1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 684
С., 16.06. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1030 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Т. А. Т., Т. К. Т. и К. А. Т., всички от [населено място], чрез пълномощника си адв. Ю. Я. от АК-С., против въззивно решение № 94 от 08.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 211 по описа за 2014 г. на Бургаски апелативен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 5 от 04.02.2014 г., постановено по гр.д. № 449/2013 г. на Сливенския окръжен съд, е уважен предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, като е обявен за недействителен по отношение на Б. М. от [населено място]/Т./, Италия, договор за дарение на недвижим имот, сключен с нотариален акт за дарение от 07.06.2008 г. № 116, т. V, рег. № 7491, д. № 784/2008 г. на нотариус с рег. № 128 при НК, с район на действие РС-С., с който Т. А. Т. е дарил на Т. К. Т. и К. А. Т. следния недвижим имот – апартамент № 21 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 70,23 кв.м. К. поддържат, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което молят да бъде отменено и постановено друго, с което искът по чл. 135 ЗЗД бъде отхвърлен като неоснователен.
В изложение на основанията за допустимост по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторите сочат като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните правни въпроси, за които твърдят, че са обусловили изхода на делото, първия, уточнен от настоящата инстанция при условията на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – има ли характер на увреждаща сделката, с която длъжникът се е разпоредил с единственото си жилище и отпада ли с извършването й несеквестируемостта на жилището, както и задължен ли е съдът да се произнесе по всички въведени в делото възражения срещу съдебно предявеното вземане на ищеца, които са от значение за изхода на спора. Позовава се на задължителна съдебна практика – ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ППВС № 1/1953 г.
Ответникът по касационната жалба, Б. М. от [населено място]/Т./, Италия, чрез пълномощника си адв. Т. И. от АК-Б. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по оценяем иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, с цена над 5 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
В. съд е уважил предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на процесната сделка-дарение по отношение на ищеца, като е приел, че в случая са налице предпоставките на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, именно, че процесния имот е прехвърлен безвъзмездно от първия ответник на втория и третия ответници, като е установено качеството на кредитор на ищеца по отношение на първия ответник в резултат на право на регрес за платена от него по-голяма част от задължение по банков кредит, по който страните са съдлъжници, като след възникване на задължението длъжникът е дарил процесния апартамент на своите баба и дядо, с която сделка са увредени интересите на кредитора, участвалите в сделката страни са знаели за увреждането, като по отношение на втория и третия ответници, предвид безвъзмездния характер на сделката е приложил разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. В. съд е приел за несъстоятелно възражението на длъжника за липса на увреждане с оглед несеквестируемостта на имота, предмет на атакуваното дарение, тъй като при исковете по чл. 135 ЗЗД несеквестируемостта на единственото жилище отпада в случаите, при които длъжникът го е отчуждил.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставеният от жалбоподателите правен въпрос – има ли характер на увреждаща сделката, с която длъжникът се е разпоредил с единственото си жилище и отпада ли с извършването й несеквестируемостта на жилището, е важен, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. Така в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 782/10 от 17.03.2011 г. по гр.д. № 1236/2009 г., ІV г.о., решение № 456 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 1294/2009 г. на ІV г.о. и др., е прието, че несеквестируемостта на единственото жилище отпада тогава, когато длъжникът го е продал или е предприел други разпоредителни действия с него. Този извод е обоснован с факта, че увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си, а сделката, с която длъжникът се е разпоредил с единственото си несеквестируемо жилище уврежда кредитора, тъй като вследствие на разпоредителната сделка той изразява воля, че това жилище не му е нужно и се лишава от облагите на несеквестируемостта, поради което по отношение на него тя отпада. В съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд в обжалваното решение е приел, че в случая е налице увреждане на кредитора като елемент от фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД, тъй като извършвайки дарение с процесния имот, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си и сделката, с която той се е разпоредил с единственото си несеквестируемо жилище уврежда кредитора, тъй като вследствие на нея длъжникът е изразил воля, че това жилище не му е нужно и се лишава от облагите на несеквестируемостта, поради което последната отпада по отношение на процесния имот. По поставения процесуалноправен въпрос – длъжен ли е съдът да се произнесе по всички въведени в делото възражения срещу съдебно предявеното вземане на ищеца, също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се посочи, че съдът е длъжен да обсъди всички факти, от които произтича спорното право и са въведени като предмет на делото пред въззивната инстанция. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставения от касатора процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установена съдебна практика. Искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка /или друго действие/, с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката /или действието/ е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането. Съобразно чл.135, ал. 1 ЗЗД във всички случаи, при които вземането на кредитора е възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска, то длъжникът знае за увреждането, тъй като с това действие обективно намалява имуществото си, което служи за обезпечение. Увреждането в този случай е обективен факт и не зависи от субективното отношение на длъжника. С уважаването на иска по чл.135 ЗЗД кредиторът може да се удовлетвори от правата на длъжника по реда на принудителното изпълнение като с обратна сила се счита, че тези права не са излизали от патримониума му. Ако преди това длъжникът изпълни задължението си отпада относителната недействителност на сделката. В случая въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на доказателствата и е изложил фактически и правни изводи относно предмета на делото, доводите и възраженията на страните, така както изискват процесуалните норми на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по поставените правни въпроси, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да се присъдят разноски за касационното производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 94 от 08.10.2014 г., постановено по в.гр.д. № 211 по описа за 2014 г. на Бургаски апелативен съд, ГО, по касационна жалба вх. № 9580 от 20.11.2014 г. на Т. А. Т., Т. К. Т. и К. А. Т., всички от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: