О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 687
гр. София, 17.08.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1678 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], против решение № 63/18. 03. 2014 г. по в.гр.д.№ 27/2014 год. на Ловешки окръжен съд в частта му, с която е потвърдено Решение № 251 от 22. 11. 2013 г., постановено по гр.д. № 699/2013 г. на Троянски районен съд, в неговата част, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма], с предходно наименование [фирма], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 6 405.88 лв. без ДДС, платена по фактура № [ЕГН]/29. 03. 2013 г. и сумата 14 125.60 лв. без ДДС, платена по фактура № [ЕГН]/28. 06. 2013 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 08. 07. 2013г. до окончателното изплащане, със законните последици. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, въззивното решение, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
По изложени в касационната му жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към жалбата, касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, касаторът обжалва въззивното решение, иска отмяната му в обжалваната част, като неправилно и отхвърляне на предявения срещу него иск в цялост. В касационната жалба са изложени оплаквания за постановяване на обжалваното въззивно решение в противоречие с материалния закон, като се твърди, че при наличието на конкретно и признато от съда за валидно обвързващо страните, договорно отношение, основано на сключен между тях Договор за приемане, отвеждане и пречистване на отпадъчни води от 01. 08. 2005 г., неправилно въззивният съд е приел за основателен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, доколкото наличието на договор изключва липсата на основание. Изтъква се, че съдът неправилно е отказал да тълкува клаузата на чл. 24 от сключения между страните договор от 01. 08. 2005 год. задълбочено и систематично, и във връзка с останалите разпоредби на договора и закона, както и в противоречие с чл. 2 на същия , отказал да съобрази изменението в нормативната уредба относно определянето на приложими от ответното дружество, в отношенията с потребители на В. услуги цени, императивна по характер, поради което и заместваща нищожната на това основание договореност относно така приложими цени, постигната в сключения между страните индивидуален договор, преди изменението на нормативната уредба.
Позовава се на приложението на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (обн. ДВ бр. 18 от 25. 02. 2005 г., в сила от 20. 01. 2005 год. и измененията му, вкл. последващи сключването на договора, както и на Наредба за регулиране цените на водоснабдителните и канализационните услуги, приета с ПМС № 73 от 04. 04. 2006 г., обн. ДВ бр. 32 от 18. 04. 2006 г.) Касаторът намира за необосновано решението, досежно извода за неоснователност на възражението за законосъобразно упражнено от нея право на едностранно изменение на цените на предоставяната от него услуга, в съответствие с чл. 24 от Договора, като се съобрази прилагането на такова изменение за предходни периоди, неоспорвано от ищеца – поведение, разкриващо според касатора и действителната воля на страните относно смисъла на чл. 24 от Договора – за съобразяване с динамиката на ценообразуващите фактори, като според касатора страните още при сключването на договора били договорили механизъм за актуализация на единичните цени, чрез едностранно изменение на договора самов тази му част, което да не се отразява на цялостната уредба на отношенията по предоставяне на услугата.
Излага се още, че разпоредбите на чл. 24 (предвиждащ, че касаторът си запазва правото за промяна на цените по договора в посока увеличение или намаление, съобразно инфлацията и настъпили други прочени в ценообразуването, и съгласувано с [община]), и на чл. 32 от договора (съобразно който договорът може да се изменя или допълва по взаимно съгласие, след писмено отправено искане), се отнасят помежду си като обща и специална клауза, но съдът не е тълкувал договора задълбочено и в цялост, за да изясни взаимовръзките между отделните клаузи, и техния точен смисъл, поотделно, съобразно целта на договора и релевантната обща воля на страните.
Противната страна оспорва жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима, но в процесния случай по делото не се установява да са налице, кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционното решение в осъдителната му част, въззивният съд в решаващите си мотиви, относими към тази част е приел за безспорно по делото, че на 01. 08. 2005 г. между касатора [фирма] – Т., като изпълнител и [фирма]-Т. (сега [фирма] – ответник по касация), като възложител, са сключили Договор за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадни води, в чл. 2 от който страните са приели, че дейността ще се извършва съгласно условията на договора и разпоредбите на чл. 135,т. 11 от ЗВ, ЗООС, ЗЗД, Наредба № 4/2004 г., Наредба №7/2000 г., Наредба № 6/2000 г. и други, действащи нормативни документи.
Условията за извършване на дейността са регламентирани подробно в р-л II от Договора и изготвени към него Приложения № 1 и № 2. Заплащането на възложената дейност е уредено в р-л III. В чл. 22 е предвидена такса за приемането и отвеждането на отпадъчните води от 0.05 лв.на куб.м. без ДДС. Цените за пречистване на отпадъчните води са посочени в чл. 23,като е предвидено да се определят съобразно степента на замърсеност на водата и са въведени 4 степени. Към сключване на договора са приети следните цени: за първа степен-0,30 лв., за втора степен-0.45лв., за трета степен – 0.60 лв., за четвърта степен-0.75лв.-всички определени за куб.метър и без ДДС. В чл.24 от Договора е регламентирана възможност за изпълнителя да променя цените по чл.22 и чл.23 в посока увеличение или намаление съобразно инфлацията и настъпили други промени в ценообразуването, влияещи върху разходите за пречистване на отпадъчните води, съгласувано с О.-Т.. В чл. 27 от Договора страните са регламентирали възможност за възражения на възложителя към изпълнителя за неправилно издаване на сметки, в 7-дневен срок от връчване на платежния документ, които се разглеждат от изпълнителя в 10-дневен срок от датата на получаване. Подаването на възражение не освобождава възложителя от задължението да заплати пълната сума по платежния документ. Договорът е сключен за неопределено време.
Съгласно чл. 32 същият може да се изменя, допълва или отменя по взаимно съгласие и след отправено писмено искане за това. С Анекс от 01. 08. 2005 г.страните са изменили разпоредбите на чл. 23 от Договора и въвели следните цени за пречистване на отпадъчните води: за първа степен-0,30 лв., за втора степен-0.35лв., за трета степен-0.40лв. и за четвърта степен-0.45лв.-всички за куб.метър без ДДС. Анексът има период на действие от 01.08.2005г. до 31.01.2006г. и е подписан от представители на двете страни. Въззивният съд е посочил, че по делото са представени и не са оспорени процесните две фактури, по които ответникът по касация е възразил по реда на чл. 27,ал. 1 от договора срещу приложените единични цени за пречистване при съответните степени на замърсеност.
По делото са представени Общи условия за предоставяне на В. услуги на потребителите от В. оператор – [фирма]-Т., в чл. 4, вр. с чл. 3, т. 2 и т. 3 от които е предвидено, че за потребители на В. услуги за стопански и обществени нужди, операторът „… предлага договор за предоставяне на В. услуги по смисъла на ЗРВКУ..“, а в чл. 29, ал. 1 е предвидено,че услугите се предоставят по утвърдени от ДКЕВР пределни цени. Въззивният съд сочи, че няма данни, кога Общите условия са обявени по предвидения в чл. 20 от ЗРВКУ ред, но в първата инстанция е представено писмо с изх. № В-17-03-8/13. 06. 2006 г.от ДКЕВР до [фирма] – Т., с което го уведомяват, че с Решение № ОУ-038/09. 06. 2006 г. са одобрили предложените от оператора „Общи условия на договорите за предоставяне на В. услуги…“. По делото са представени Решения на ДКЕВР – Решение № Ц-028 от 28. 12. 2006 г., Решение Ц-026/30. 07. 2008 г., Решение № Ц-012/31. 03. 2011 г. и Решение Ц-12/26. 02. 2013 г.,с които са утвърждавани цени на водоснабдителните и канализационни услуги на [фирма]-Т.. Представени са и копия от публикации на съобщения за изменението на цените в местен вестник – „Т. 21“. С писмо от 13. 10. 2011 г. [фирма]-Т. е уведомило К. на [община] за намерението си от 01. 12. 2011 г. да въведе нови, утвърдени с Решение № Ц-012/31. 03. 2011 г. на ДКЕВР цени.
Въззивният съд излага, че в първоинстанционното производство е допусната съдебно-икономическа експертиза, която установява, че е налице разлика между цените, по които е фактурирана услугата в счетоводството на ищеца и на ответника, като разликата се дължи на различие в приложените цени, и разликите по процесните две фактури са в размерите, претендираните от ищеца по делото – ответник по касация, две суми по главниците. При така приетото за установено от фактическа страна, въззивният състав е приел за неоснователно възражението на касатора срещу определената правна квалификация на спора, квалифицирал е главният иск, като такъв именно по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, и го е намерил за основателен и доказан. Въззивният съд е приел, че е налице индивидуална договореност между страните по делото, възможността за такъв начин на регламентиране на отношения е предвиден в разпоредбите на Наредба № 4/14. 09. 2004 г.за условията и реда за присъединяване на потребители, и за ползване на водоснабдителните и канализационни системи – разпоредбата на чл. 8,ал. 6 и ал. 8, действали и към момента на възникване на облигационното правоотношение. Съгласно същите по преценка на оператора предоставянето на услугите В. е възможно да се осъществява и по условия, различни от общите,въз основа на договор.
Безспорно това условие е изпълнено и няма данни към момента на предоставянето и фактуриране на услугата действието на индивидуалния договор да е прекратено. С оглед на това спорът между страните следва да се подчини на индивидуалната му регламентация в процесния Договор от 01. 08. 2005г., със съотв. му изменения във времето (от 01. 08. 2005 г. до 31.01.2006г.) Въззивният състав приема по-натам, че в случая Общите условия на касатора – В. оператор, не са приложими и позоваването на ответника на тях е неоснователно, не е налице регламентираната в чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД, т.н. сделка при общи условия, за да се подчини спора на тях, доколкото страните са приели и е действаща, и към момента на фактуриране на услугата, индивидуална регламентация, с конкретни клаузи, различни от предвидените в ОУ. При наличие на индивидуална обвързаност ОУ имат действие само и единствено при липса на конкретна уредба на отношенията им. Такава за процесния спор за стойността на услугата по пречистване на отпадъчните води, не се установява. Въззивният съд е отхвърлил тезата на касатора, за приоритет на ОУ, защото на първо място са приети след сключване на договора между страните – одобрени с Решение № 038/09. 06. 2006 г.на ДКЕВР, а дори и след приемането им, не са приобщени към уредбата на отношенията им, нещо – в самите ОУ – чл. 4, вр. с чл. 3, т. 2 и 3 е регламентирано, че за потребители на В. услуги за стопански и обществени нужди, операторът „… предлага договор за предоставяне на В. услуги по смисъла на ЗРВКУ…“, а нов договор между страните не е сключван, с оглед на което отношенията им продължават да се регламентират от съществуващия индивидуален такъв.
Като се е основал и на констатациите на ВЛ, въззивният състав е приел, че ползвателят – ищец по делото и ответник по касация, е изплатил в повече по двете процесни фактури, и без основание сумите 6 405.88 лв. и 14 125.60 лв. Въззивният съд е намерил за неоснователно твърдението на касатора за приложимост, при определянето на цените на предоставените услуги, на приетите такива с Решения на ДКЕВР, от една страна поради налиичето на индивидуални уговорки и от друга страна – предвид конкретните правомощия на ДКЕВР в качеството й на регулаторен орган. Съгласно чл. 6 от ЗРВКУ тя регулира и регламентира дейността на В. операторите, съгласно чл. 13, ал. 2 регулира цените, като определя горна граница на цени или приходи и норма на възвращаемост, също в ал. 5 са предвидени правомощия в разработване на методи за извършване на тази функция, и издаване на задължителни за операторите указания – чл. 16. С оглед на тези й компетентности, то издаваните от комисията в това й качество актове са административни, властнически и имат за адресат съответния оператор, но нямат пряко приложение към гражданскоправните отношения с конкретните потребители.
Такова приложение би могло да има единствено и само в случай,че страните изрично са предвидили такова, в случая в Договора от 01. 08. 2005 г. подобна клауза липсва, а страните не са регламентирали и приложимост на ОУ за предоставяне на услугите, за да може да се твърди, че косвено се прилагат и новите, определени от ДКЕВР цени. Въззивният съд е отхвърлил и тезата за наличие на пряко действие върху договореностите на измененията в нормативната уредба, на която страните в чл. 2 са приели, че ще подчинят отношенията си, доколкото твърдението за т.н. „автоматика на изменение на договора“ противоречи и обезсмисля наличието на индивидуални,а и изобщо на договорености между страните. В тази връзка въззивният съд е приел, че твърдението за нищожност на клаузата на чл. 23 от Договора, поради противоречие с императивни норми, е неоснователно. Макар и страните изрично да са подчинили отношенията си на тези норми, за да има обвързващо ги действие промяната им, е нужно да е обективирана конкретна промяна и в индивидуалните им договорки, каквато липсва. Според съда единственото изключение от този принцип е при противоречие на договорната клауза с императивна норма, но това основание също не е налице.
Приетите в чл. 23 от Договора цени не противоречат на определените през годините от ДКЕВР. Последните, съгласно чл. 13, ал. 2 и чл. 14, ал. 3 от ЗРВКУ са от вида на т.н. „пределни цени“ и по смисъла на закона те се явяват възможният максимален размер, който операторите не могат да надвишават. В разпоредбата на чл. 14, ал. 3 от ЗРВКУ е въведена забрана за определяне на цени по-високи от утвърдените и това е обяснимо със социалната функция на тази регулация, с цел да се осигурят условия за достъпност на услугата, предвидено в чл. 4 от с.з. Долна граница не е предвидена и безспорно е възможно предоставяне на услугите на цени и по-ниски от утвърдените, при надлежно аргументиране от оператора, и изпълнение на процедурата за това, посочените в чл. 23 от Договора не надвишават определяните от регулатора цени, с оглед на което не може да се твърди, че е налице противоречие с императивна правна норма, обосноваващо нищожност по см. на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Въззивният състав излага по-натам, че не е налице и твърдяното изменение на Договора по реда на чл. 24. Никъде в текста на тази клауза не е предвидена възможност това да става едностранно. Напротив -изрично в чл. 32 от договора промяната на съществуващите договорености е обвързана с взаимното съгласие на страните, обективирано в писмена форма.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се формулират твърдяни от касатора да са релевантни, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК въпроси, със съответстващите им допълнителни основания за допускане на такъв контрол, по т.т. 1-3 от същия законов текст, както следва:
1. При наличие на облигационна обвързаност между страните и възможност да реализират правата си по друг ред, приложим ли е институтът на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД? – обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителна съдебна практика – т. 1 на ППВС № 1/1979 год. и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
2. Може ли чрез тълкуване от съда на ясна, но спорна между страните договорна клауза, да бъде изменен договорът или следва да се запази съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните? – обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с решение № 81 по т.д. № 761/2008 год. на І т.о. на ВКС.
3. При наличие на спор относно точния смисъл на договорна клауза, следва ли чрез тълкуване на договора, съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, да се издири действителната обща воля на страните, като освен буквалния текст на клаузата се издири и смисъла, следващ общия разум на изявлението, и се вземе предвид систематичното място на клаузата в договора, и връзката й с други клаузи от договора? – обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с решения № 502 по гр.д. № 222/2009 год. на ІV г.о., реш. № 546 по гр.д. № 856/2009 год. на ІV г.о., реш. № 504 по гр.д. № 420/2009 год. на ІV г.о. на ВКС.
4. При наличие на клауза в договора, според която неговото изпълнение се подчинява на реда и изискванията на определен нормативен акт, необходимо ли е при тълкуване на договора да се вземат предвид съдържанието и изменението на този нормативен акт? – обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първият от формулираните въпроси не е поставен в аспект на вероятната недопустимост на въззивното решение и настоящият състав не счита такава за налична в конкретния случай, доколкото съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало и не се е произнесъл извън предмета на търсената от ищеца защита. В този смисъл, въпросът се ограничава до правилността на правната квалификация, който не е обвързан с конкретен касационен довод за неправилност, поради непроизнасяне в съответствие с фактическия състав на действителната правна квалификация на иска, а такава извън основанието на чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД, не се и твърди. Липсата на кореспондиращ касационен довод за неправилност на въззивното решение, като последица на неправилната правна квалификация, изключва релевантността на поставен въпрос относно същата.
Дори да би бил обоснован общия селективен критерий, необоснован е соченият в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираното ППВС № 1/1979 год. и решения , постановени по реда на чл. 290 ГПК – № 246 по гр.д. № 1265/2010 год. на ІV г.о., реш. № 381 по гр.д. № 1514/2010 год. на ІІІ г.о., реш. № 131 по т.д. № 661/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС. В същите не е обосновано изключването на допустима претенция по правилата на неоснователното обогатяване единствено и само от наличието на облигационна връзка между същите страни, а доколкото е налице договорно основание за търсене предмета на претенцията – предмет на иска, основан на правилата на неоснователното обогатяване. Такова договорно основание за процесните суми не съществува, тъй като се твърдят събрани при начална липса на основание – изначална неприложимост на по-високата спрямо договорена цена на услугата, и вече заплатена (аналогично на примера в т. 1 на ППВС № 1/1979 г. – „плащане на по-големи от нормирани цени на стоки и услуги“). Неправилността на тезата на ищеца, че е платил нещо без основание, доколкото би се установило договорно такова за извършеното плащане, изключващо връщането на сумата, би предпоставила отхвърляне на претенцията като неоснователна, но не съставлява аргумент за съществуващо договорно основание за връщане на платеното, каквато логика прилага касаторът.
Вторият и третият от формулираните въпроси са предпоставени от довода на касатора, че съдът е следвало да тълкува чл. 24, във вр. с чл. 2 от Договора, но противно на задължението си, при спор между страните относно тълкуването на клаузата, не е извършил същото в съответствие с правилата на чл. 20 ЗЗД, и задължителната съдебна практика (цитираните в обосноваване допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК решения). Видно от решаващите мотиви на въззивното решение, съдът не е счел клаузата на чл. 24 от Договора за неясна или противоречива, нито е въведен от страните спор относно нейното – на клаузата, съдържание, а единствено относно начина й на приложение, в съответствие с чл. 2 от договора, и изменението на приложимата нормативна уредба, вкл. последващо приетите решения на ДКЕВР, относно приложими за услугата цени. Т.е. спорът е доколко изменението на закона и подзаконовите нормативни актове по приложението му, и решенията на ДКЕВР – самите те, като императивна норма по твърдение на касатора, подлежат или не подлежат на директно приложение в правоотношението между страните, без да е необходимо предприето от изпълнителя изменение на договора по реда на чл. 32, и в съответствие с правото му, съгласно чл. 24 от същия.
Противно на тезата, поддържана от ответника, въззивният съд е счел, че приложението на чл. 24 от Договора изисква валидно волеизявление на ответника – изпълнител, с предложение за конкретна по договора цена на услугата, единствено съобразена със задължителните указания на ДКЕВР, относно ценообразуването и приетите с решението му цени, като „пределни“, а не „конкретни“ за договора между страните. Спорът относно приложението на иначе ясните клаузи на чл. 24, във вр. с чл. 2 от Договора, не поставя изобщо въпроса относно тълкуването им по съдържание, поради което и формулираните втори и трети въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК – не са включени в предмета на спора и отговор на същите не обуславя решаващ извод на съда във въззивното му решение.
Четвъртият въпрос е противоречиво формулиран, тъй като изменението на приложим в урегулиране правоотношението между страните по договор нормативен акт, не би могло обективно да има отношение към тълкуване клауза от договора – последното осъществимо въз основа на съдържанието на тълкуваната клауза, в съответствие с останалите разпоредби на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, вкл. закона, като относим към извеждане целта на договора, съобразима при тълкуването, но със съдържанието му към момента на сключването, доколкото и чрез него би могла да се изведе действителната воля на страните, към момента на формирането й. Последващото изменение на приложим към правоотношението нормативен акт отново поставя въпроса за приложението на клаузите на договора в съответствие с промяна в законодателството и преценка релевантността на последното, по аналогични на изложените по въпроси втори и трети съображения.
Последващо сключването на договора изменение на нормативен акт, не би могло с обратна сила да обоснове действителната воля на страните, към момента на сключване на договора и в този смисъл въпросът е и нелогичен, с оглед целите и правните последици на тълкуването, съгласно чл. 20 ЗЗД. В случая формалното посочване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е от естество да обоснове и допълнителен селективен критерий в същата хипотеза, съгласно задължителните указания, дадени с т. 4 от ТР № 1/2010 год. по т.д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не е посочена неясната, противоречива, непълна правна норма, приложима в отговор на поставения правен въпрос, по който да е налице противоречива съдебна практика, или непротиворечива, но подлежаща на преодоляване такава, с оглед изменение на законодателството или развитие на обществените отношения, с цел точното прилагане на закона, и за развитието на правото.
По така изложените в мотивите на настоящото определение подробни съображения, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 63/18. 03. 2014 г. по в.гр.д.№ 27/2014 год. на Ловешки окръжен съд в частта му, с която е потвърдено Решение № 251 от 22. 11. 2013 г., постановено по гр.д. № 699/2013 г. на Троянски районен съд, в неговата част, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], с предходно наименование [фирма], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 6 405.88 лв. без ДДС, платена по фактура № 36518/29. 03. 2013 г. и сумата 14 125.60 лв. без ДДС, платена по фактура № 37884/28. 06. 2013 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 08. 07. 2013 г. до окончателното изплащане, със законните последици.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: