8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 688
София, 21.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1430/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. Й., подадена чрез адвокат Ц. Ч. от САК, срещу въззивно решение № 1973 от 24.07.2018г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 220/2018г., в частта, с която е потвърдено решение № 5729 от 03.08.2017г., постановено по гр. д. № 15632/2014г. на С. градския съд, в частта, с която е осъден Н. А. Й. да заплати на К. Т. К. на основание чл. 45 ЗЗД сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нанесена обида посредством изразите „… да се сложи на своя капитан…“ и „ … какъв изпечен лъжец…“ в публикацията на ответника от 30.09.2014 г. в интернет страницата на агенция „ПИК“ със заглавие „Агент Д. е агент Д. и до днес! Ето доноса, заради който К. заплашва, че ще ме вкара в затвора“, ведно със законната лихва, считано от 10.10.2014 г. до окончателното й плащане и в частта, с която Н. А. Й. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на К. Т. К. сумата 119,50 лв. – разноски пред първа инстанция, като с решението Н. А. Й. е осъден да заплати на К. Т. К. разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 198,60 лв.
Въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 5729 от 03.08.2017г., постановено по гр. д. № 15632/2014г. на Софийския градски съд, в частта, с която е осъден Н. А. Й. да заплати на К. Т. К. на основание чл. 45 ЗЗД сумата над 3000 лв. до 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.10.2014 г. до окончателното й плащане и в частта, с която Н. А. Й. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК за заплати на К. Т. К. сумата над 119, 50 лв. до 398, 41 лв. – разноски в производството пред СГС, вместо което са отхвърлени предявеният от К. Т. К. срещу Н. А. Й. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД и иск по чл. 86 ЗЗД за сумата над 3000 лв. до 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.10.2014 г. до окончателното й плащане и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 25 100 лв., част от обща претенция в размер на 50 000 лв. и в тежест на ответника са възложени сторените разноски, съобразно отхвърлената част от иска, не е обжалвано.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: 1.) „Следва ли съдът да основе решението си на приетите за установени доказателства по делото?“, 2.) „Следва ли да понася негативни оценки и критика в обем и интензитет в по-широки граници публичната личност?“ и 3.) „Дължи ли се обезщетяване за причинени неимуществени вреди от обида на лице с ниски морални и нравствени качества, които са публично известни? Гарантираното от Конституцията и Закона право на закрила на доброто име следва ли да се обезпечава по отношение и на лица, за които е общоизвестно, че не притежават това качество и еднаква ли следва да е интензивността на закрила в подобни хипотези?“. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 23/01.02.2018г. по гр.д. № 920/2017г., решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 20/23.07.2018 г. по гр.д. № 1377/2017 г. на ВКС, решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 296/05.04.2017 г. по гр.д. № 1776/2016 г. на ВКС, IV г.о. по първия въпрос, с решение № 159/19.06.2015г. по н.д. № 300/2015 г. на ВКС, I н.о., решение № 209/27.09.2013г. по гр.д. № 1747/2013 г. на ВКС, III г.о., решение № 264/21.10.2013г. по гр.д. № 2161/2013 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 204/12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014г. на ВКС, IV г.о.. по втория. Поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по третия въпрос, което обоснова с липса на произнасяне на правораздавателните органи по него. Излагат се съображения, че в правораздаването следва да се отчитат личностните качества на претендиращия обезщетяване, за да не се превърне институтът на непозволеното увреждане в средство за неоснователно премиране на лица, провокиращи насрещни негативни реакции, от което да черпят имуществена облага.
Ответната страна К. К., в писмен отговор, подаден чрез адвокат Д. М., изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно, че ответникът Н. Й. е автор на текста със заглавие „Агент Д. е агент Д. и до днес! Ето доноса, заради който К. заплашва, че ще ме вкара в затвора“, както й че на 30.09.2014г. текстът е публикуван в сайта на агенция „ПИК“. Като спорни са изведени въпросите дали употребените от ответника изрази „изпечен лъжец“ и „..да се сложи на своя капитан“ са обидни, тоест налице ли е противоправно поведение на автора; оборена ли е презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД и какъв е размерът на справедливото обезщетение, което би се дължало на ищеца.
Въззивният съд се е позовал на легална дефиниция на „обида“, съдържаща се в чл. 146 НК, според която обида е налице, когато извършителят каже или извърши нещо унизително за честта и достойнството на другиго в негово присъствие, като според чл.148 НК тя може да бъде нанесена чрез разпространяването й чрез печатно произведение или по друг начин. Разяснено е, че при обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството му. Унизителният характер на казаното следва да се преценява съобразно приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността и дали направената от дееца оценка е основателна. Прието е при анализ на израза „..какъв изпечен лъжец!” и от съдържанието на процесния текст, че ответникът е направил това свое оценъчно съждение по повод изявления на ищеца в „две….агенции“, че…. Й. е получил тайно „доноса“ от негов приятел от ДС. Същото не било лишено от фактическа основа, тъй като в текста ответникът е коментирал именно изказването на ищеца в тези агенции, че Й. е твърдял в „едно предаване“, че рапортът от 1980г. му бил даден от негов приятел-агент на ДС. Този извод на съда се потвърждавал и от написаното след израза, а именно: „изобщо не съм казвал, че този документ ми е даден от човек от ДС“. Съдът е приел, че макар изразеното мнение да е във връзка с несъответствието между написаното от К. в „двете агенции“ и твърдението на Й., че документът е получен не от агент от ДС, а от „авторитетна адвокатска кантора“, че авторът, употребявайки израза „какъв изпечен лъжец“ е извършил противоправно деяние. Заключил е, че употребявайки израза „изпечен лъжец“, където прилагателното „изпечен“ е употребено в преносен смисъл и означава „опитен в нещо, обигран“, ответникът дава отрицателна оценка, унижаваща чувството за лично достойнство на засегнатия, че лъже постоянно, че това е част от характера му, че това е негова неизменна характеристика в обществото. Въззивният съд също е приел, че с израза „…да се сложи на своя капитан…“ авторът на текста описва ищеца като сервилен, раболепен изпълнител на чужда воля, като по този начин също дава негативна оценка за личността на засегнатия. Обосновал е също така, че употребените изрази и използваните похвати са не само негативна оценка на автора за личността и поведението на ищеца, а са пряко насочени да уязвят неговото достойнство, чест и добро име в обществото.
В заключение съдът е обосновал, че употребата в авторски текст на обидни за ищеца изрази е противоправно деяние и се обуславя от неоправданото засягане на честта и достойнството на ищеца – блага, защитени от нормите на чл. 32 от КРБ и чл. 45 от ЗЗД. Разяснил е, че твърдения и оценки чрез медии, или по друг начин, могат да се разпространяват свободно, единствено, когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, само ако не засягат достойнството на личността. Правото на мнение и правото на разпространяване на информация трябва да се упражняват така, че да не се засяга доброто име на другиго – чл. 39, ал.2 и чл. 41, ал.1 от Конституцията, а нарушаването на посочените граници и използването в статии на обидни изрази с опозоряващ характер, поражда деликтна отговорност и задължение за обезщетяване на злепоставеното лице.
Въззивният съд е счел за осъществен и следващият елемент на фактическия състав на непозволеното увреждане по отношение на посочените изрази – настъпилите неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от неправомерното действие на ответника по смисъла на чл. 51, ал.1 от ЗЗД, изразяващи се в отрицателните емоции, които ищецът е изпитал, в резултат на накърняването на честта и достойнството му – в резултат на статията ищецът бил много разстроен и шокиран, затворил се в себе си, ограничил контактите си, спрял телефоните си, отказвал публични изяви. Съдът е обосновал, че по делото не са ангажирани доказателства от ответника за наличие на обстоятелства, изключващи вината, поради което е приел вредоносно деяние за извършено виновно от ответника. В тази връзка е счел за неоснователно възражението на ответника, че процесните изявления са провокирани от поведението на ищеца и най-вече от неверните му твърдения в рапорта от 1980г. за състояла се между тях среща и проведени разговори. Съдът е посочил, че от съдържанието на процесната статия се установявало, че още към датата на съставянето й, на автора Й. е било известно едно от писмата на Комисията по досиетата, според което лицето, за което се отнася рапортът не е той, поради което не може да се формира извод, че процесните изрази и най-вече изразът „изпечен лъжец“ са употребени като насрещна, защитна реакция на неверните данни, изнесени от ищеца и пресъздадени в рапорта от 1980г.
С оглед на изложеното съдът е приел фактическият състав на чл. 45 от ЗЗД за осъществен, а искът за основателен спрямо автора на статията –ответник, който отговаря за неимуществени вреди, причинени от публикуваните в електронното издание обидни словосъчетания, опозоряващи ищеца. Посочил е, че с публикуването на обидните изрази не е ясна целта на агенция „ПИК“, нито на автора на текста, към каква злободневна тема се насочва общественото внимание, нито пък каква е значимата за обществото, интересна или любопитна информация.
При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил характера на обидните изрази и съдържащата се в тях степен на позорност, а именно с тях се дава оценка на ищеца, като се твърди негово укоримо от гледна точка на обществения морал поведение, изразяващо се в постоянно изричане на лъжи, сервилност и угодническо поведение; общественото положение и личността на ищеца – личност, известна в обществото като журналист, автор и водещ на популярно в миналото телевизионно предаване; естеството на претърпените неимуществени вреди от ищеца, тъй като се касае за уронване достойнството и авторитета му в личен и обществен план; установените по делото интензитет и продължителност на негативните психични изживявания. Взел е предвид също, че по делото са налице достатъчно данни, че процесният текст е израз на лична вражда между ищеца и ответника – всеки един от тях емблематична обществена фигура в сферата, в която работи, както и че процесните обидни изрази засягат и въпроса за установената от Комисията по досиетата принадлежност на ищеца към Държавна сигурност, към който въпрос очевидно същият продължава да бъде особено чувствителен. Съобразено е и че не се установяват трайни и необратими увреждания на здравето на ищеца в пряка причинна връзка с процесния текст и прекъсване драстично на нормалния му начин на живот, както и професионалната му кариера. В този смисъл и при отчитане на обществено-икономическите условия в страната към датата на осъществяване на деликта, както и стандарта на живот в държавата, съдът е приел за справедлив размер на обезщетението, който в най-пълна степен следва да компенсира доказаните вреди, сумата от 3000 лв.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Първият поставен въпрос е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на решението. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва, в случай че той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Вторият въпрос представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не се установява поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Съгласно практиката на ВКС (пр. Р №110 от 25.05.2017г. по гр.д.№2808/2017г. на ВКС, ІV ГО), сред която е и сочената от касатора, признатото и гарантирано в чл. 39, ал. 1 от Конституцията право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага връзка с оглед неговия пост, дейност или занятие по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име. В решение по делото „Де Х. и Гайселс срещу Белгия” и делото „Хендисайд срещу Обединеното кралство”, Европейският съд по правата на човека приема, че свободата на изразяване на мнения е приложима не само по отношение на информация или идеи, които се възприемат благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също така и за изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи от държавата или от част от обществото. Съобразно стандартите, установени с Конституцията на Република България и практиката на ЕСПЧ, следва да се търси балансът между правото на свободно изразяване на мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на правото на чест, достойнство и доброто име. В тази посока най-важният критерий е доколко конкретното изразяване на факти, мнение и критика е обществено значимо и необходимо срещу това, дали то се използва целенасочено за накърняване на правата и доброто име на другиго, като границите на приемливата критика по отношение на обществена фигура са значително по-широки. За всеки отделен случай подлежи на изследване и преценка дали конкретното изказване или публикация с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт.
В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото правно разрешение. След извършена преценка на конкретните факти е приел, че отправените изявления не са насочени към злободневна тема, насочваща обществено внимание, нито представляват значима за обществото интересна или любопитна информация, а са обидни и опозоряващи за ищеца. Съобразил е при преценка на вредите и при определяне обема на отговорността на делинквента и обстоятелството, че публичната личност следва да е готова да бъде обект на оценка и критика в по – висока степен от частните лица.
Третата група въпроси не представляват правен въпрос по смисъла на т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК. Същите са абстрактно формулирани, привързани към субективното мнение на касатора за личността на насрещната страна, а не в контекста на решаващите изводи на съда, и по тях липсва произнасяне от въззивния съд.
В заключение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид изхода на спора на касатора разноски не се следват, а ответникът по касацията не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1973 от 24.07.2018г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 220/2018г., в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: