О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
София, 19.11.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – търговска колегия, второ търговско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. №2564/2019г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. С. Й. срещу определение №1626 от 17.05.2019г., постановено по в.ч.гр.д. №2182/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, І с-в, с което е оставена без уважение частната жалба на Д. Й. срещу определение №6763/31.12.2018г. постановено по реда на чл.248 ГПК по т.д.№1766/2016г. на СГС, ТО, VІ-12 с-в.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Твърди се, че от представените доказателства не се установява реалното извършване от ответното дружество на присъдените му с определението по чл.248 ГПК разноски. Според касатора липсват доказателства, удостоверяващи постъпването по банковата сметка на адвокатското дружество на уговореното в договора за правна помощ от 29.04.2016г. възнаграждение. Сочи се, че възнаграждението е заплатено от физическото лице З. Г., а не от „П. България” О.. Отделно се оспорва извода на въззивния състав за липса на прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК като се излагат доводи, че делото не представлява правна и фактическа сложност. Претендира се отмяна на обжалваното определение, отхвърляне изцяло на претенцията на „П. България” О. за разноски, а при условията на евентуалност – намаляване на размера на присъденото като разноски адвокатско възнаграждение.
В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според касатора обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно:
1. „Представянето единствено на платежно нареждане за наредено плащане на адвокатско възнаграждение, уговорено за плащане по банков път, в което като платец е вписано трето лице, а не задълженото такова, без да е представено извлечение от банковата сметка на адвоката /адвокатското дружество, което да удостоверява постъпването на сумата за заплащане на адвокатското възнаграждение при наличието на възможност за отмяна на наредения превод, представлява ли съответен банков документ, удостоверяващ плащането на възнаграждението по смисъла на т.1 от ТР, респективно представлява ли основание да се приеме, че плащането е надлежно извършено, съответно получено от адвоката/адвокатското дружество и същото следва ли да се възложи в тежест на ответната страна в спора?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с т.1 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
2. „Какви са критериите за извеждането на правната и фактическа сложност на делото, които да обосновават отхвърляне на претенция на страната в процеса, поискала намаляването на заплатеното от другата страна възнаграждение за адвокат поради прекомерност, респ. наличието на няколко иска с основание един и същи член на закона, включва ли се в критерия фактическа и правна сложност?”. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №74 от 07.02.2011г. по ч.гр.д.№46/2011г. ВКС, ІV г.о. и определение №91 от 21.10.2009г. по т.д.№305/2009г.,ВКС, ІІ т.о.
3. „Ако разноските по делото са заплатени от трето, а не от задълженото лице, следва ли да се приеме, че такива са извършени от задълженото лице и подлежат ли те на възлагане в тежест на другата страна в спора?”
4. „Страната, в чиято тежест са възложени разноските за адвокатско възнаграждение има ли право на възражение, че посочената в договора за правна помощ, сключен между другата страна и нейния процесуален представител, сума, не е постъпила по банковата сметка на представителя при липса на извлечение от банковата сметка на адвокат/адвокатско дружество, от което да е видно, че уговореното в договора за правна помощ адвокатско възнаграждение е постъпило по банковата сметка на съответния процесуален представител?”.
Сочи се че горните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
На последно място се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касация поради очевидна неправилност на обжалваното определение.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на частната касационна жалба от „П. България” О., в който се поддържа, че частната касационна жалба е недопустима като просрочена, респ., че не следва да се допуска касация поради липсата на сочените от касатора основание за това. В отделен отговор се излагат съображения за неоснователност на частната жалба по съществото на процесуалния спор.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е възражението на процесуалния представител на „П. България” О., че частната касационна жалба е просрочена поради допълнителното представяне (извън срока за обжалване) на изложението по чл..284, ал.3, т.1 ГПК. Непредставянето на изложение представлява нередовност на частната жалба, която в случая е отстранена от касатора в указания едноседмичен срок с разпореждането на съдията-докладчик от 19.06.2019г по в.ч.гр.д.№2182/2019г. на САС.
С определение №6763/31.12.2018г. постановено по реда на чл.248 ГПК по т.д. 1766/2016г. на СГС, ТО, VІ-12 с-в. е допълнено определение от 24.08.2018г.,по по същото дело в частта за разноските като ищецът Д. С. Й. е осъден да заплати на „П. България” О. разноски по делото общо в размер на 3 405лв., от които 905лв. – разноски за експертизи и съдебно удостоверение и 2 500лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. С обжалваното определение въззивният състав от САС е оставил без уважение частната жалба на Д. Й. срещу определението на СГС по чл.248 ГПК.
Въззивният съд е посочил, че в разглеждания случай в договора за правна помощ ответникът „П. България” О. и адвокатско дружество „Г. и Х.-А.” са договорили заплащане на адвокатско възнаграждение за защита по делото пред СГС в размер на 2 500лв , платими по банков път срещу издадена фактура. Съдът е отразил, че по делото е представена фактура, издадена от адвокатското дружество от 21.10.2016г. на „П. България” О., представлявано от З. Г. и платежно нареждане за сумата от 24.11.2016г, в което като наредител е посочена управителя на дружеството З. Г.. Позовавайки се на т.1 от ТР №6/2012г на ОСГТК на ВКС, в което е предвидено, че разноските за адвокатско възнаграждение се присъждат ако са реално направени като при уговорено плащане по банков път задължително се представят доказателства за това, апелативният състав е приел, че с представените доказателства ответното дружество е удостоверило направените от него разноски за адвокатска защита, които с оглед изхода от спора и на осн.чл.78,ал.4 от ГПК му се дължат.
Съдът е приел за ирелевантно възражението на жалбоподателя, че дружеството – ответник няма парични средства и че за паричната сума, платена като възнаграждение няма доказателства за постъпване по сметка на адвокатското дружество. Посочил е, че е без значение дали трето лице е заплатило задължението на дружеството-ответник за възнаграждение на пълномощника му. Отразил е, че от платежното нареждане е видно кой е наредителя на превода, но няма данни кой е реалния платец на възнаграждението от името на дружеството-ответник и от чия сметка е направено плащането. Според съда меродавно е обстоятелството, че плащането е станало в изпълнение на задължението на ответника да заплати договорения адвокатски хонорар за защита по настоящото дело.
Въззивният състав е потвърдил извода на първата инстанция, че в случая не са налице предпоставките за присъждане на по-нисък размер от заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение поради прекомерност по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. Съдът е акцентирал върху следните обстоятелства: 1.) че по настоящото дело са били предявени за разглеждане искове на различни заявени основания за отмяна на решенията на ОС на ответното дружество, 2.) че производството се е развило в повече от пет проведени открити съдебни заседания, по които ответникът е бил представляван, 3.), че по делото са събирани доказателства и че пълномощникът на ответника е представил отговор на исковата молба, становища по доказателствата и по съществото по спора. Посочвайки че съобразно чл.7, ал.1, т.10 от НМРАВ минималният размер на адвокатското възнаграждение за производства по неоценяем иск на съдружник срещу дружеството по ТЗ е 800лв. и съобразявайки се със средната според съда фактическа и правна сложност на делото, както и с конкретно извършената адвокатска работа, въззивният състав е приел, че заплатеният хонорар от 2 500лв. не е прекомерен.
Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
Не може да обоснове наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение въпросът: „Представянето единствено на платежно нареждане за наредено плащане на адвокатско възнаграждение, уговорено за плащане по банков път, в което като платец е вписано трето лице, а не задълженото такова, без да е представено извлечение от банковата сметка на адвоката /адвокатското дружество, което да удостоверява постъпването на сумата за заплащане на адвокатското възнаграждение при наличието на възможност за отмяна на наредения превод, представлява ли съответен банков документ, удостоверяващ плащането на възнаграждението по смисъла на т.1 от ТР, респективно представлява ли основание да се приеме, че плащането е надлежно извършено, съответно получено от адвоката/адвокатското дружество и същото следва ли да се възложи в тежест на ответната страна в спора?”. На първо място следва да се има предвид, че по начина, по който е формулиран (дали възнаграждението следва да се присъди на ответника), въпросът е относим изцяло към правилността на обжалвания съдебен акт, чиято проверка не е предмет на производството по чл.288 ГПК. На второ място становището на въззивният състав, че с платежното нареждане в полза на адвокатското дружество и че с издадената фактура се установява заплащането на адвокатското възнаграждение, не е в противоречие с указанията, дадени в т.1 от Тълк.решение №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ВКС, ОСГТК.
Не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС (цитираната практика на други съдилища е неотносима към предпоставката по чл.280,1 ал.1, т.1 ГПК) и въпросът: „Какви са критериите за извеждането на правната и фактическа сложност на делото, които да обосновават отхвърляне на претенция на страната в процеса, поискала намаляването на заплатеното от другата страна възнаграждение за адвокат поради прекомерност, респ. наличието на няколко иска с основание един и същи член на закона, включва ли се в критерия фактическа и правна сложност?”. От една страна посочената от касатора практика на ВКС е неотносима към поставения въпрос. От друга страна при обсъждане на фактическата и правната сложност на делото по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК въззивният състав се е съобразил с константната практика на ВКС по приложението на чл.78, ал.5 ГПК, преценявайки фактическата и правната сложност на делото съобразно броя на проведените заседания, събраният като обем и съдържание доказателствен материал и конкретно извършената дейност по процесуалното представителство.
Не покрива общия селективен критерии по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация въпросът: „Ако разноските по делото са заплатени от трето, а не от задълженото лице, следва ли да се приеме, че такива са извършени от задълженото лице и подлежат ли те на възлагане в тежест на другата страна в спора?”, доколкото във въпроса не е отчетено обстоятелството, че в случая адвокатското възнаграждение е заплатено с платежно нареждане с наредител управителя на дружеството-ответник, а не от което и да е друго трето лице. Отделно следва да се има предвид, се въззивният състав изрично е посочил, че по делото няма данни кой е титуляр на сметката, от която е преведено възнаграждението, за да може да се направи извод, както твърди жалбоподателя, че сумата е платена от трето, различно от задълженото лице.
Не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното определение въпросът: „Страната, в чиято тежест са възложени разноските за адвокатско възнаграждение има ли право на възражение, че посочената в договора за правна помощ, сключен между другата страна и нейния процесуален представител, сума, не е постъпила по банковата сметка на представителя при липса на извлечение от банковата сметка на адвокат/адвокатско дружество, от което да е видно, че уговореното в договора за правна помощ адвокатско възнаграждение е постъпило по банковата сметка на съответния процесуален представител?”. Въззивният състав е приел за доказано от представените от ответника доказателства, че сумата от 2 500лв. е заплатена от управителя на „П. България” О. З. Г. на адвокатското дружество, което според съда прави ирелевантно възражението на ищеца, основано на предположението му, че сумата може и да не е постъпила по сметката на адвокатското дружество. Въпросът дали в конкретния случай е доказано при условията на пълно доказване заплащането на адвокатското възнаграждение съобразно указанията в т.1 от Тълк.решение №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ВКС, ОСГТК е въпрос на обоснованост на съдебния акт и е извън обхвата на проверката в производството по допускане на касация.
Не e налице очевидна неправилност на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1626 от 17.05.2019г., постановено по в.ч.гр.д.№2182/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, І с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: