О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 682
ГР. София, 31.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 10.10.16 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия Иванова т.д. №50367/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. Б. срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Т. /АС/ по т.д. №185/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу Х. Х. по чл.422 ГПК, за установяване на вземане от 15 000 евро по запис на заповед, издаден на 20.06.10 г. от ответника в полза на М. Т., която прехвърлила вземането с джиро от 31.01.14 г. на ищеца Б..
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Сочи, че в противоречие с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК са решени от АС следните обуславящи изхода на спора въпроси: 1.Следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и направените признания, както и излагане на точни и ясни мотиви защо съдът счита за доказани или не определени факти, а определени възражения – за неоснователни? 2. Следва ли съдът да укаже в доклада по делото на ищеца по иск по чл.422, вр. с чл.417, т.9 ГПК, че е негова доказателствената тежест за факти извън ценната книга, както и да му укаже, че не сочи доказателства и да му даде възможност да предприеме съответните процесуални действия?
Поставените въпроси не обосновават общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК, според разясненията в ТР №1/19.02.10 г.
Въззивният съд е приел, че падежът на процесния запис на заповед е на определен ден – 20.07.10 г., събр. чл.486, ал.1,т.4 ТЗ. Следователно записът на заповед не е на предявяване и разпоредбата на чл.487, ал.1 ТЗ е неприложима за него. Освен това, според цитираната от въззивния съд практика на ВКС, записът на заповед не се прескрибира, ако менителничният документ не е предявен в рамките на чл.487, ал.1,изр.2 ТЗ, защото издателят на записа на заповед е и платец по ефекта, за разлика от издателя на менителницата. В случая записът на заповед не е предявен за плащане съобр. чл.491 ТЗ, но непредявяването не се отразява на възможността за принудително реализиране на вземането по него. Това разбиране идва от разпоредбата на чл.514, ал.1 ТЗ, според която приносителят губи правата си срещу джирантите, издателя и другите задължени лица, с изключение на платеца, ако пропусне сроковете по чл.514, ал.1 ТЗ. Затова ищецът не е загубил правата си срещу ответника – платец по записа на заповед, поради непредявяването на записа на заповед за плащане.Основателно обаче според въззивния съд е направеното от ответника възражение за изтекла тригодишна давност от падежа, с която се погасява вземането по записа на заповед. Падежът в случая е определен на 20.07.10 г., а заявлението за издаване на заповед по чл.417, т.9 ГПК, с което е предявен установителният иск по чл.422 ГПК, е подадено на 18.02.14 г. или след изтичане на приложимата тригодишна погасителна давност.
Възпроизведените по-горе мотиви на въззивното решение съдържат точно и ясно излагане на релевантните за спора обстоятелства, както и направените въз основа на тях правни изводи по иска, поради което първият от въпросите е некоректно зададен, за което е възразил и ответникът по жалба. Вторият въпрос също не представлява общо основание за допускане на обжалването, защото не е обусловил изхода на спора – първоинстанционният съд, при посочения в доклада по чл.146 ГПК предмет на спора по иска с пр. осн. чл.422 ГПК, е указал на ищеца, че следва да установи вземането си по менителничният ефект към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417,т.9 ГПК, а на ответника – че следва да докаже възражението си за каузални отношения между страните. По своевременно направеното от ответника възражение за тригодишна погасителна давност спор между страните не се е развил /видно от допълнителната искова молба на ищеца/; ищецът като въззивник е оспорил само приложимостта на алтернативно заявената от ответника с отговора на исковата молба едногодишна давност, на която въззивният съд не се е позовал при отхвърлянето на иска.
Соченото основание за допускане на обжалването не се установява и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд по т.д. №185/15 г. от 29.10.15 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: