2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 684
София, 25.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 702 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на а.п. в [населено място], чрез прокурора Б. С., против решение № 2238 от 1 ноември 2017 г., постановено по гр.д. № 2442/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която е потвърдено решение № 72 от 27 февруари 2017 г., постановено по гр.д. № 186/2014 г. по описа на окръжния съд в [населено място] за осъждане на прокуратурата да заплати на Г. М. М. от [населено място] сумата от 10000 лева обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за които е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва от 23 ноември 2009 г.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора присъденият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от него, поради което е нарушен принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Независимо от множеството обстоятелства, които са взети предвид от съда, не са изложени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всяко едно то тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Не е била правилна оценката на прилаганата най-лека мярка за неотклонение за сравнително кратък период от около единадесет месеца, че наказателната репресия срещу ищеца е била прилагана от 05.08.2008 г., когато е бил привлечен като обвиняем, до 23.11.2009 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда, което е един изключително разумен срок за приключване на наказателното производство, и други ограничителни мерки по НПК не са прилагани. Неоправдано било прието, че прокуратурата следва да носи имуществена отговорност за медийното отразяване на наказателното производство, защото действията на касатора нямат отношение към тези публикации. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС.
Ответникът Г. М. М., с адрес в [населено място], не дава становище по касационната жалба.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение № 72 от 27 февруари 2017 г., постановено по гр.д. № 186/2014 г. по описа на окръжния съд в [населено място] за осъждане на прокуратурата да заплати на Г. М. М. от [населено място] сумата от 5000 лева (за присъдената от първата инстанция сума над 10000 лева, за която първоинстанционното решение е потвърдено), и искът е отхвърлен за тази част, както и в частта, в която първоинстанционното решение е потвърдено за отхвърляне на иска на М. против прокуратурата за присъждане на обезщетение над 15000 лева до пълния предявен размер от 150000 лева, е подадена касационна жалба от Г. М. М., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. Г..
В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част страда от всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че съдът неправилно е тълкувал събраните писмени и гласни доказателства и конкретно експертно заключение относно периода, през който вреди са търпени, тъй като заключението е било изготвено въз основа на твърдения на касатора, което го прави субективно и не следва да бъде прието от съда. Съдът е следвало да обсъжда експертното заключение не самостоятелно, а да го тълкува заедно с другите доказателства по делото. Необсъдени са данните за начало на влошаване на здравословното състояние на ищеца след узнаване за началото на наказателното преследване, и дали прокуратурата е осъществявала процесуално-следствени действия за съответния период не може да се вмени във вина на касатора, след като причинените здравословни увреждания съвпадат със съответния период. Дали мярката за неотклонение „подписка” е тежка или лека зависи от здравословното състояние на лицето, което я търпи, в който аспект следва да се съобрази заключението на вещото лице психолог. Заключението на вещото лице психиатър е тълкувано едностранно и поотделно от наложената мярка за неотклонение и последващите действия по наказателното производство. Оспорва се изводът на съда, че, за да се докаже търпенето на негативните преживявания в причинно-следствена връзка с причинените неимуществени вреди, пострадалото лице следва да бъде доведено до състояние на пълна изолация и неработоспособност и да бъде „извадено” от обществото и лишено от всички права. Изборът на ищеца за общински съветник противно на виждането на съда не е отрицателна предпоставка за ищеца, а е още едно от обстоятелствата за причинени негативни вреди от страна на прокуратурата, и от медийните публикации е нарушено и доброто му име на лице, избрано за общински съветник. Не е било съобразено, че последица от негативното медийно и интернет оповестяване на наказателното производство е отказът на ищеца от участие в обществения живот за следващите провеждани местни избори. Съдът не се е съобразил и със социално-икономическите условия на живот, като е пренебрегнал, че ищецът е бил освободен от ръководна длъжност, която е заемал, довело до невъзможност да реализира доходи за семейството си и да обезпечи нормален стандарт за живот, съобразно този, който е имал преди наказателното производство. Дълбоко са били накърнени брачните отношения на ищеца, като твърденията на съпругата му за липса у ищеца на родителски качества, са свързани с повдигнатите обвинения. Макар правилно съдът да е отчел тежестта на обвинението, както и приключването на производството в разумен срок, неправилно е преценен интензитетът на негативните изживявания на лицето след постановената от първата инстанция осъдителна присъда. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че има въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и при очевидна неправилност.
Ответникът П. не взема становище по касационната жалба на касатора М..
Въззивният съд приема присъденото от първата инстанция обезщетение за претърпени неимуществени вреди за леко завишено, като съобразява продължилото общо четири години и седем месеца наказателно производство, завършило с решение на ВКС по повдигнато обвинение за тежко престъпление по служба за две деяния в качеството му на лице, заемащо ръководна длъжност – изпълнителен директор на пристанище, свидетелските показания за промяна в психическото и физическото състояние на ищеца и в поведението му, медийното отразяване на производството, експертното комплексно заключение за възникнала реакция на тежък стрес и дезадаптация, която протрахира във времето и е във връзка с психотравмиращи събития, като преди 2008 г. лицето не е имало проблеми. За да намали присъденото обезщетение съдът приема, че всички обстоятелства сочат реално търпени неприятни изживявания и притеснения от момента на внасяне на делото в съда и публикациите – м. ноември 2008 г. и следващата година; за периода 26.04.2006 г. – 12.03.2008 г. се е провеждало издирване и установяване на актуалното местожителство на ищеца, поради което за по-голямата част от процесния период няма данни за реално търпени неимуществени вреди, а и за съдебната фаза е била наложена най-леката мярка за неотклонение. Не е възприета тезата на вещото лице, че субективният стрес е довел до чувствително нарушение на способността на ищеца да се грижи за ежедневните си потребности и задачи, до невъзможност за справяне със ситуацията и за планиране на бъдещето, защото за същия период е бил общински съветник от партийна листа. За некатегорично установено е прието твърдението, че в резултат на наказателното преследване е отключен диабет, тъй като са установени и други фактори за възникване на заболяването. Отречена е необходимостта да се съобразява обвинението като причина за развода на ищеца, тъй като няма такива твърдения в исковата молба и никой от свидетелите не заявява подобни обстоятелства.
К. съд приема, че поставените от касаторите правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място прокуратурата поставя проблема за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на ВС в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. Твърдяното противоречие с постановките на соченото постановление не се разкрива. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на касатора, съдът изрично е съобразил както леката мярка за неотклонение, търпяна от ищеца, така и срока на търпене на съответните вреди, и медийното отразяването на наказателния процес като обективен факт. Изложени са подробни съображения кои доказателства са кредитирани и кои не.
На второ място се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение.
Касаторът твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви кои от понесените вреди намира за причинени пряко от незаконното наказателно преследване, както и кои твърдения за нанесени вреди не се споделят. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени.
Накрая се поставя проблемът за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ – твърди се противоречие с решение № 123 по гр.д. № 254/2014 г., ІІІ г.о., решение № 179 по гр.д. № 1294/2011 г., ІІІ г.о. и решение № 321 по гр.д. № 2516/2014 г., ІV г.о. Целта е да се обоснове, че присъденото обезщетение е несъответно и надхвърлящо справедливия размер. Сочените решения на ВКС обаче в основните си факти, въз основа на които е изградено заключението за справедливо обезщетяване, са различни от процесния случай. С първото решение е разгледан случай на различно обвинение, различна продължителност на наказателното преследване, оправдаване на подсъдимия още от първата инстанция, отразяването в пресата не наказателното преследване, а на съответния инцидент. Така и с второто решение ищците са обвинени в извършване на различно престъпление, което не е тежко, при различни обществено-икономически условия и водени други наказателни производства срещу тях за съответния период, а и липсата на доказателства за съответните вреди. С третото решение също е разгледан случай на обвинение в извършване на леко престъпление, липсата на данни за трайни увреди в психическото и физическо състояние на ищеца и кратък период на водене на наказателното производство. Видно е, че съответните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от конкретния индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Така и последният поставен въпрос на прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване.
Касаторът М. на свой ред твърди, че решението е несъобразено с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, относно действията на въззивната инстанция и при несъобразяване на ППВС № 4/1968 г. относно приложението на критерия „справедливост”. По първия проблем се поддържа, че съдът е тълкувал самостоятелно доказателствата по делото, а не в съвкупност едни с други, поради което била налице необоснованост на фактическите изводи. Ако се приеме, че все пак е налице формулиран правен въпрос, по критериите, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, а не оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, то не се констатира тълкуване на съда в разрез с разясненията на ВКС в по-горе посоченото тълкувателно решение относно дейността на въззивната инстанция. Въззивният съд в случая е тълкувал доказателствата по делото не само поотделно, но и в тяхната цялост, като е съобразявал и изрично посочени от касатора обстоятелства. Необосновано се твърди от касатора, че в нарушение на чл. 267 ГПК съдът не бил указал на ищеца, че не се сочат безспорни доказателства за психическите му преживявания в периода 2006-2008г., което е влошило положението на ищеца при постановяване на решението. Видно от доклада на първоинстанционния съд, на ищеца е указано, че в негова тежест е да установи вредите, които е претърпял, като съдът не е ограничил указанието си за съответна част от периода на наказателното преследване. Ако касаторът има предвид възприетите от комплексната експертиза данни за периода на търпене на съответните вреди, то е следвало да постави друг правен въпрос.
По приложението на критерия „справедливост” се сочи, че не са обсъдени всички предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в претендирания размер, което правело решението и очевидно неправилно. Твърдението и в двете си части е неоснователно. Въззивният съд е съобразил представените по делото доказателства и подробно е обяснил базата, на която определя размер на обезщетението като адекватен за репариране на доказаните в процеса вреди. Защо решението е очевидно неправилно не е разяснено. Изложените твърдения са такива за необоснованост на решението – порок по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК, но не и за очевидна неправилност. Ето защо в заключение посочените от касатора М. въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2238 от 1 ноември 2017 г., постановено по гр.д. № 2442/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: