1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№688
гр. София, 03.08.2012 г.
Върховен касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети юли две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Илиева
гр.д. № 650 по описа за 2011 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от О. Ф. Ш. и Х. А. Ш., чрез пълномощника им адв. Ж. Ч., срещу решение № 29/01.04.2011 г., по в.гр.д. № 16/2011 г. по описа на Разградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 490/14.12.2010 г., постановено по гр.д. № 623/2008 г., по описа на Разградски районен съд.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, свързан със съдържанието на съдебния акт и по-конкретно с мотивите към него, както и по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: може ли да се приеме за увеличаване на наследството принос, който е извършен по време преди наследодателят да е получил въз основа на частно правоприемство (договор) останалия в неговото наследство имот – въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Считат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба – С. М. Ш. и А. С. Ф., чрез пълномощника си адв. Н. В., са депозирали писмен отговор по смисъла на чл. 287 ГПК, в който, освен аргументите по същество в защита на обжалваното решение, са изложили твърдения за недопустимост на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел по отношение на претенцията по сметки, заявена от жалбоподателите, за извършени подобрения в наследствения имот, че същата не е предявена в съответния преклузивен срок, поради което правилно тя не следва да бъде разглеждана. По отношение на претенцията на жалбоподателите по чл. 12, ал. 2 ЗН съдът е приел, че О. Ш. не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че той е изградил със свои сили и средства допустаната до делбата жилищна сграда след 1978 г., когато същия е преминал у неговите родители и наследодатели. Напротив – от по-голямата част от свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели се установява, че сградата е изградена от наследодателите на О. Ш. и покойния му брат Ф. Ш., като самия жалбоподател не е имал участие в строителството. Ако изграждането на сградата в груб строеж е било преди придобиването на имота от наследодателите, както се твърди в първата фаза на делбата, то същото не може да се приеме за увеличаване на наследството, останало от неговите родители, доколкото и дворното място и жилищната сграда наследодателите са придобили на договорно основание от праводателя М. П., след като последният е развалил сключения между него и О. Ш. договор за издръжка и гледане. По отношение на този имот двамата наследодатели са били частни правоприемници, поради което по отношение на тях жалбоподателят не е могъл да реализира претенциите си за неоснователно обогатяване. Ето защо той не е допринесъл за увеличаване на наследството с непредявяване на такава претенция. С оглед на това претенциите по чл. 12, ал. 2 ЗН се явявт неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени като такива.
По отношение на първото основание за допустимост по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се отбележи, че касаторите не са формулирали изрично правен въпрос, който е решен от въззивния съд в противоречие с пракиката на
ВКС, като по същество излагат оплаквания на обжалвания съдебен акт, което е извън предмета на проверката по чл. 280, ал. 1 ГПК. При всички случаи, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК), жалбоподателят е длъжен да посочи ясно, точно и категорично правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който е обусловил изводите на въззивния съд относно изхода на спора, за да е налице една от хипотезата по точка 2 или точка 3 от визираната разпоредба. Самото непосочване на правен въпрос по визирания начин е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, в който смисъл са и задължителните указания по прилагането на разпоредбата на чл. 280 ГПК, дадени с TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
От друга страна, с оглед първото основание за допускане до касационен контрол, на което се позовават касаторите, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, с които второинстанционният съд се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Но противоречието не с всяка практика на ВКС е основание за допускане на касационното обжалване, а само на противоречие със задължителната практика на съда – тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 от действащия ГПК. Касаторите са приложили единствено определение на ВКС по реда на чл. 288 ГПК, което е извън предметния обхват на визираната правна норма.
Независимо от това касаторите са се позовали и на TP № 1/53 г. на Пленума на ВС, ГГЛВС № 2/67 г., както и на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, без да са приложили същите, с твърдения за липсата на мотиви от страна на съда по отношение на предявените претенции по сметки. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният съд е изложил мотиви в тази насока, като изрично е посочил, че претенциите по сметки не са били предявени в преклузивния срок по чл. 346 ГПК, поради което същите не следва да бъдат обсъждани. Дали това е така или не е въпрос по съществото на правния спор, касаещ правилността на съдебното решение, което е извън проверката, осъществявана по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това касаторите разполагат с възможността да предявят претенциите си в самостоятелно исково производство, доколкото техните права не са се преклудирали.
По отношение на поставения от касаторите материалноправен въпрос във връзка с основанието за допустимост по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се посочи от една страна, че таъв въпрос изобщо не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция, поради което не е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Освен това следва да се посочи, че основният мотив на виззивната инстанция, след обсъждане на цялостния събран по делото доказателствен материал, е, че изобщо липсва приност от страна на касатора О. Ш. при изграждане на процесната сграда, поради което не може да става въпрос за увеличаване на наследството на наследодателите. Едиствено за пълнота съдът е посочил в мотивите си, че ако се приеме обратното и сградата е била изградена в груб строеж преди придобиването на имота от наследодателитето, то същото не може да се приеме за увеличаване на наследството, останало от неговите родители, доколкото и дворното място и жилищната сграда наследодателите са придобили на договорно основание от праводателя М. П., след като последният е развалил сключения между него и О. Ш. договор за издръжка и гледане. Ето защо, с оглед наличието на частно правоприемство, жалбоподателят не е могъл да реализира претенциите си за неоснователно обогатяване спрямо своите праводатели. Следователно дори и да се приеме обратното на изложеното от въззивния съд, то същото не би променило крайните му правни изводи, които, както вече бе посочено, се основават на липсата изобщо на принос от страна на касатора О. Ш. в изграждането на процесната сграда, допусната до делба.
От друга страна, съгласно това второ основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което са се позовали касаторите, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В касационна жалба не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на поставеният материалноправен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г.о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 29/01.04.2011 г., по в.гр.д. № 16/2011 г. по описа на Разградски окръжен съд. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: