О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 688
гр. София, 11.12.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1750/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и Столична община срещу въззивно решение № 618 от 16.03.2017 г., постановено по т. д. № 6287/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Касационната жалба на [фирма] със седалище в [населено място] е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 692 от 18.04.2016 г. по т. д. № 4786/2015 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявените от [фирма] против Столична община иск за заплащане на възнаграждение за извършен обществен превоз на пътници за м. март 2012 г. по договор № РД – 56-1068/24.10.2007 г. за възлагане на обществен превоз на пътници по основна градска автобусна линия № 150 от общинска транспортна схема на СО – за разликата над сумата 20 786.91 лв. до претендираните 27 239.32 лв., и иск за заплащане на обезщетение за забава върху претендираното възнаграждение за периода от 21.04.2012 г. до 16.04.2015 г. – за разликата над сумата 6 333.24 лв. до сумата 8 299.13 лв., и на Столична община са присъдени разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
В жалбата на дружеството – ищец се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е необосновано и постановено при неправилно прилагане на чл.20 ЗЗД. Излагат се доводи, че въззивният съд не е спазил критериите на чл.20 ЗЗД при тълкуване на клаузата на чл.5, ал.3, т.1 от договора, предвиждаща правила за индексиране на дължимото от възложителя възнаграждение в зависимост от инфлационните процеси по време на действие на облигационната връзка, и е вложил в нея смисъл, различен от действителната воля на страните по време на уговарянето й. Навеждат се оплаквания, че изводите на съда относно съдържанието и последиците на клаузата на чл.5, ал.3, т.1 са изградени в противоречие с възприетото от практиката съдържание на понятието „инфлационно индексиране”. Прави се искане за отмяна на решението и за уважаване на исковете в пълен размер с присъждане на разноските.
Касаторът – ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в решението си в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК /ред. ДВ бр.59/2007 г./ в решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., по следния значим за изхода на делото правен въпрос : „При прилагане на чл.20 ЗЗД може ли съдът да определи като действителна обща воля на страните такова тълкуване, каквото нито една от страните не е твърдяла”.
С касационната жалба на Столична община – [населено място] е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по т. д. № 4786/2015 г. в частта за осъждане на Столична община да заплати на [фирма] на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.367 ТЗ сумата 20 786.91 лв. – възнаграждение за извършен обществен превод на пътници за м. март 2012 г. по договор № РД – 56 – 1068/24.10.2007 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 17.04.2015 г. до окончателното плащане; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 6 333.24 лв. – обезщетение за забава за периода 21.04.2012 г. – 16.04.2015 г.; на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 4 331.19 лв. – разноски по делото.
Касаторът – ответник моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за отхвърляне на предявените срещу него искове. Позовава се на нарушение на материалния закон – чл.20 ЗЗД, при тълкуване на клаузата на чл.5, ал.3 от договора и поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че в т.1 – т.3 от същата страните са уговорили три самостоятелни основания за индексиране на дължимото възнаграждение /цена/ и че индексирането на възнаграждението не е обусловено от кумулативното проявление на трите основания.
С жалбата на Столична община е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което се твърди, че : Въззивният съд е решил в противоречие с други съдебни решения по идентични дела „материалноправния въпрос, че само и единствено наличието на инфлация /респ. дефлация/ представлява основание, съгласно разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 от договора за увеличение на цената с натрупаната инфлация”; Досежно неправилното, а и в противоречие със съдебната практика заключение на решаващия въззивен състав, разгледал спора по атакуваното решение, по отношение претенцията за изплащане на лихви за забава е дадено друго разрешение в решение от 19.01.2017 г. по гр. д. № 5363/2016 г. на Софийски градски съд и решение от 03.10.2016 г. по т. д. № 1454/2016 г. на Софийски градски съд; В обжалваното решение се съдържат мотиви, по които няма практика на ВКС, поради което имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ищецът [фирма] е депозирал писмен отговор, в който са изложени съображения за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от Столична община част и за неоснователност на подадената от общината касационна жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на възложител по сключен на 24.10.2007 г. договор № РД – 56 – 1068 за осъществяване на обществен превоз на пътници по основна градска автобусна линия № 150 от общинската транспортна схема ответникът Столична община дължи на ищеца [фирма] – изпълнител по договора, неизплатена част от полагащото се за м. март 2012 г. възнаграждение за извършен превоз на пътници по линия № 150 в размер на сумата 20 786.91 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на 6 333.24 лв. за периода от 21.04.2012 г. до 16.04.2015 г.
При разрешаване на спора за размера на дължимото възнаграждение въззивният съд е изходил от договорната клауза на чл.5, ал.3, с която страните са постигнали съгласие възложителят да заплаща на изпълнителя цена от 2.90 лв. на база на действително изминатите километри маршрутен пробег по разписание и договорената цена да се променя с размера на годишната инфлация, обявена от НСИ – т.1 на чл.5, ал.3. Като е съобразил уговорката за индексиране на цената с размера на годишната инфлация за предходната година и установения с помощта на счетоводна експертиза индекс на инфлация за 2011 г., въззивният съд е приел, че от началото на 2012 г. ответникът – възложител е следвало да заплаща на изпълнителя цена на изминат километър пробег в размер на 2.98 лв. без ДДС, а с ДДС – 3.58 лв., или общо за изминати през м. март 2012 г. 47 290.490 км. – 169 299.95 лв. От заключението на експертизата е прието за установено, че на ищеца е изплатена само част от дължимата сума до размер на 148 513.04 лв. и тъй като не са представени доказателства да е платен и остатъка до пълния размер на задължението, искът за реално изпълнение на договора е преценен за основателен за сумата 20 786.91 лв., за колкото е уважен от първата инстанция. В зависимост от изхода на спора по главния иск за основателен е счетен и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6 333.24 лв. – обезщетение за забава върху сумата 20 786.91 лв. за периода от 21.04.2012 г. /датата, на която е следвало да се плати цената за превоз за м. март 2012 г./ до предявяването на иска на 17.04.2015 г.
Въззивният съд не е възприел довода на ответника, че чл.5, ал.3 предвижда уговорената цена от 2.90 лв. за километър пробег да се променя при кумулативното проявление на всички предпоставки, посочени в т.1, т.2 и т.3, а не само при настъпване на предпоставката по т.1 – наличие на годишна инфлация, обявена от НСИ за предходната година. Изложил е мотиви, че клаузата на чл.5, ал.3 не съдържа подобна уговорка и не може да се тълкува в твърдения от ответника смисъл, тъй като очертава ясно начина на промяна на първоначално договорената цена в три отделни и самостоятелни хипотези, първата от които е актуализиране на цената за следващата година при обявена от НСИ годишна инфлация за предходната година, какъвто е разглежданият случай.
За неоснователен е счетен и довода на ищеца, че клаузата на чл.5, ал.3 следва да се прилага като за база на увеличението на цената /възнаграждението/ за всяка следваща календарна година се приема увеличеното в резултат на инфлацията възнаграждение за предходната година. Въззивният съд е посочил, че тълкуването на договорната клауза изключва такава хипотеза, предвид изричната уговорка в съдържанието й първоначално договорената цена за километър маршрутен пробег да се променя с индекса на инфлация за предходната година, т. е. увеличението да се определя единствено към първоначално договорената цена от 2.90 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от страните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
Поставеният от касатора – ищец въпрос дали при прилагане на чл.20 ЗЗД съдът може да определи като действителна обща воля на страните такова тълкуване, каквото нито една от страните не е твърдяла, е от значение за правилността на въззивното решение. Във въпроса е инкорпорирано развитото в касационната жалба оплакване, че въззивният съд е тълкувал клаузата на чл.5, ал.3, т.1 от договора в нарушение на чл.20 ЗЗД и е подменил вложената в съдържанието й действителна воля на страните. Правилността на въззивното решение не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което евентуалното нарушение на чл.20 ЗЗД при формиране на изводите на съда досежно съдържанието на спорната договорна клауза не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол. В този смисъл са и задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на поставения от касатора – ищец въпрос не е осъществена и твърдяната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посоченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., е постановено по реда на чл.290 ГПК по въпроса за приложението на критериите по чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите и според произнасянето в него „на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна, се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание”. При тълкуването на клаузата на чл.5, ал.3, т.1 от сключения между страните договор въззивният съд не се е отклонил от даденото разрешение, тъй като е приел, че клаузата съдържа ясна уговорка как следва да се индексира цената по договора в случай на инфлация за предходната година и отразява недвусмислено постигнатата в тази насока действителна обща воля на страните. Въззивното решение е съобразено с изведените от практиката на ВКС критерии за тълкуване на договорите, което изключва наличието на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на ответника Столична община не е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, който може да бъде преценяван в аспекта на общото основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Изложението възпроизвежда оплакванията от касационната жалба за неправилно тълкуване от страна на въззивния съд на клаузата на чл.5, ал.3 от договора и конкретно – за необоснованост на извода, че в чл.5, ал.3 са уговорени три самостоятелни основания за промяна на първоначално договорената цена, допълнени с твърдения за противоречие на изводите на съда по повод съдържанието на чл.5, ал.3 и дължимите лихви за забава с практиката в други съдебни решения по идентични спорове. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд няма правомощия да преценява правилността на въззивното решение и да извежда служебно правният въпрос от значение за изхода на делото. Непосочването на значимия правен въпрос от касатора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За изчерпателност следва да се отбележи, че не е доказана и допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като представените с изложението решения на Софийски апелативен съд по т. д. № 3367/2013 г., т. д. № 3445/2015 г., т. д. № 434/2015 г. и т. д. № 3948/2016 г. и на Софийски градски съд по гр. д. № 2344/2014 г., т. д. № 3948/2016 г. и гр. д. № 5363/2016 г. не съдържат данни да са влезли в сила и не могат да се преценяват като източник на съдебна практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е заявено надлежно и не е мотивирано, поради което не следва да се обсъжда.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по т. д. № 3662/2016 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на делото по касационната жалба на Столична община на касатора – ищец [фирма] следва да се присъдят разноски в размер на сумата 692.25 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на жалбата, чието заплащане е доказано с представените към отговора фактура № 0783/03.07.2017 г. и извлечение от 19.07.2017 г. за извършена транзакция по фактурата. Касаторът – ответник не е претендирал разноски във връзка с касационната жалба на насрещната страна, с оглед на което няма основание да му бъдат присъждани разноски.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 618 от 16.03.2017 г., постановено по т. д. № 6287/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Столична община – [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] сумата 692.25 лв. /шестстотин деветдесет и два лв. и двадесет и пет ст./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :