О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 684
София, 05.12.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1553/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу решение № 346 от 14.02.2017 г. по т. д. № 3425/2016 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е потвърдено решение № 743 от 25.04.2016 г. по т. д. № 2986/2014 г. на Софийски градски съд, VІ-20 състав, с което предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 20, ал. 7 от Наредба № 6 от 09.06.200 4г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи (отм.) е уважен за сумата 65 196.48 лв., представляваща продажна цена по договор за продажба на бетонов комплектен трансформаторен пост с диспечерски номер 12-1050 и наименование Б. „Д. 2“, [улица], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 15.05.2014 г. – до окончателното й погасяване, и е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер – 67 212.48 лв.
Касаторът [фирма], [населено място] поддържа, че в частта, с която искът е уважен, въззивното решение е недопустимо. Счита, че съдът се е произнесъл свръх петитум, като го е осъдил да заплати на ищеца за едно от процесните съоръжения (трафопост) стойност, каквато не е претендирана за това съоръжение, а всъщност представлява стойността, която ищецът претендира за всички процесни съоръжения, макар същите да не са уточнени и индивидуализирани в петитума на исковата молба.
В касационната жалба са развити подробни съображения и за неправилност на въззивния акт. Според касатора, решаващият състав е преценил процесния проекто-договор между страните за сключен поради факта, че съоръженията са поставени под напрежение и прилагайки презумпцията по чл. 301 ТЗ, като се е позовал на Заповед № IND 7608/18.12.2013 г. г. на Директор Дирекция „Развитие на мрежата“ в [фирма] за поставяне под напрежение на трафопост с диспечерски № 12-1050, без да отчете обстоятелството, че заповедта не се отнася за съоръжения, идентични с процесните и поради това не може да се разглежда като израз на приемане на направено предложение за сключване на договор. Оплакването за неправилност на решението е обосновано и с твърдението за противоречие на същото с практиката на ВКС по приложението на чл. 301 ТЗ, доколкото в случая от заключението на счетоводната експертиза се установява, че издадената от ищеца фактура не е включена нито в дневниците за покупки по ЗДДС, нито в месечните справки-декларации по ЗДДС на ответното дружество. Освен това, според касатора съдът не е взел предвид факта, че се касае за бланков проект на договор, какъвто е на разположение на всички присъединявани лица, както и че същият не е подписан от двама от членовете на УС, нито от надлежно упълномощени от тях служители на дружеството.
В депозираното от посочения касатор изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, са поставени въпросите: „1. Допустимо ли е решение, с което съдът се е произнесъл свръх петитум по искане, с каквото не е сезиран, като ни е осъдил да платим за едно от процесните съоръжения /трафопост/ цена, каквато не е претендирана конкретно за това съоръжение, а всъщност представлява цената, която ищецът претендира за всички процесни съоръжения, описани в проекто-договора и представляващи трафопост, кабелни линии средно напрежение, кабелни линии ниско напрежение и главни електромерни табла; 2. Може ли въз основа на заповед за поставяне под напрежение на трафопост и кабелни линии средно напрежение да се приеме, че поради непротивопоставянето на дружеството срещу тази заповед, е потвърдено сключване на договор за покупко-продажба за различни съоръжения, описани в проекто-договора – трафопост, кабелни линии средно напрежение, кабелни линии ниско напрежение и главни електромерни табла, като се има предвид и това, че поставените под напрежение кабелни линии средно напрежение в заповедта са с обща дължина 65 метра, а в проекто-договора, който съдът е приел за потвърден, общата дължина е 195 метра. При наличие на такова разминаване по отношение вида и количеството на съоръженията за присъединяване между съдържанието на заповедта за поставяне под напрежение и съдържанието на проекто-договора, който съдът приема, че е потвърден/сключен, може ли да се приеме, че е налице узнаване на сделката със съдържанието, с което е сключена; 3. Ако се приеме, че непротивопоставянето на заповедта за поставяне под напрежение обосновава извод за потвърждаване от дружеството на договор за покупко-продажба на съоръженията за присъединяване, то това потвърждаване не се ли отнася само до съоръженията, които са посочени в заповедта и се поставят под напрежение, съгласно същата, но не и за тези, които не фигурират в нея, доколкото няма идентичност между описаните съоръжения в заповедта и в проекто-договора нито по вид, нито по количество, респ. не е налице узнаване на тази част от сделката; 4. Ако по делото е доказано, че не е налице отразяване на издадена фактура за продажбата в счетоводството на купувача, същата не е включена в дневника за покупко-продажбите по ДДС, не е ползван данъчен кредит по същата, както и не е правено частично плащане на цената, може ли да се приеме, че е налице узнаване и непротивопоставяне/потвърждение на проекто-договора за покупко-продажба на съоръжения за присъединяване; 5. Поставянето под напрежение на съоръженията за присъединяване основание ли е да се счита договорът за покупко-продажба сключен, съответно става ли изискуемо задължението за заплащане стойността на съоръженията след този момент; 6. Може ли да се приеме, че е постигнато съгласие между страните за придобиване или заплащане на стойността на определена вещ, в случай, че същият единствено е попълнен технически от служител на дружеството, който по никакъв начин не е упълномощен да го представлява; 7. Може ли да се приеме, че е сключен договор само с факта на попълването на бланков проект на договор и парафирането му от част от предвидените да го съгласуват петима служители на дружеството, без същият да е подписан от лицата, които представляват дружеството или от техен пълномощник; 8. Може ли да се приеме, че парафирането на договор на стойност над 50 хиляди лева от някои от общо петима предвидени да го съгласуват служители на дружеството, като непарафиралите го са от ръководния състав и договорът не е подписан от представляващите, може да бъде прието за „предложение“ по смисъла на чл. 14 от ЗЗД, изисква ли се изрично полагане на подпис на лице, представляващо търговеца върху писмения договор на значителна стойност, за да представлява предложение или пък ако е подписан от другата страна – за да бъде сключен и влезе в сила“.
Допускането на касационния контрол по първи въпрос е обосновано с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 632 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 151/2010 г. и решение № 111 от 25.11.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г. По отношение на втори и трети въпрос се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – решение№ 62 от 09.07.2012 г. по т. д. № 733/2011 г. на ІІ т. о., решение № 166 от 17.01.2013 г. по т. д. № 636/2011 г. на І т. о. и решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ІІ т. о. За четвърти въпрос са заявени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (с позоваване на решение № 7 от 04.02.2014 г. по т. д. № 59/2014 г. на ВКС на ІІ т. о.) и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (без да е обосновано конкретно с някои от приложените въззивни съдебни актове), а при условията на евентуалност – и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За пети въпрос е релевирано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради твърдяно противоречие с решение № 971 от 13.05.2015 г. по т. д. № 3575/2014 г. на Софийски апелативен съд. Всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК се поддържат и за шести въпрос, като първите две от тях са аргументирани съответно с решение № 7 от 04.02.2014 г. по т. д. № 59/2014 г. на ВКС на ІІ т. о. и с решение от 27.09.2012 г. по в. гр. д. № 6045/2012 г. на СГС. По отношение на седми въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с позоваване на постановени от Софийски градски съд решения – решение от 22.08.2013 г. по гр. д. № 7483/2012 г., решение № 446 от 01.03.2013 г. по гр. д. № 2419/2012 г. и решение от 04.06.2012 г. по т. д. № 5483/2011 г. За осми въпрос се поддържа, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за сумата 2016 лв., преценена като дължима от него на [фирма] неустойка за забавено изпълнение на договора за присъединяване и с която сума е извършено прихващане с вземането за цена на процесните съоръжения. Счита, че претендираната от ответника неустойка не може да му бъде присъдена, тъй като той самият е неизправна страна, доколкото не е изпълнил основното си задължение по процесния договор за присъединяване – да изкупи съоръженията и да заплати тяхната цена, а освен това неустойката не е доказана и по размер предвид непосочване на обема на неизвършените СМР, върху които следва да бъде определена.
Като значими за допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на посочения касатор са поставени въпросите: „1. Има ли право на неустойка страна, която е в неизпълнение на своите задължения по договора, т. е. неизправна страна; 2. За начина на изчисляване и определяне размера на задължението за неустойка, когато тя обезпечава неизпълнението на непарично задължение“. По отношение на същите се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55 от 11.09.2015 г. по т. д. № 58/2014 г. на ІІ т. о., решение № 446 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 2611/2015 г. на ІV г. о. и решение № 240 от 15.01.2014 г. по т. д. № 959/2012 г. на ІІ т. о. (по първия въпрос) и решение № 52 от 20.04.2015 г. по гр. д. № 5278/2013 г. на І г. о., решение № 59 от 29.04.2010 г. по т. д. № 687/2009 г. на ТК и определение № 234 от 23.03.2011 г. по ч. т. д. № 205/2011 г. на І т. о. (по втория въпрос).
Всяка от страните оспорва жалбата на другата страна и моли за недопускането й до касационно разглеждане, респ. за оставянето й без уважение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: На 08.03.2011 г. между страните е сключен договор № Д. [ЕГН] S. № I.-11-10033 за присъединяване на обект на ищеца [фирма] (жилищна сграда с подземни гаражи и магазини, находящи се в УПИ VІ-937, кв. 40,[жк], [населено място]) към разпределителната електрическа мрежа на [фирма], като присъединяването ще се извърши чрез изграждане на нов трансформаторен пост и електропроводни линии средно и ниско напрежение СР и НН, наричани за краткост „съоръжения за присъединяване“, в съответствие със споразумение изх. № [ЕГН] от 02.06.2010 г. за условията за присъединяване на обекта, стойността на които следва да бъде заплатена от електроразпределителното дружество след представяне на изискуемите от него документи и прихващане на дължимата от потребителя цена за присъединяването (чл. 11); Страните са уговорили, че срокът за изграждане на съоръженията е 12 месеца от подписване на договора, т. е. до 08.03.2012 г. и че изградените съоръжения се поставят под напрежение след сключване на договор за прехвърляне на собствеността им (чл. 7) и след представяне на документ за въвеждане на обекта и на съоръженията в експлоатация; С нотариален акт № 178, том VІ, рег. № 18784 от 27.12.2011 г. ищецът е учредил в полза на ответника право на строеж за изграждането на процесния трафопост и съответните сервитути по чл. 64 от ЗЕ; Съоръженията са изградени и за тях (както и за самата сграда) е издадено разрешение за ползване от 24.07.2013 г., като същите са въведени в експлоатация чрез поставянето им под напрежение със заповед № IND-7608 от 18.12.2013г., издадена от директора на Дирекция „Развитие на мрежата“ на [фирма]; Във връзка с подадено от ищеца заявление за изкупуване на съоръженията, от страна на ответника е изготвен проекто-договор, подписан от негови служители, който е изпратен на ищеца с писмо от 30.08.2013 г., съдържащо уведомление за изготвена оценка; Проектът на договор е подписан от ищеца и върнат на ответника за подписването му от представляващите го лица.
При тези данни въззивният съд е приел, че с факта на поставянето на процесните съоръжения под напрежение следва да се счита сключен договорът за покупко-продажбата им, тъй като съгласно чл. 23 от Наредба № 6/2004 г. (отм.), когато съоръженията за присъединяване са изградени по реда на чл. 20, ал. 5, те се поставят под напрежение след сключване на договор между собственика на имота и съоръженията и съответното разпределително предприятие за прехвърляне на собствеността върху съоръженията, правото на собственост или правото на строеж върху съответната част от имота и учредяване на сервитутни права. Решаващият състав е взел предвид обстоятелството, че договорът е подписан от надлежен представител на продавача, като подписването му от служители на ответното дружество, а не от изпълнителните директори, представляващи съвместно купувача, е преценил като действие без представителна власт по смисъла на чл. 301 ТЗ, което е било потвърдено с поставянето на съоръженията под напрежение със заповедта от 18.12.2013 г., доколкото липсва незабавно противопоставяне срещу тези действия, а за такова не може да бъде счетено извършеното последващо оспорване с писмото от 06.03.2014 г. на изпълнителния директор на ответника.
С оглед наличието на сключен договор за продажба на процесните съоръжения, е направен извод, че ответникът дължи на ищеца заплащане на цялата уговорена цена в размер на сумата 89 052.48 лв. (за която е издадена и фактура № 191 от 11.03.2014 г.), но поради направено от последния извънсъдебно прихващане с дължимата от него такса за присъединяването, окончателно дължима цена по договора остава сумата 67 212.48 лв.
Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на [фирма], че ищецът не е индивидуализирал точно съоръженията, за които твърди, че е изградил и за които претендира заплащане на цената им. Приел е, че в исковата молба са описани подробно всички процесни съоръжения, като това описание напълно съответства на съдържащото се в договора за присъединяване и в договора за покупко-продажата им.
Решаващият състав не е уважил и довода на ответното дружество, че не дължи цена на съоръженията, тъй като той е станал техен собственик по силата на учреденото му от ищеца право на строеж. В тази насока е изразено разбирането, че наличието на сключен между страните договор за прехвърляне правото на собственост върху изградения от ищеца трафопост, кабели и съоръжения изключва възможността стойността на същите да се търси на основание неоснователно обогатяване.
Въззивният съд е счел обаче за основателно направеното от ответника [фирма] възражение за прихващане със сумата 2016 лв., представляваща неустойка по чл. 21 от договора за присъединяване за забавено изпълнение на задължението на ищеца [фирма] за изграждане на процесните съоръжения. Този извод е аргументиран с факта, че обектът е изпълнен на 24.07.2013 г., когато е издадено разрешение за ползването му, в т. ч. и за съоръженията, т. е. повече от една година (521 дни) след изтичането на уговорения срок 08.03.2012 г. Доколкото няма данни да са изградени преди посочената дата, съдът е приел, че уговорената неустойка от 0.1% на ден, но не повече от 3%, следва да се определи върху цялата стойност на изградените съоръжения, като, изчислена на база взаимно признатите разходи без ДДС – 72 210.40 лв., за периода на забавата неустойката възлиза на сумата 2 166 лв., която сума именно подлежи на прихващане с дължимата цена на съоръженията 67 212.48 лв. Доколкото обаче ответникът е претендирал определяне на неустойката върху сумата 67 212.48 лв., съдът е счел, че същата следва да се изчисли именно върху тази сума и да бъде призната в посочения от ищеца размер 2016 лв. Затова е преценил, че искът следва да бъде уважен за 65 046.48 лв. и отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер.
Съдебният състав не е уважил възражението на ищцовото дружество, че ответникът е неизправна страна и поради това не може да претендира заплащане на неустойка. Приел е, че [фирма] е кредитор на задължението за изграждане на процесните съоръжения по договора за присъединяване от 08.03.2011 г. и макар да е неизправна страна след изграждането на съоръженията, тъй като има задължение да сключи договор за покупко-продажбата им, то по договора за присъединяване, до изграждането на трафопоста и съоръженията и до издаване на разрешение за ползването им на основание чл. 176 ЗУТ, същият се явява изправна страна и има право да получи уговорената неустойка в посочения по-горе размер.
С оглед мотивите на обжалвания въззивен акт, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато:
По касационната жалба на [фирма]:
На първо място, не може да се счете, че съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, в какъвто смисъл е и първият от поставените от електроразпределителното дружество въпроси. Неоснователно е твърдението на посочения касатор, че първоинстнационният съд, а с потвърждаването на постановеното от него решение и въззивният съд, се е произнесъл „свръх петитум“, доколкото е присъдил на ищеца претендираната сума само за едно, а не за всички изградени съоръжения. В обстоятелствената част на исковата молба се съдържа детайлно описание на всички съоръжения, които са изградени от ищцовото дружество и за които то претендира заплащане на дължимата цена, като в петитума на същата ясно е заявено, че претендираната сума „представлява цената на съоръженията, дължима по проекто-договор за изкупуване на съоръженията, изготвен, съгласуван и предложен от служители на ответника“. С оглед на това и предвид обстоятелството, че описанието на процесните съоръжения съвпада напълно с описанието им в проекто-договора, явяващ се основание на претенцията, следва да се счете, че предметът на спора е очертан ясно и недвусмислено и именно по него съдът се е произнесъл, независимо, че в диспозитива на първоинстанционния акт не е повторил дословно направеното в исковата молба подробно описание на съоръженията, а е посочил същите общо като „бетонов комплектен трансформаторен пост с диспечерски номер 12-50 и наименован Б. „Д. 2“, [улица]“.
На второ място, останалите въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.
Въпроси № 2, № 3 и № 5 са относими изцяло към правилността на обжалвания акт и по-конкретно – към правилността на извода, че с поставянето на съоръженията под напрежение процесният проекто-договор следва да се счита сключен. Отделно от това, въпросите са поставени с оглед твърдението на страната, че е налице „разминаване“ между съоръженията, описани в проекто-договора, и съоръженията, описани в заповедта за поставянето им под напрежение – каквато преценка изобщо не е извършвана от въззивния съд.
Освен, че нямат характер на обуславящи по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, по отношение на посочените три въпроса не е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК: Решенията, на които се позовава касаторът, се явяват неотносима съдебна практика, тъй като са постановени по въпроси, касаещи приложението на чл. 301 ТЗ в хипотези, съвсем различни от настоящата (по чл. 290 ГПК са свързани със значението на счетоводното отразяване на фактурата за спорната сума и ползването на данъчен кредит за нея). Не е доказано и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по отношение на петия въпрос, тъй като представеното влязло в сила въззивно решение № 971 от 13.05.2015 г. по т. д. №[ЕИК] г. на Софийски апелативен съд е постановено при различна фактическа обстановка – заплащането на стойността на изградените съоръжения е претендирано на база само сключен договор за присъединяване към електроразпределителната мрежа и изграждане на съоръженията, като е отхвърлена поради това, че не е сключен окончателен договор за изкупуването им, докато в случая съдът е приел, че е налице сключен договор за изкупуване на съоръженията прехвърляне. Видно от мотивите на посоченото решение, електроразпределителното дружество е уведомило ищеца „за готовността си да изготви проект на договор за покупко-продажба на съоръженията“, за разлика от настоящия случай, при който такъв е изготвен, подписан е и е изпратен на ищеца за подписването му, като е счетен от съда за сключен при условията на чл. 301 ТЗ.
Характер на обусловил изхода на спора няма и въпрос № 4, доколкото съдът изобщо не е обсъждал дали издадената от ищцовото дружество фактура е осчетоводена, дали е включена в дневника за продажбите и дали е ползван данъчен кредит по нея, като не е обосновал извода си за дължимост на претендираната сума с такива съображения. Същото се отнася и за последния (осми) въпрос. Решаващият състав не е преценявал подписания от служители на електроразпределителното дружество проект на договор като „предложение“ по смисъла на чл. 14 ЗЗД, а като действие, извършено от името на търговеца от лица без представителна власт, като е приел същото за потвърдено при условията на чл. 301 ТЗ. Липсва каквото и да било позоваване в тази връзка и на „значителната“ стойност на договора, в какъвто смисъл е зададен въпрос № 8.
На последно място, общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е осъществена и по отношение на въпроси № 6 и № 7 поради обстоятелството, че същите са относими към правилността на направения от въззивния съд извод за сключен между страните договор за покупко-продажба на процесните съоръжения в хипотезата на потвърждаване по реда на чл. 301 ТЗ от страна на електроразпределителното дружество на даденото от негово име съгласие, изразено от лица, не разполагащи с представителна власт. Поради това, не подлежат на обсъждане и заявените от касатора конкретни основания за допускане на касационния контрол по посочените въпроси.
По касационната жалба на [фирма]:
Поставените от този касатор два въпроса не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като, освен, че са поставени общо-теоретично, а не с оглед на конкретния спор между страните, отговорът на същите е предпоставен от произнасянето по правилността на въззивния акт в частта за уваженото възражение за прихващане, а именно – дали ищецът е изправна страна и като такава може да претендира присъждане на неустойка и съответно как следва да бъде определен размерът на дължимата неустойка. Отговорът на тези въпроси изисква обсъждане както на релевантната клауза от договора между страните, така и доказателствата за изпълнение на поетите от тях задължения, т. е. преценка на фактическата обстановка и на събраните по делото доказателства, което, с оглед задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, налага извода, че така поставени, въпросите не могат да бъдат определени като обусловили изхода на делото.
Отделно от това, следва да се посочи, че по отношение на тях не е осъществено и заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото представените в негова подкрепа решения по чл. 290 ГПК (и едно определение по чл. 274, ал. 3 ГПК) са постановени по напълно различни правни въпроси, поради което не представляват относима задължителна (към датата на подаване на касационната жалба) съдебна практика.
Поради изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на делото на страните не се дължи присъждане на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 346 от 14.02.2017 г. по т. д. № 3425/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: