– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 686
гр. София 12.09.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 17.04.2019 (седемнадесети април две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1079 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 825/21.12.2018 година, подадена от В. И. С., срещу решение № 432/01.11.2018 година на Окръжен съд Русе, постановени по гр. д. № 538/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Русе е потвърдил първоинстанционното решение № 754/10.05.2018 година на Районен съд Русе, ХІV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 8659/2017 година, с което В. И. С. е осъдена, на основание чл. 55, ал. 1, т. 1от ЗЗД, да заплати на Р. Д. З. сумата от 5237.34 €, представляваща недължимо платена и получена неустойка по изпълнително дело № 20158480401475/2015 година по описа Р. А.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписана под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, заедно със законната лихва върху сумата считано от 11.12.2017 година до окончателното плащане.
В подадената от В. И. С. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу нея от Р. Д. З. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Русе по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Р. Д. З. е подал отговор на същата с вх. № 1675/11.02.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 432/01.11.2018 година на Окръжен съд Русе, постановени по гр. д. № 538/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
В. И. С. е била уведомена за обжалваното решение на 27.11.2018 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 13 825/21.12.2018 година, като е подадена по пощата на 20.12.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В. И. С. е направила искане отвод на съдебния състав в настоящето производство с твърдението, че мнозинството от него било участвало при постановяването на решение № 182/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 929/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.,. Спорното право, предмет на това решение, произтичало от същите договори (предприемачески договор от 28.08.2008 година и предварителен договор от 29.11.2007 година), от който произтичало и спорното право предмет на настоящето производство, поради което участвалите при постановяването на това решение съдии вече били формирали вътрешно убеждение и по иска, предмет на настоящето производство. Това искане трябва да бъде оставено без уважение. Предметът на производството, по което е постановено решение № 182/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 929/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и този на настоящето са различни, поради което съдът няма да извършва повторна преценка на обстоятелствата, при които е постановено решението от 2013 година. Предмет на настоящето производство е иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като при него може да бъде поставен въпроса само за субективните и обективните предели на силата на присъдено нещо по решение № 182/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 929/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.,, с които съдебният състав, по силата на закона, ще следва да се съобрази, но това обстоятелство не сочи на вече формирано вътрешно убеждение по повод на настоящия спор.
Съставът на Окръжен съд Русе е приел, че на 28.08.2007 година „Строител” ООД [населено място] и В. И. С. били сключили договор за прехвърляне на правото на собственост и учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу поемане на задължение за застрояване. Във връзка с изпълнението на този договор на 29.11.2007 година между Р. Д. З., В. И. С., И. Д. П. и собствениците на съседен У. е бил сключен предварителен договор по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ, с нотариална заверка н подписите, за обединяване на имотите им в общ У. за общото му застрояване. И. Д. П. и В. И. С. се били задължили да прехвърлят своите идеални части от правото си на собственост върху собствения си У. в бъдещия общ У., под прекратително условие, че „Строител” ООД [населено място] ще изпълни задълженията си по договора за строителство от 28.08.2017 година по отношение на всяка една от тях. Било уговорено, че срокът за изпълнение не можел да бъде по-дълъг от една година, от сключването на договора по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ, като след изтичането му договорите се разваляли по право, а „Строител” ООД [населено място] и Р. Д. З. дължали солидарно на В. И. С. и И. Д. П. неустойки в размер на по 5000.00 €. Бил образуван общ парцел, но не бил сключен окончателен договор и обезпеченото с неустойка задължение на „Строител” ООД [населено място] не било изпълнено.
Прието е, че с решение № 182/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 929/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. , с което е отменено решение № 384/19.06.2012 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д № 506/2012 година, „Строител” ООД [населено място] е било осъдено, на основание чл. 92 от ЗЗД, да заплати на В. И. С. сумата от 5120.00 €, представляваща неустойка по предварителен предприемачески договор, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 01.11.2011 година до окончателното плащане. Въз основа на това решение С. се била снабдила с изпълнителен лист и предприела изпълнителни действия по отношение на „Строител” ООД [населено място], като образуваното изпълнително производство било прекратено на 23.10.2013 година, поради пълното заплащане на задълженията от страна на дружеството. Същевременно с решение № 76/13.05.2014 година, постановено по гр. д. № 987/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е било отменено решение № 404/28.06.2012 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 486/2012 година и Р. Д. З. е бил осъден, на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, на В. И. С. сумата от 5000.00 € неустойка дължима се по т. 10 от предварителен договор хо чл. 17, ал. 3 от ЗУТ от 29.11.2007 година, солидарно със „Строител” ООД [населено място], заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.10.2011 година до окончателното и плащане, както и със законната лихва върху сумата от 500.00 € за периода от 04.04.2011 година до 03.10.2011 година. Въз основа на това решение В. И. С. се била снабдила с изпълнителен лист от 19.05.2014 година и е предприела действия по принудителното събиране на сумата, като с разпореждане от 01.02.2017 година съдебният изпълнител е прехвърлил постъпилата при него сума в размер на 7228.10 € по посочената от нея банкова сметка и е постановил приключване на изпълнителното производство. На 02.02.2017 година сумата от 14 136.94 лева, била постъпила по посочената от С. банкова сметка, като за основание за извършения превод било посочено плащане изцяло по изпълнителното производство.
Съставът на Окръжен съд Русе е приел, че плащането е извършено без основание, тъй като за вземането по изпълнителния лист от 19.05.2014 година били солидарно задължени „Строител” ООД [населено място] и Р. Д. З., като дружеството било погасило изцяло това задължение. Солидарната отговорност между двамата произтичала от сключения предварителен договор по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ във връзка със сключения преди това договор за прехвърляне на правото на собственост и учредяване на правото на строеж срещу поемане на задължение за застрояване от 28.08.2007 година. С подписването на предварителния договор за „Строител” ООД [населено място] и Р. Д. З. била възникнала пасивна солидарност и по аргумент от чл. 122, ал. 1 от ЗЗД кредиторът можел да иска изпълнение на задължението от когото и да е от длъжниците. Като предоставил правото на избор на кредитора от кого от солидарните длъжници да иска изпълнение законодателят, в разпоредбата на чл. 122, ал. 2 от ЗЗД, бил предвидил, че предявяването на иск срещу един от солидарните длъжници не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници. В този смисъл кредиторът можел да съди последователно всички солидарни длъжници, докато се удовлетвори, като влязлото в сила решение спрямо един от тях, нямало действие за останалите, независимо от това дали е в полза на кредитора или на длъжника. Затова бил без значение факта, че В. И. С. била предприела последователно действия по предявяване на искове в отделни производства по отношение на всеки един от солидарните длъжници, както и фактът, че постановените решения не било указано наличието на солидарност между „Строител” ООД [населено място] и Р. Д. З.. Последното не оказвало влияние на солидарността и след осъждането им, доколкото не била налице новация или друг способ за отпадане на солидарността. Затова погасяването на задължението от страна на „Строител” ООД [населено място] погасявало и задължението на Р. Д. З.. Неоснователно било твърдението на В. И. С., че вземането й произтичало от различни договори. И в двете производства били предявени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, дължима се на основание предварителния договор по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ, сключен на 29.11.2007 година. Действително по делата бил представен и договор за строителство от 29.08.2007 година, но същият бил сключен с друго лице-И. Д. П., която единствено имала право да предяви иск за вземането си за неустойка, предвидено в предварителния договор. При изследването на предмета на делото съдът не бил ограничен единствено от диспозитивите на постановените решения. Предметът на делото се очертавал от посочените факти и обстоятелства в исковата молба, както и от заявеното от ищеца искане. Било видно от двете искови молби, че соченият правопораждащ факт е един и същ-договор за прехвърляне на правото на собственост и учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за строителство от 28.08.2007 година и сключения във връзка с него предварителен договор по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ от 29.11.2007 година, който факт сочел на солидарна отговорност на „Строител” ООД [населено място] и Р. Д. З..
По отношение на възражението на В. И. С., за недопустимост на обжалваното иска, тъй като спорът е вече разрешен със силата на пресъдено нещо с влязлото в сила решение, постановено по гр.д. № 1127/2016 година по описа на Районен съд Русе, съставът на Окръжен съд Русе е изложил съображения, че действително разпоредбата на чл. 299, ал. 1 от ГПК предвиждала, че спор, разрешен с влязло в сила решение, не можел да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Това означавало, че не може да бъде предявен иск между същите страни, на същото основание и със същото искане. Това правило обаче, не се отнася лоза случаите, в които след приключване на устните състезания в последната инстанция (в случая въззивната такава) е настъпил нов факт, който имал значение за изхода на спора. Нововъзникналите факти не се преклудирали от силата на присъдено нещо и въз основа на тях заинтересованата страна можела да предяви нов иск. Затова доколкото производството по предходния иск било приключило с определение за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, то меродавният момент за релевиране на нововъзникнали факти бил приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция, което в случая било станало на 13.12.2016 година, видно от протокол от проведеното на същата дата заседание по в. гр. д. № 851/2016 година по описа на Окръжен съд Русе. Плащането на сумата от сметката на съдебния изпълнител към В. И. С. било направено на 02.02.2017 година, респективно след приключване на съдебното дирене в последната инстанция, в която било разгледано делото. Затова искът бил допустим, като основан на нови факти, възникнали след приключване на съдебното дирене в последната инстанция при предходното разглеждане на делото.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. И. С. твърди, че обжалваното решение на Окръжен съд Русе е евентуално недопустимо-чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, а евентуално се твърди и че е очевидно неправилно-чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Тези твърдения се основават на това, че въззивният съд не е зачел силата на присъдено нещо по решение № 76/13.05.2014 година, постановено по гр. д. № 987/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Извършеното от „Строител” ООД [населено място] плащане било на 23.10.2013 година, т.е. преди проведеното на 13.02.2014 година открито съдебно заседание по гр. д. № 987/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което е могло да бъде посочено от Р. Д. З. и да бъде взето предвид от съдебния състав при постановяване на решението му. След като такова възражение не е било направено, то било преклудирано и Р. Д. З. не могъл да се позовава на извършеното от „Строител” ООД [населено място] плащане, за да се освободи от задължението си. За да се счита преклудирано от силата на присъдено нещо дадено твърдение, възражение или доказателство на страна, то тя трябва да е имала възможността да го посочи в исковото производство, като съответно съдът е разполагал с процесуалната възможност да прецени същото или да събере исканото доказателство. Съгласно чл. 235, ал. 3 и чл. 273 от ГПК такава възможност съществува до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. Същевременно разпоредбата на чл. 284 от ГПК не предвижда към касационната жалба да бъдат прилагани нови доказателства и липсва разпоредба, която да препраща към уредбата на първоинстанционното или въззивното производство, за неуредените случаи. Не е предвидена изрично и възможност за касационния съд да събира нови доказателства. Затова касационния съд е такъв по правото и при разрешаването на спора не може да приема различна фактическа обстановка от тази прието от въззивния съд, поради което пред него не могат да бъдат сочени факти възникнали след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. Както е посочено в т. 6 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС касационната инстанция не е съд по същество, а единствено контролна инстанция за проверка на материалноправната и процесуална законосъобразност на решението на въззивния съд. Тя проверява правилността на решението на този съд, изхождайки от приетата от него за установена фактическа обстановка. ВКС не може да събира нови доказателства. Тази възможност е изключена с оглед разпоредбата на чл. 218в, ал. 2 от ГПК (отм.), където при препращането към изискванията за редовност на въззивната жалба не се включва представянето на нови доказателства-чл. 198, б. „д” от ГПК (отм.). Касационният съд не може да прави и нови различни от тези на проверявания съд, фактически изводи, съответно ла възприема друга фактическа обстановка в резултат на касационното обжалване. В тази връзка разпоредбата на чл. 188, ал. З от ГПК (отм.) която предвижда съобразяване от съда на релевантните за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска следва ла се тълкува в смисъл, че въпреки висящността на производството пред ВКС, това съобразяване се отнася най-късно до момента на приключване устните състезания прел въззивния съд, до който момент страните могат да ползват защитни средства, които се основават на тези факти. Затова, ако висящността на обуславящото дело е възникнала след приключване на производството пред въззивната инстанция и пренасяне делото по касационната жалба пред ВКС, не би могло да се приеме, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е разгледал спора при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск. Влязлото в сила решение, респ. присъда на наказателния съд по обуславящото дело, следва да се приеме като доказателство за новооткрито обстоятелство. То би могло да се съобрази от съда или при условията на чл. 218з, ал. 2 от ГПК (отм.), ако делото се върне за ново разглеждане или по реда на отмяната по чл. 231 б. „а” от ГПК (отм.), ако ВКС остави в сила решението по обусловеното дело. Завеждането на обуславящото дело в тази фаза на процеса и съобразяването на постановения по него акт от касационната инстанция, би означавало възприемане от нея на различна фактическа обстановка в противоречие с предоставените й правомощия. Поради това касационният съд не следва да спира производството по делото съгласно чл. 182, б. „г” от ГПК (отм.) до приключване на висящото дело с обуславящо значение. Това ТР е запазило действието си и след влизането в сила на действащия ГПК, като с оглед на даденото с него тълкуване с още по-голямо основание в касационното производство не могат да се правят твърдения за нови факти, които са се осъществили след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция и да се сочат доказателства за тях. Затова тези факти и доказателства не могат да послужат като основание за отмяна на влязлото в сила решение по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК, а следва да бъдат съобразявани в един бъдещ процес относно вземането. В този смисъл и решение № 333/05.12.2011 година, постановено по гр. д. № 1244/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Приемането на противното би означавало да се приемат за преклудирани от силата на присъдено обстоятелства, които страната не е имала възможност да посочи в хода на производството, а от своя страна съдът не е разполагал с процесуални способи за събирането на доказателства за тях. В случая устните състезания пред въззивната инстанция вече са били приключили към момента, в който „Строител” ООД [населено място] е извършило плащането, поради което липсват данни обжалваното решение на Окръжен съд Кюстендил да е евентуално недопустимо или очевидно неправилно на това основание. Освен горното в тази връзка се сочи, че съставът на въззивния съд е трябвало да приложи решение № 182/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 929/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в точния смисъл по диспозитива му, а не да тълкува същото с оглед на мотивите му. В диспозитива на решението обаче е посочено само правното основание, на което се дължи сумата, без да бъдат посочени индивидуализиращите фактически белези на правото. В тези случаи индивидуализиращите белези на спорното право се съдържат в мотивите на решението и трябва да бъдат извлечени оттам, при което е видно, че се касае за неустойка по предварителния договор по чл. 17, ал. 3 от ЗУТ, сключен на 29.11.2007 година. Затова няма данни съставът на Окръжен съд Русе да е излязъл извън силата на присъдено нещо по решение № 182/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 929/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., от което да следва евентуална недопустимост или евентуална неправилност на решението му.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. И. С. е поискала обжалваното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Наред с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. И. С. поставя въпросите за това длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди защитните тези, доводите и възраженията на страните, направени с въззивната жалба, преди да се произнесе по спорния предмет на делото; за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 от ГПК; за задължението на съда да квалифицира иска и в тази връзка налице ли е неоснователно обогатяване на упълномощителя, изразяващо се в увеличение на имуществото му в случай на плащане на парична сума по платежна сметка с титуляр пълномощника му; за това налице ли е валидно плащане и съответно неоснователно обогатяване на взискателя в случая когато изпълнителното производство е спряно по искане на последния и не е възобновявано, а събраната парична сума по смисъла на чл. 455, ал. 1 от ГПК е преведена от съдебния изпълнител по посочената по изпълнителното дело платежна сметка. По отношение на тези въпроси се твърди, че са разрешени от състава на Окръжен съд Русе в противоречие с установената съдебна практика, намерила израз в цитираните в изложението решения на ВКС, поради което е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Твърдението обаче не е доказано, тъй като въпросът за това налице ли е валидно плащане и съответно неоснователно обогатяване на взискателя в случая, когато изпълнителното производство е спряно по искане на последния и не е възобновявано, а събраната парична сума по смисъла на чл. 455, ал. 1 от ГПК е преведена от съдебния изпълнител по посочената по изпълнителното дело платежна сметка не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Въззивният съд е съобразил установената практика, че от значение за иска по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД е това дали паричната сума реално е получена от В. И. С., като обстоятелството дали при извършването на превода съдебният изпълнител е спазил изискванията на закона е без значение. Извършеното в нарушение на закона плащане от съдебния изпълнител е основание за ангажиране на личната му отговорност за вреди и за дисциплинарната му отговорност, но не заличава факта на получаването на плащането от страна на взискателя и не освобождава последния от задължението за връщане на недължимо платените суми. В тази връзка въззивният съд е съобразил и установената практика, че плащането на пълномощник, който е изрично посочен да получи сумата се счита за плащане на упълномощителя, без да се изисква да бъде доказвано, че сумата е била предадена на последния. Затова и въпросът налице ли е неоснователно обогатяване на упълномощителя, изразяващо се в увеличение на имуществото му в случай на плащане на парична сума по платежна сметка с титуляр пълномощника му също не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Въпросът за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 от ГПК също не обосновава допускането на касационно обжалване на въззивното решение. При постановяване на същото съдебният състав е съобразил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като с оглед на това посочи кои факти приема за установени и кои не след което въз основа на възприетата фактическа обстановка да посочи кои от твърденията и възраженията на страните приема за доказани и кои не, като отрази тази дейност в мотивите на постановеното от него решение. Съобразено е и задължението да бъдат обсъдени всички събрани по делото доказателства, без да бъдат игнорирани някои от тях или да бъде давано предимство на едни пред други, както и при наличието на противоречиви доказателства да бъде посочено на кои от тях се дава вяра и защо, както и задължението да бъдат обсъдени всички твърдения и възражения на страните, които са от значение за спора. Поради това така поставения въпрос не обуславя допускането на обжалваното решение на Окръжен съд Русе до касационен контрол, а изразеното от В. И. С. несъгласие с начина, по който въззивният съд е изложил мотивите си по отношение на нейните твърдения и възражения и личната и преценка дали е даден отговор на всичките и възражения не е основание за допускането на касационно обжалване. Що се отнася до това, че не е обсъдено възражението за недопустимост на иска с оглед силата на присъдено нещо на решение № 76/13.05.2014 година, постановено по гр. д. № 987/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. то основателността на това възражение би довела до евентуална недопустимост на обжалваното решение на Окръжен съд Русе, което е основание за допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, а не по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, което бе обсъдено по-горе. Отражението на това решение на ВКС върху материалното правоотношение, предмет на производството, е било обсъдено от въззивния съд, който е изложил мотиви във връзка с изводите си. На последно място въпросът за задължението на съда да квалифицира иска също не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Въззивният съд е квалифицирал предявения иск, като е предоставил на страните възможност да ангажират доказателства във връзка с всички направени от тях твърдения, във връзка с направената квалификация.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 432/01.11.2018 година на Окръжен съд Русе, постановени по гр. д. № 538/2018 година, по подадената срещу него от В. И. С., касационна жалба с вх. № 13 825/21.12.2018 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото В. И. С. ще трябва да заплати на Р. Д. З. сумата от 1000.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на В. И. С. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] за отвод на съдебния състав по делото.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 432/01.11.2018 година на Окръжен съд Русе, постановени по гр. д. № 538/2018 година.
ОСЪЖДА В. И. С. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] да заплати на Р. Д. З. с ЕГН … и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Е. Н. М. сумата от 1000.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.