2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 682
София, 23.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 223 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. И. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. С., против въззивното решение № 6658 от 5 октомври 2017 г., постановено по в.гр.д. № 10366/2017 г. по описа на Софийския градски съд, с което се потвърждава решение № 81419 от 3 април 2017 г., постановено по гр.д. № 3034/2013 г. по описа на районния съд в [населено място] за отхвърляне на предявените от К. против К. искове за признаване за незаконна и отмяната на заповед на министър-председателя на Република България, с която К. е уволнен на основание чл. 12, ал. 7, т. 5 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност /отм./, за възстановяването му на работа на заеманата преди уволнението длъжност председател на К., и за осъждане на комисията да му заплати сумата от 72000 лева обезщетение за оставането му без работа поради уволнението му за период от шест месеца, считано от 20.11.2011 г., ведно със законната лихва от предявяването на исковете, и в тежест на касатора са определени разноски.
В касационната жалба се поддържат неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се изводът, че е налице валидно основание за прекратяване на правоотношението с касатора, тъй като процесната заповед е издадена при липса на правно основание за издаването й и прилагането към случая на неотносима правна норма – в заповедта липсва кое да е от посочените основания на чл. 12, ал. 6 ЗОПДИППД /отм./, към която препраща използваното в нея основание по чл. 12, ал. 7, т. 5 от същия закон; наличието на несъвместимост е указано бланкетно, което прави основанието негодно и го превръща в особено съществен порок на заповедта, опорочаващ я до степен на нищожност. Заповедта няма и мотиви – цитирани са преписка, решение на комисия от инспектори към Дирекция „Главен инспекторат” и заповед, като неразделна част от самото основание, но тези документи не могат да играят ролята на мотиви на заповедта. Според касатора, заповедта е издадена в противоречие с целта на закона – упражненото правомощие не е регламентирано от целта на закона така, както и ако е бил погрешно издирен или приложен материалния закон. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът К., представлявана от П. Г. Д., чрез юрисконсулт К. Г., в отговор на касационната жалба сочи доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.
Въззивният съд приема, че възникналото между страните правоотношение е трудово, възникващо по реда на чл. 61, ал. 2 КТ, и работодател е К., съответно – правоприемникът й К. Прието е още, че несъвместимостта за заемане на длъжността „председател на К.” по правна природа е близко до обективната невъзможност за изпълнение на трудовия договор, регламентирана в чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Обосновано е защо в случая не е налице конфликт на интереси, а несъвместимост за заемане на определена длъжност, с която се цели предварително да се изключи възможността за евентуално възникване на конфликт на интереси, като се постигне разделение между публичноправната сфера и частноправната сфера на правните субекти, като за разлика от конфликта на интереси, при наличието на несъвместимост не се изисква лицето, заемащо определена длъжност, да е упражнило правомощията си, тъй като наличието на несъвместимост е пречка за възникване на съответното трудово или служебно правомощие. Подчертано е, че несъвместимостта е ограничение, което трябва да се съблюдава през целия период на мандата на съответната длъжност, тъй като възникването на обстоятелства, които водят до несъвместимост, са основание за прекратяване на възникналото правоотношение, и нормите, регламентиращи това, имат императивен характер.
К. съд приема, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита представлява ли индивидуален административен акт заповедта на министър-председателя за прекратяване на правоотношението между държавна комисия и нейния председател, или заповедта е волеизявление на работодателя по смисъла на КТ. Този и следващият въпрос: трудово или служебно е правоотношението, което възниква между държавна комисия и нейния председател, са свързани с твърдението на касатора, че правоотношението е административноправно. Въпросът за характера на правоотношението обаче е решен с влязло в сила определение № 13028 от 19 октомври 2012 г., постановено по адм.д. № 6994/2011 г. по описа на V отделение на Върховния административен съд. В съдебния акт административният съд, вземайки предвид сключения между комисията като работодател и касатора трудов договор за изпълнение от последния на длъжността „председател” на комисията, искането от касатора за заплащане на обезщетение на основание чал. 222, ал. 3 КТ и изплащането му, разпоредбата на чл. 19а от Закона за администрацията, липсата на длъжностите на органите по чл. 19, ал. 4 ЗАдм в Единния класификатор на длъжностите в администрацията, заключава, че правоотношенията с лица, изброени в чл. 19, ал. 4 ЗАдм, са трудови, каквото е и прекратеното със заповед на министър-председателя правоотношение. Отречено е също заповедта на министър-председателя да е индивидуален административен акт – при наличието на договорни трудовоправни отношения между равнопоставени страни, изявлението на едната от тях, била тя и административен орган, не е административен акта, а такова на равнопоставена страна по правоотношението. Същото заключение е възприето и от Софийския градски съд с определение № 916 от 16 януари 2015 г., постановено по ч.гр.д. № 20270/2014 г., като възражението за неподведомственост на спора на гражданския съд, е счетено за неоснователно. Определението на въззивния съд в тази му част е окончателно. Поставените от касатора въпроси със сочените две определения са разрешени еднозначно, и касационният съд не намира основание за даването на друго тълкуване, което да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Въпросът как се разпределя доказателствената тежест за установяване наличието на несъвместимост при заемането на определена длъжност, не е обуславящ изхода на спора. С доклада си по чл. 146 ГПК (публичното заседание от 16.10.2015 г. на първоинстанционния съд) съдът е възложил на работодателя тежестта да докаже фактите, които са мотивирали издаването на заповедта за уволнение, и по-специално наличието на някоя от хипотезите на чл. 12, ал. 7, т. 5, вр. ал. 6 ЗОПДИППД /отм./. Оплакване за допуснато процесуално нарушение при разпределянето на доказателствената тежест от първата инстанция във въззивната жалба не се съдържа, поради което въззивният съд не се е произнасял по подобен проблем (сравни разясненията, дадени в т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК).
Въпросът предполага ли винаги наличието на несъвместимост при заемането на определена длъжност конфликт на интереси също не е обуславящ. Липсва заключение на въззивния съд, че между несъвместимостта при заемане на определена длъжност и конфликта на интереси съществува функционална зависимост. В обжалваното решение е разяснена разликата между двете правни фигури, като съдът е разграничил условията, при които възниква конфликт на интереси, и тези, при които е налице несъвместимост за заемане на длъжност. Ето защо тълкуване на изрично отправения въпрос не се налага.
Поставен е проблемът за недостатъчна яснота в извършването на процесуалните действия от страна на съдилищата при наличието на подобна на разглеждания казус хипотеза. Начинът на отправяне на питането поставя съда в невъзможност да определи казуалната връзка на въпроса с обжалваното въззивно решение – какъв е порокът, който се твърди да е засегнал решението на въззивния съд, произтекъл от процесуалните действия на съда в хода на съдопроизводството. Отделно от това, оплакванията на касатора в касационната му жалба касаят само твърдени нарушения на материалния закон – заповедта страдала от липса на правно основание за издаването й и прилагане към случая на несъотносима правна норма, заповедта била издадена в нарушение на изискванията за форма на акта, без да има мотиви, заповедта била издадена в противоречие с целта на закона. Оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводството не се сочат. Така непосочването на конкретна обосновка защо следва да се сподели тезата, че е налице недостатъчна яснота, респективно – процесуално нарушение, при извършване на процесуалните действия от страна на съда в хода на разглежданото дело, не дава възможност дори да се осъществи позволеното според разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, уточнение или конкретизиране на въпрос, който е от значение за изхода на делото.
Накрая се твърди, че решението е и очевидно неправилно – основание за допускане на касационното обжалване според чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Касаторът заявява, че очевидната неправилност е аргументирана в касационната жалба, в която обаче са изложени единствено оплакванията за нарушение на материалния закон. Не се обосновават хипотезите, предполагащи очевидна неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Затова касационното обжалване не се допуска и по това твърдение.
При този изход на спора е основателно искането на ответната комисия за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което въз основа на чл. 23, т. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ се определя на 400 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6658 от 5 октомври 2017 г., постановено по в.гр.д. № 10366/2017 г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА С. И. К., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], № 51, ет. 1, ап. 1, адв. М. Г. С., да заплати на К., сумата от 400,00 (четиристотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: