О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 684
София, 02.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 26.11. 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1197/2019година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Д. Д. –Ц. от [населено място], чрез пълномощника й адв.Н.И., против въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 32 от 14.02.2019 г., по в.т.д.№ 294/2018 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Великотърновския окръжен съд № 128 от 27.03.2018 г., по т.д.№ 54/2017 г. за уважаване на предявения от „БАНКА ДСК”ЕАД срещу настоящия касатор, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сума в общ размер от 180 744.19 лв., формирана от: 122 700.10 лв. – главница по договор за ипотечен кредит от 29.10.2007 г. и допълнително споразумение от 20. 11.2009 г., 56 419.45 лв. изискуема договорна лихва за периода 21. 04. 2012 г. – 14.12.2016 г.; 257.59 лв. – изискуема санкционна лихва за периода 30.11.2016 г. – 28.11.2016 г.; 545.28 лв. – изискуема санкционна лихва за периода 29.11.2016 г. – 14.12.2016 г. и 821.77 лв. такси за обслужване, което вземане е предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.г.д.№ 3225 / 2016 г. на Великотърновския районен съд.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение, който порок е обоснован с настъпила силата на пресъдено нещо по отношение предмет на делото, породена от влязло в сила решение на Великотърновския апелативен съд № 177 от 10.07. 2015 г., по в.т.д.№ 117/2015 г..
При условията на евентуалност се поддържа и оплакване за неправилност, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила-касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирани както в съдържанието на касационната жалба, така и в отделно приложение към същата, касаторът се позовава на едновременното наличие на предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК и на тези по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Последните – по отношение на сочените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, свързани с пределите на силата на пресъдено нещо; с допустимостта да бъде уважен иск за вземания по договор за банков кредит, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, в хипотезата на позоваване на ищеца на предсрочна изискуемост на същия и при липса на разграничение на падежираните и непадежирани погасителни вноски в заявлението по чл.417 ГПК;;с наличието на процесуална възможност в производството по чл.422, ал.1 ГПК да се присъдят разноски по кредит, за които има влязло в сила съдебно решение и дали следва тези разноски да бъдат отразени в извлечението от счетоводните книги на Банката”.
За илюстрация на поддържаното противоречие с практиката на ВКС са посочени: ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 8 / 2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и решения на ВКС, по на чл.290 ГПК с № 139 от 05.11.14 г., , по т.д.№ 57/2012 на І т.о.; № 64 от 17.07.2015 г., по т.д.№ 3187/2013 г. на І т.о.; № 190 от 14.12.2016 г., по т.д.№ 2349 / 2015 г. на І т.о.;№ 139 от 05.11.2014 г., по т.д.№57/2012 г. на І т.о.
Насрещната по касационната жалба страна, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, възразява по искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на основната предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с въведените касационни основания, считайки ги за неаргументирани и неоснователни.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на установените в ГПК изисквания за редовност,е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, е приел за безспорно от фактическа страна, че на 29.10.2007 г. между „БАНКА ДСК”ЕАД, като кредитодател и С. Д. –Ц., в качеството и на кредитополучател, е сключен договор за ипотечен кредит за сумата 127 000 лв., със срок на погасяване 360 месеца, считано от датата на усвояването й, който с допълнително, инициирано от длъжника, споразумение от 20.11.2009 г., е преструктуриран. Уговорен е и гратисен период за плащане на дължимата главница, но без промяна крайния срок на издължаване. Въз основа на заключението на приета в хода на делото съдебно- счетоводна експертиза въззивната инстанция е счела за доказано още и твърдението в исковата молба, че поради нередовното обслужване на предоставения кредит, в съответствие с уговорен между съконтрахентите погасителен план, вкл. непогасяване на падежа на 54 вноски за периода от 30.11.11 г. – 30.10.2013 г. Банката – кредитодател, съобразно предвиденото в договорните клаузи, е обявила предсрочна изискуемост на пълния неиздължен остатък. Следователно редовното уведомяване на кредитополучателя чрез лично връченото му на 25.11. 2018 г. уведомление изх.№ 01-20-077458/ 23.1.2018 г., според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обуславя правен извод, че заявеното от Банката основание на предсрочна изискуемост е надлежно възникнало и към датата на подаване заявлението по чл. 417, т.2 ГПК кредиторът е разполагал с ликвидно и изискуемо вземане в заявения размер. Позовавайки се на съдържанието, отразено в процесното уведомление, въззивната инстанция е преценила за лишено от основание в доказателствата по делото, възражението на ответницата, че то не обективира кредиторовото волеизявление за обявяване предсрочната изискуемост на кредита, а известяване на длъжника за констатирана негова забава. Решаващият състав на Великотърновския апелативен съд е изложил подробни правни съображения и относно приетата неоснователност на останалите въведени от ответника възражения – за недопустимост на исковата претенция, поради формирана по предмета на делото, сила на пресъдено нещо с влязлото в сила отхвърлително решение на Великотърновския апелативен съд № 177 от 10.07.2015 г., по в.т.д.№ 117/2015 г., за настъпила погасителна давност по отношение на отделните вземания за главница и лихви и за наличие на неравноправни договорни клаузи , касаещи уговорената лихва и възможността за нейната промяна, отхвърляйки ги като неоснователни. Въз основа на приетите за установени по делото факти въззивният съд е споделил, като съобразен със закона, крайния правен извод на първоинстанционния съд за основателност на предявената искова претенция по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземане на ищеца по чл.430 ТЗ, в размер на пълния остатък на непогасения от ответника кредит, поради предсрочната му изискуемост към датата на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ч.г.д.№ 3225/2016 г. на Великотърновския районен съд.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Твърдяната от касатора недопустимост на въззивния съдебен акт, въздигнато от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касация не е налице. Според задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, приети преди новелата на чл.280, ал.2 ГПК, в редакцията й в ДВ, бр.86/2017 г., съставът на касационната инстанция всякога е длъжен да допусне касационен контрол, ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, а преценката за допустимостта му се извършва с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба, но разглежданият случай не попада в сочената хипотеза. Предходното производство по чл. 422 от ГПК, приключило с влязло в сила решение № 177 от 10.07.2015 г., по т.д.№ 117/2015 г. на Великотърновския апелативен съд, макар да е между същите страни и за вземания, произтичащи от същия договор за кредит, е основано на твърдяна от ищеца предсрочна тяхна изискуемост, която решаващият съд е приел, че не е настъпила, поради необявяването й на длъжника и е уважил установителната искова претенция на кредитора само за падежиралите, до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 4250/2012 г. на ВтРС, неплатените месечни погасителни вноски, обхващащи периода 30.04.2012 г. -22. 10.2012 г. и възлизащи общо на сумата 6 612.72 лв.
Понастоящем в исковата си молба Банката- кредитодател се позовава на новонастъпили факти, свързани с изискуемостта на заявените вземания – главница и лихви, в които приетите за установени с цитираното влязло в сила решение суми, не се включват.
Силата на пресъдено нещо, както последователно приема съдебната практика и правна доктрина, обхваща само тази съставка на правоотношението, която е съдебно предявена и то в тази нейна част, която е била съдебно предявена, поради което твърдяната от касатора недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради разрешаване на възникналия между страните правен спор за заявеното вземане със сила на пресъдено нещо е правно несъстоятелно.
Останалите формулирани от касатора правни въпроси, дори да са важни, не са включени в предмета на настоящия правен спор и не са били обсъждани от въззивния съд, който е приел за настъпили условията, даващи правото на Банката –кредитор да обяви пълния остатък на процесния кредит за предсрочно изискуем. Затова и ирелевантни за решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и за крайния изход на конкретното дело, тези въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно дадените задължителни разяснения за същия в т.1 на ТР №1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При липса на общо основание за допускане на касационно обжалване не се формира противоречие между решаващите изводи на въззивния съд в постановения от него съдебен акт и другите съдебни актове, на които касаторът се позовава, тъй като между тях липсва идентичен правен въпрос, който да бъде предмет на произнасянето им и съгласно цитираната по- горе задължителна практика съставът на касационната инстанция не дължи обсъждане на поддържаното допълнително селективно основание по т.1 на чл.280 ГПК.
Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неаргументирано от касатора по начин, отговарящ на задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за вложеното от законодателя съдържание в същото, поради което не подлежи на разглеждане. Неаргументирано е и специалното основание по ал.2, на чл.280 ГПК, извън твърдяната недопустимост.
Единствено за пълнота следва да се посочи, че доколкото въззивният съд се е произнесъл по основателността на въведеното от ответника възражение за съществуващи неравноправни клаузи в процесния договор за ипотечен кредит, липсва основание да се приеме, че обжалваното решение е очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2 ГПК.
Макар да е посочил, че това конкретно възражение на ответника е твърде общо формулирано и неконкретизирано относно твърдяните за неравноправни договорни клаузи, не създава задължение за обсъждането му от въззивната инстанция, Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по същество на същото, преценявайки го за неоснователно въз основа на анализ на относимите факти и доказателствата. Следователно основополагащите принципи на правовия ред и на гражданското съдопроизводство, с които се гарантира правото на съдебна защита и които в разглежданата хипотеза всякога изискват служебно произнасяне относно съществуването или не на неравноправни клаузи, независимо дали изричен довод в тази насока е въведен от страната, не са нарушени. Що се касае до правилността на изградените правни изводи, като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК същата е свързана с преценка на доказателствения материал по делото и установената конкретна фактическа обстановка и не е предмет на производството по чл.288 ГПК, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Насрещната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 във вр. с ал.1 ГПК съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 32 от 14.02.2019 г., постановено по в.т.д.№ 294/2018 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: