16. 01. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Първи състав по гр.д. № 1596 по описа на съда за 2013 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на Б. Л. Т. и А. Г. Х., чрез Адвокатско дружество „С. и партньори“, представлявано от управителя адв. Д. Р. С., сумата 3529,50 лв. (три хиляди петстотин двадесет и девет лева и 50 ст.) адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: