О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
гр.София, 20.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четиринадесети май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2771/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на П. на Р. Б. (П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1172 от 11.06.2013 г. по гр.д.№ 1272/ 2013 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 9587/ 2011 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на А. Ф. А. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 25 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по сл.д.№ І-12/ 1997 г. по описа на В. – София със законната лихва от 22.02.2011 г., като за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв искът е отхвърлен. Изцяло е отхвърлена ищцовата претенция за солидарно осъждане на В. съд на Р. Б. да заплати същата сума заедно с П..
Касационната жалба на ищеца А. А. е върната с влязъл в сила съдебен акт, а П. обжалва решението само в осъдителната по отношение на нея част, поради което в частта, в която ищцовите претенции са отхвърлени, същото е влязло в сила.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК П. повдига процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да подложи на преценка всички обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение. Счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Освен това релевира материалноправният въпрос за приложението на критерия „справедливост” за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и по който има противоречива практика. Моли за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна, А. Ф. А., оспорва жалбата като твърди, че съдебната практика, на която се позовава касаторът, не е формирана по дела с предявени искове при сходни обстоятелства и в този смисъл не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Поддържа също, че обжалването решение е съобразено с практиката на ВКС, а не и противоречи.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи иска до размер 25 000 лв, въззивният съд е приел за установено, че срещу А. А. е било образувано наказателно производство за извършено престъпление по чл.199 ал.1 НК с постановление от 18.03.1997 г. и срещу него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” до 25.03.1997 г., когато мярката е изменена в подписка. Следствието е продължило до края на 2000 г., а през 2001 г. е внесен обвинителен акт в съда, като съдебното производство приключило на първа инстанция с присъда от 01.10.2001 г., с която ищецът бил оправдан. По жалба на частните обвинители било образувано въззивно наказателно дело, чието разглеждане приключило през 2001 г., но съдът постановил решението си едва през 2008 г., като отменил първоинстанционната присъда и делото било върнато на прокурора. Последвало ново внасяне на обвинителен акт срещу ищеца, нов съдебен процес, приключил с окончателното му оправдаване на 22.02.2011 г. Неоснователното обвинение и задържането под стража са предизвикали у ищеца сериозни душевни страдания и неудобства. Поведението му се променило, като ищецът се затворил в себе си и ограничил социалните си контакти. Не са налице обаче доказателства заболяването на съпругата на ищеца да е следствие от повдигнатото срещу него обвинение, поради това вредите, които той търпи от този факт, не следва да бъдат обезщетявани от прокуратурата.
При тези мотиви на въззивната инстанция поставените от П. въпроси обуславят постановеното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не се разрешават противоречиво от съдилищата. Размерът на обезщетението е определен при спазване на указанията, дадени в Постановление на Пленума на ВС № 4 от 1968 г., Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. При присъждане на обезщетението са съобразени конкретно установените по делото обстоятелства, които са релевантни за определянето му в справедлив размер. Не е мотивиран извод, че следва да се присъди обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, нито фактически съдът е достигнал до такъв резултат. Напротив, съдът посочил изрично, че вредите от заболяването на съпругата на ищеца не стоят в причинна зависимост с незаконното обвинение срещу него и доколкото той е преживявал някакви страдания от състоянието на съпругата си, те не следва да бъдат обезщетявани от П.. Обезщетение е присъдено само за тези вреди, за които съдът е достигнал до фактически извод, че се явяват пряка последица от повдигнатото и поддържано обвинение срещу ищеца за извършено тежко престъпление.
Неоснователно се поддържа от касатора, че е налице противоречива практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, извод за наличие на такава може да се направи само при различно разрешаване на един и същ правен въпрос в две влезли в сила решения, като касаторът е този, който следва да представи доказателства за това. Доколкото П. се позовава на решение на Софийски апелативен съд по гр.д.№ 323/ 2009 г., (за което няма доказателства да е влязло в сила) и на решение на ВКС по гр.д.№ 667/ 2011 г., (което не е представено), то с тях не може да се установят твърденията й за наличие на противоречива практика.
Не се установява такава и от представеното решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 645/ 2010 г., с което е присъдено обезщетение от 5 000 лв за приключило с оправдателна присъда наказателно преследване. За се приеме наличие на противоречие, би трябвало при идентично обвинение и взети по него мерки, както и при идентични последици в емоционалната сфера на незаконно обвиненото лице, съдилищата да са присъдили съществено различаващи се по размер обезщетения. Случаят не е такъв, тъй като ищецът в настоящето производство е неосъждан, преживените от него страдания са значително по-интензивни, а наказателното производство е продължило два пъти по-дълго и е забавено напълно необосновано повече от 7 години след първоначалното му оправдаване. Поради това не може да се приеме, че двете решения обективират противоречива практика. Ето защо това съдът приема, че не са налице предпоставките за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания акт и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1172 от 11.06.2013 г. по гр.д.№ 1272/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: