6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
гр.София, 28 септември 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и шестнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2395 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№2388/21.03.2016г. на Ц. Т. Г. срещу Решение № 38/09.02.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 805/2015 г. по описа на Окръжен съд – Враца, в частта, с която е потвърдено Решение № 173/22.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1224/2011г. на Районен съд – Козлодуй, като е прието за установено, че жалбоподателят дължи на [община] сумата 4 310 лв., представляваща не погасено по давност вземане по акт за начет от 17.12.2008г. и сумата 1 606 лв. – лихва по чл. 26 ЗДФИ, изтекла за периода от 11.05.2006г. до 17.12.2008г.
Касаторът поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението на основанията за касационно обжалване са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/ Фактическите констатации в акта за начет, които съгласно чл.22, ал.5 ЗДФИ се смятат за истински до доказване на противното, обхващат ли и умисъла за причиняване на вреда и причинната връзка между действията на отчетника и вредоносния резултат; 2/ Допустимо ли е възражение за изтекла абсолютна давност по чл.27, ал.3 ЗДФИ да бъде наведено пред касационната инстанция, ако давностният срок изтича в хода на производството пред тази инстанция. По първия въпрос касаторът твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика – т. 12 от ППВС № 5/15.12.1955 г., Решение № 69/ 21.05.2012 г. по гр.д. № 516/2011 г., IV ГО на ВКС, Решение № 265/ 10.09.2012 г. по гр.д. № 703/2011 г., IV ГО на ВКС и Решение № 267/ 09.12.2014 г. по гр.д. № 7254/2013 г., IV ГО на ВКС. По втория въпрос се поддържа основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна по жалбата – [община] – в писмения си отговор излага доводи за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че с решение № СБ-17/22.11.2005 г. на създадената към МС постоянна комисия за защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи на [община] са отпуснати целеви бюджетни средства в размер на 18 453 лв. за преодоляване последиците от интензивните валежи през м. август и м. септември 2005 г. Работите, които е следвало да се изпълнят, са възложени на ЕТ „366 дни Ю. К.“ с договор № 47/07.12.2005 г., по който авансово е преведена сумата 9 250 лв. с РКО № 1260/09.12.2005г. Със Заповед № 281/19.12.2005 г. кмета на общината е определил комисия, в чийто състав е включен и касатора (заемал длъжността директор на Дирекция „Стопанска администрация и управление на собствеността“ при [община]), която да огледа, оцени и приеме извършените СМР и да състави протокол образец № 19. Комисията е съставила три протокола с дата 19.12.2005 г., с които е приела за изпълнени СМР във възложените обекти на обща стойност от 14 143.06 лв. С последващ протокол от 05.05.2006г. комисията е приела за извършени допълнителни строително-монтажни дейности по обект ОДЗ „Славейче“, като в крайна сметка общината е заплатила на изпълнителя общо сумата 18 453 лв. /авансово – 9 250 лв. с РКО № 1260/09.12.2005 г., 4 893.06 лв. с РКО № 1317/22.12.2005 г. и 4 310 лв. с РКО № 434/11.05.2006 г./. След извършена в [община] финансова инспекция е съставен акт за начет № 11040053/17.12.2008 г., в който е прието, че реално изпълнени на обектите са СМР на стойност 9 013.46 лв., а останалата сума – 9 439.88 лв. представлява причинена на общината щета, тъй като на изпълнителя са заплатени, на базата на съставените от комисията приемателни протоколи /обр.19/ ремонтни работи, които реално не са извършени. След съвкупна преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства, съдът е приел, че по съставения акт за начет за причинени на ищеца вреди, ответникът не е оборил, при условията на пълно и главно доказване, фактическите констатации в акта. Направени са изводи, че акта за начет е съставен при редовно спазена процедура – издаден е от компетентен контролен орган /чл.31 ЗДФИ/, отговаря на изискванията по чл.43 ал.2 ППЗДФИ и чл.17 и сл. ЗДФИ, връчен е на ответника, който е дал обяснения; както и че за направените в него фактически констатации са приложени съответни писмени доказателства. Посочено е и, че значението на акта за начет се изчерпва единствено с установената в чл.22 ал.5 ЗДФИ материална доказателствена сила по отношение на съдържащите се в него фактически констатации – те се смятат за истински до доказване на противното. В тази връзка съдът е приел, че ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е оборил материалната доказателствена сила на надлежно документирания акт за начет, а неизвършването на голяма част от актуваните и разплатени от Общината СМР е потвърдено и с приетите в хода на делото експертни заключения. Крайният извод за частична основателност на исковете до размерите, съответно за 4 310 лв. по РКО от 11.05.2006 г. – главница и 1 606 лева – лихва за забава за периода от 11.05.2006 г. до 17.12.2008г., е направен с оглед изтеклата абсолютна погасителна давност за останалата част от вземанията по акта за начет, съгласно разпоредбата на чл.27 ал.3 ЗДФИ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въпросът за доказателствената сила на акта, съгласно чл.22 ал.5 ЗДФИ, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика. В т.12 от соченото ППВС № 5/1955г. се приема, че фактическите констатации в ревизионния акт относно непозволеното деяние, причинната връзка между деянието и настъпилата щета, размерът на щетата и пр., се считат от съда за истински до доказване на противното, като ревизионният акт се ползва с пълна доказателствена сила относно тези факти до оборването му. Съобразени са и задължителните разяснения, дадени в Решение № 69/21.05.2012 г., постановено по гр.д. № 516/2011 г., IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно което пълната имуществена отговорност по реда на производството по финансови начети се търси за вреди, които са причинени противоправно и са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица. Увреждането следва да е установено при финансова инспекция, чиито констатации в акта за начет отразяват фактите за виновно причинените вреди и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност. Съдържанието на акта за начет е определено от законодателя в чл.43, ал.2 ППЗДФИ, като в исковото производство съдът и сам квалифицира дали вредата е резултат от умисъл на дееца, или е от липси, или пък е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения /чл.21 ал.1 т.1-т.3 ЗДФИ/. Приетото от въззивния съд не е в отклонение с изложените разрешения, поради което поддържаното от касатора основание за допускане на касационния контрол по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице.
Вторият въпрос в изложението – допустимо ли е пред касационната инстанция да се прави възражение за изтекла абсолютна давност по чл.27, ал.3 ЗДФИ, ако давностният срок е изтекъл в хода на производството пред тази инстанция – е ирелевантен, защото по такъв проблем въззивният съд не се е произнасял /и не би могъл/. Същевременно, в задължителната съдебна практика / напр. – Решение № 117/21.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 20/ 2013г., II г. о., ГК; Решение № 61/30.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 741/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 253/18.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 295/2012 г., II г. о., ГК и Решение № 26/30.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4341/2013 г., II г. о., ГК и др./ безпротиворечиво се приема, че съдът изгражда изводите си относно спорното право само върху тия факти, които страните са имали възможност да обсъдят. Решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е то към момента на приключване на устните състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, независимо дали са се осъществили преди предявяване на иска или са настъпили след това, но до приключване на устните състезания, ако те са от значение за спорното право. В случая, във връзка с поддържаното от ответника възражение за изтекла абсолютна давност по чл.27 ал.3 ЗДФИ, въззивният съд нито е бил длъжен, нито е могъл да обсъжда и съобразява факти, представляващи евентуално бъдещо събитие, чието настъпване е след датата на приключване на устните състезания и след датата на постановяване на въззивното решение.
Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба с вх.№3805/28.04.2016г. на Ц. Г., Върховният касационен съд приема следното:
С Определение № 302/14.04.2016 г. по възз.гр.д. № 805/2015 г., постановено в производство по чл.248 ГПК в атакуваната си част, ОС – Враца е оставил без разглеждане молбата на въззивника за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като съобразно отхвърлената част на исковете, вземе предвид и направените такива за държавна такса в размер на 259.12 лв.
Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено, като му се присъди и съответната част от тези, сторени пред въззивната инстанция, разноски за държавна такса.
[община] е подала в законоустановения срок отговор на частната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност.
Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
С определението в обжалваната му част въззивният съд е оставил без разглеждане искането на жалбоподателя за изменение на решението в частта за разноските, като доприсъди и следващата му се сума, изчислена съобразно правилото на чл.78 ал.1 ГПК, от заплатената за въззивното производство държавна такса от 259.12 лв. Съдът е приел, че тъй като разходът за държавна такса не е бил посочен в представения списък по чл.80 ГПК, то молбата за изменение на решението по реда на чл.248 ГПК е процесуално недопустима за разглеждане.
Определението в атакуваната му част е неправилно.
Вярно е, че с разпоредбата на чл.80 ГПК е въведено изискване към страната, която претендира разноски, да представи списък на разходите, които е направила в производството, както и че съгласно задължителните разяснения, дадени в т.9 от ТР № 6/ 06.11.2013г. на ВКС по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК, представянето на списъка по чл.80 ГПК представлява процесуална предпоставка за разглеждане на молбата за изменение на решението в частта за разноските. Същевременно, единствено липсата на списък води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението, поради което само в този случай, искането е недопустимо. Когато страната е представила такъв списък, но в него е пропуснала да отрази някакъв разход за разноски, или погрешно е отразила такъв, няма пречка молбата й по чл.248 ал.1 ГПК да бъде разгледана, тъй като установеното в чл.80 ГПК формално изискване е спазено, респ. процесуалното действие е извършено. Съдът е длъжен, при своевременно заявено и поддържано искане за разноски, да се произнесе по всички направени от страната разходи, като присъди тези, за които по делото има представени доказателства за заплащането им.
В случая, жалбоподателят е представил пред въззивния съд списък по чл.80 ГПК /л. 74 от възз.гр.д. № 805/2015 г. на ОС – Враца/, но в него е пропуснал да включи и направения разход за внесена държавна такса за въззивната си жалба в размер на сумата 259.12 лв. /посочен е само разхода за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв./. Предвид изложеното по-горе, не са налице пречки за разглеждане на молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като съразмерно на отхвърлената част от исковете, на Ц. Г. следва да бъде доприсъдена още и сумата 227.20 лв. – разноски за въззивното производство. Определението на окръжния съд, в атакуваната му част, с която молбата с правно основание чл.248 ал.1 ГПК е оставена без разглеждане, следва да се отмени като неправилно.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
По касационната жалба с вх.№2388/21.03.2016г., подадена от Ц. Т. Г.:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 38/09.02.2016г., постановено по възз.гр.д. № 805/2015 г. по описа на Окръжен съд – Враца, в частта му, с която е потвърдено Решение № 173/22.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1224/2011 г. на Районен съд – Козлодуй.
По частната жалба с вх.№3805/28.04.2016г., подадена от Ц. Т. Г.:
ОТМЕНЯ Определение № 302/14.04.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 805/2015 г. на ОС – Враца, в частта, с която е оставена без разглеждане молбата на Ц. Т. Г. за изменение на Решение № 38/09.02.2016 г. по възз.гр.д. № 805/2015 г. на ОС – Враца в частта за разноските и вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ на основание чл.248, ал.1 ГПК Решение № 38/09.02.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 805/2015 г. на ОС – Враца, като:
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК [община] да заплати на Ц. Т. Г. от [населено място], със съдебен адрес – [населено място], [улица], ет. 3, офис 311, адв. С. Г., още и сумата 227. 20 лв. – разноски за въззивното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.