О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 688
София, 12,08,2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми юли две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 540/2010 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на С. Н. Б. от гр. П. против определение № 152 от 25.05.2010 г. по ч.гр.дело №271/2010 г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено определение от 19.03.2010 г. по гр.д. № 5603/2009 г. на Пернишки районен съд.
Ответникът по частната касационна жалба – С. Д. И., чрез пълномощника си – адв. М. Г. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което постановения съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът Б. е поддържала, че счита, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Посочила е, че правилното разрешаване на въпроса за „международната компетентност на българският или чуждестранния съд на държава – членка на ЕС да се произнесе по спора между страните относно упражняване на родителските права по отношение на малолетното им дете” бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Посочено е още, че родителите на малолетното дете били български граждани, а детето било задържано без съгласие на майката в друга държава и този „ факт” съставлявал „ международно отвличане на дете по смисъла на Регламент №2201/03г., като от него произтичали и „ аргументите на въззивният съд, който потвърдил определението за спиране на производството”. Изложено е разбирането на страната, че обстоятелството, че детето живеело в И. и посещавало училище там, не било достатъчно основание за признаване на международен елемент в настоящия казус. Развити са накратко и оплаквания за неправилност на съдебния акт, в контекста на поддържаното от страната по съществото на процесуалния спор. Поставени са въпросите: „ дали съдът изчаква едногодишния срок, за да преценява дали е настъпила промяна в обичайното местопребиваване на детето и не противоречи ли това на правилата за разглеждане на делото по реда на глава ХV ГПК „ Бързо производство” и на изискването за правораздаване в „ най-добър интерес на детето, разполага ли въззивния съд с правомощието да изменя основанието за спиране на производството по делото без да е сезиран за това, властен ли е съдът да тълкува разширително общностна норма с директен ефект”. Други доводи не са изложени.
С оглед така депозираното изложение, касаторът Б. не е формулирала материалноправен или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, който счита, че е решен в една от посочените хипотези на текста. Този извод произтича от определената дефинитивност на този специфичен въпрос, а именно – той следва да е такъв, свързан с решаващите изводи на съда, определили изхода на спора, като въпросът следва да бъде правен,а не фактически, да бъде обвързан с обуславящия правния резултат мотив, а не със становището на страната по спора. С оглед тази дефинитивност, не съставлява релевантен въпрос общо поставения- за международната компетентност на съда по определен род дела, по които страните живеят в различни държави – членки на ЕС, тъй като същия не е обвързан с конкретен извод на решаващият съд, нито е обоснована такава връзка. Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е разгледал подробно предпоставките на чл.8 от Регламент/ ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета, като е изложил мотиви относно определяне на постоянното местопребиваване на детето, пряко относимо към определяне на компетентния съд, обосновано с това, че титулярите на родителските права върху малолетното дете живеят в различни държави- членки на ЕС, поради което директно приложение намира определената с разглежданото правило на чл.8 подсъдност, но тъй като срокът по чл.11 не е изтекъл, не са налице условията за прекратяване на производството пред българският съд. Въззивният съд е мотивирал и наличието на предпоставките н по чл.15, пар.1 и 2 от Регламент/ЕО/ № 2201/03г.на Съвета. Следователно, тези са решаващите мотиви на съда, довели до потвърждаване извода на първостепенния съд за спиране на производството пред него, с оглед установеност на изискванията на чл.15, пар.1 от Регламент/ЕО /№ 2203 /03г. на Съвета. Или, за да бъде релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поставеният въпрос, той следва да бъде обвързан именно с тези решаващи изводи на съда. В тази връзка и формулираните в края на изложението въпроси нямат характеристика на релевантни, а по –скоро са свързани с оплакванията на страната за незаконосъобразност на изводите на съда във връзка с нейното становище по спора, поради което са без правно значение за установеност на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се разглеждат след като бъде допуснато до касационно обжалване атакуваното определение. Липсата на релевантен въпрос обосновава извод за неоснователност на искането за допускане до касационно обжалване на определението, тъй като той съставлява общо основание по смисъла на текста и неговата ясна и точна формулировка е задължение за жалбоподателя – арг. т.1 ТРОСГТК №1/2009г. Доводите за неправилност на определението, както вече беше посочено нямат относимост към основанията за допускане на касационно обжалване, които са строго лимитивно определени от нормата на чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки, страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е възпроизвеждане текста на основанието, нито подробно развитите оплаквания за неправилност на съдебния акт, нито поставените въпроси които нямат връзка с решаващите изводи на съда, а някои от тях съставляват оплакване за неправилност на акта в контекста на поддържано от страната разбиране – такъв е въпроса- „може ли съдът да тълкува разширително нормата на чл.15 от Регламент /ЕО/ №2201/03г. на Съвета”. Въпросът – „може ли съдът да изменя основанието за спиране на производството без да е сезиран” е основан на фактически неверен довод, тъй като още с отговора на исковата молба, депозиран пред първостепенния съд на 11.03.2010г. ответникът е обосновал наличие на предпоставките по чл.15 от Регламент/ ЕО /2201/03г. на Съвета. Липсата на доводи, свързани с противоречиво прилагане на правна норма- независимо дали от вътрешното право или от общностното, което има директно приложение, води до невъзможност за установяване на наличие на предпоставките за допускане до касационно обжалване на обжалвания акт по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като липсва и обосноваване на неяснотата или непълнотата на такава норма, която касаторът счита, че се нуждае от тълкуване, още повече, че както той сам правилно е отбелязал на тълкуване не подлежат общностните норми поради създадения особен ред, по който се изяснява тяхното съдържание. В случая, обаче съдът е приложил директно нормата на чл.15 Регламент /ЕО/ № 2201/03г. на Съвета,като касаторът не сочи противоречие при нейното прилагане от българските съдилища, създаващо неправилна практика, нито подкрепя довода си с обосноваване на неправилното й разбиране във връзка с приложимите правни категории, с оглед многократното произнасяне на съда на ЕО по разгледаните с определението въпроси / непоставени от страната/, поради което е налице и яснота относно правните категории, с които регламента си служи.
Към изложението е приложено определение № 362 /08 на ВКС, ІІІг.о., което третира различна фактическа и правна обстановка от тази по обжалвания съдебен акт и за което страната не е сочила правна връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, поради което същото не обосновава извод за наличие на предпоставките на нормата.
По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което атакуваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 152 от 25.05.2010 г. по ч.гр.дело №271/2010 г. на Пернишки окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: