О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.687
гр. София, 05.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№3197 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1120 от 29.05.2015 г. по в.гр.д.№1444/2015 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №124 от 09.01.2015 г. по гр.д.№5884/2013 г. на СГС в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.208 от КЗ /отм./ сума в размер на 86185.83 евро, застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 44010045123 от 05.10.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.04.2013 г. до окончателното изплащане, както и сума в размер на 24314 евро, на основание чл. 86 ЗЗД, лихва за забава за периода от 13.07.2010 г. до 24.04.2013 г., по искове предявени при условията на чл.134, ал.1 от ЗЗД от Д. Б. Я..
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради необоснованост и нарушение на съществени съдопроизводствени правила, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по съществения процесуалноправен въпрос за прилагането на нормата на чл.235, вр. чл.236, ал.2 от ГПК, който е решен в противоречие с ППВС №1/1953 г., както и по следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. За да се приложи разпоредбата на чл.211, т.1 от КЗ, необходимо ли е умишленото причиняване на застрахователното събитие да бъде установено с влязъл в сила акт на наказателен съд. 2. Деянието, чрез което е причинено умишлено застрахователно събитие трябва ли да попада в хипотезата на състав на престъпление по НК. 3. Каква е формата на вината, визирана в употребения термин умишлено в текста на чл.211, т.1 от КЗ. 4. Декларирането на неверни обстоятелства при предявяване на претенцията за изплащане на застрахователно обезщетение, представлява ли неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя. 5. Установяването на несъответствие между декларираното от застрахования или негов представител и действително случилото се, представлява ли неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя. 6. Липсата на причинно-следствена връзка между декларираното от застрахования или негов представител и действително случилото се, достатъчно основание ли е за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение. 7. Може ли застрахователят да се позове на измамни действия на застрахования или негов представител, когато същите не са установени с влязла в сила присъда.
Ответниците по касация – [фирма] и Д. Б. Я. заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с оглед разпоредбата на чл.211 от КЗ /отм./, отказ за плащане на обезщетение при умишлено причиняване на застрахователно събитие от застрахования, е възможен в случаите, когато умишленото увреждане на застрахованото имущество от застрахования или от трето ползващо се лице, е установено с влязла в сила присъда или с решение по чл. 124, ал.5 ГПК, доколкото деянието осъществява престъпния състав на чл. 213 НК, но умишленото увреждане не може да се установява инцидентно в производството, в което гражданския съд се произнася по наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди, претърпени като последица на твърдяното застрахователно събитие. Посочил е, че от данните по делото не се установява, че застрахованият не е съдействал на ответника по иска за изясняване на застрахователното събитие, като няма данни ищците да са съпричастни към извършени престъпни действия, т.е. не може да се приеме, че е отпаднало задължението на застрахователя да заплати застрахователното обезщетение. Изложил е съображения, че застрахователят не е доказал в хода на производството причинно-следствена връзка между неизпълнение на договорно задължение от страна на застрахования и настъпилото застрахователно събитие и тъй като са налице всички останали предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника застраховател, последният дължи плащане на застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско”, сключен с ищеца юридическо лице, по отношение на отдадения на лизинг на ищеца физическо лице лек автомобил, за настъпило застрахователно събитие „Кражба”.
Настоящият състав намира, че решението на въззивния съд не следва да се допусне до касационно обжалване.
В случая, формулираният от касатора процесуалноправен въпрос, свеждащ се до въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания да обсъди и прецени всички относими към спора доказателства и доводи на страните, не е решен в противоречие с цитираното в изложението ППВС, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно визираните актове, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С посоченото разрешение въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищците предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, четвърти и пети от поставените в изложението по чл.284, ал.3, т1. от ГПК въпроси, не са обусловили решаващата воля на съда. С тези въпроси касаторът предпоставя възприето от въззивния съд становище за деклариране на неверни обстоятелства от застрахования, респ. от негов представител, при уведомяване на застрахователя за настъпилото събитие, факт, който обаче не е приет за установен от въззивния съд в обжалваното решение, като доколко изводите на въззивния съд са обосновани, е въпрос също отнасящ се до правилността на решението, която както бе посочено не е основание за допускане на касационно обжалване.
Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите поставени в изложението въпроси. Освен, че позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е бланкетно и не са изложени доводи за значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, дори и да се приеме за надлежно въведено, въпросите относно отказа за плащане на обезщетение при умишлено причиняване на застрахователно събитие от застрахования /първи, втори, трети и седми въпрос/ и относно причинно-следствената връзка между неизпълнението на договорно задължение от страна на застрахования и настъпилото застрахователно събитие /шести въпрос/, не могат да се квалифицират като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като освен, че разпоредбата на чл.211 от КЗ /отм./ е ясна и непротиворечива, то по поставените въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана съответно в решение №4 от 21.03.2012 г. по т.д.№81/2011 г. на ВКС, ТК и в решения №1202 от 02.10.2012 г. по т.д. № 615/2011 г. на ВКС, №49 от 29.07.2013 г. по т.д. №840/2012 г. на ВКС, ТК и др., с която практика, въззивният съд се е съобразил изцяло.
С оглед изхода на делото, касаторът дължи на ответника по касация Д. Б. Я., направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 300 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1120 от 29.05.2015 г. по в.гр.д.№1444/2015 г. на САС.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на Д. Б. Я. [ЕГН] сумата от 4 300 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.