11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 689
гр. С., 17,08, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1861 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството [фирма] касационна жалба срещу въззивно решение, постановено на 08. 01. 2014 г. от Софийски градски съд, Административно отделение, III „Г” състав по гр.д. № 11772 по описа на съда за 2011 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова, постановено на 06. 04. 2011 г. от Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 52 състав по гр.д. № 50892/2009 г., с което на свой ред е признато за установено, на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответникът по касация [фирма], ЕИК:[ЕИК], има срещу касатора [фирма], ЕИК:[ЕИК], вземане в размер на 10 135 лева по договор от 24. 06. 2009 г., за което е издадена на 21. 07. 2009 г. от СРС, 52 състав по гр.д. № 34080/2009 г., Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, ведно със законната лихва от 01. 07. 2009 г. и съдебни разноски, със законните последици.
По изложени в касационната му жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към жалбата, касационни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, касаторът обжалва въззивното решение, иска обезсилването му, като недопустимо, евентуално – отмяната му като неправилно, не претендира разноски. Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски за касационната инстанция.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима, но в процесния случай по делото не се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд в решаващите си мотиви е приел, че съгласно писмения договор от 24. 06. 2009 г. касаторът, действащ чрез пълномощника си К. Т. С. (пълномощно с peг. № 720/12. 01. 2009 г. на нотариус Б. Я., с peг. № 258 и район на действие СРС) е възложил на ответника по касация [фирма], като изпълнител, изработката и монтирането на мебели, съгласно приложение, описващо договорените стоки по количество и вид (чл. 1.(1) от договора), уговореното възнаграждение е било 16 893 лева с ДДС (чл. 2.(1) от договора), от което възложителят се е задължил да изплати на изпълнителя аванс от 60 % от стойността на поръчката, равняващи се на 10 135 лева с ДДС, при подписване на договора (чл. 3.(1) от договора). Според съда, видно от текста на пълномощното, дадено на К. Т. С., той е бил упълномощен от М. В. З., изпълнителен директор на дружеството – жалбоподател да представлява [фирма] при „…каквото друго се наложи свързано с нуждите на [фирма] на територията на страната…”, като „пълномощното е генерално и следва да се тълкува разширително в полза на упълномощения, като важи за срок до 31. 12. 2009 г.” Въззивният съд е приел още, че поради изложеното, пълномощното е било общо и при формата, в която е било изготвено, е придавало на С. качеството търговски пълномощник по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ТЗ, за сключването на договора С. е имал представителна власт и валидно е обвързал дружеството [фирма]. Въззивният съд сочи по-натам, че част от възнаграждението на изпълнителя – ищец в първоинстанционното производство е било уговорено да се плати авансово с включен ДДС – 10 135 лева, при сключване на договора, в случая става въпрос за предварително, антиципирано изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение, без да е необходимо приемане (одобряване) на извършените работи, а дружеството изпълнител е било авансирано със сума за изработката и монтажа на мебелите. Задължението за заплащане на сумата от 10 135 лева не е било изпълнено и искането на [фирма] за заплащане на сумата, с характер на иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД (предявен като установителен, при воденото заповедно производство), с акцесорните претенции за лихви за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, е основателно. Въззивният съд сочи, че е без значение дали от неизпълнението ищецът в първоинстанционното производство е претърпял вреди (в каквато насока са направени възражения от касатора в отговора на исковата молба – бел. на съдията-докладчик в касационната инстанция), тъй като не такива са претенциите му по делото. Съществуването на приложение № 1 и постигането на съгласие на страните по съдържанието му също нямат връзка с претенциите на ищеца в първоинстанционното производство – то следва да бъде съобразявано при окончателното приемане (одобрение) на изпълнените работи. Същевременно, според въззивния съд, при изричното овластяване на К. Т. С. да сключи договора от 24. 06. 2009 г., разпоредбата на чл. 301 от ТЗ е неприложима, доколкото съгласно същата обстоятелството по узнаването на извършеното без представителна власт от търговеца действие по чл. 301 от ТЗ е предпоставка за прилагането на презумпция за потвърждаване на действието, щом няма незабавно противопоставяне, но в случая няма действие без представителна власт. Въззивният съд изрично е посочил още, че заявеното във въззивната жалба възражение за неизпълнен договор е несвоевременно направено и не може да бъде разглеждано, като релевирано извън срока по чл. 131 от ГПК, както и че не може да се приеме прекратяване по чл. 8 от договора при направено от жалбоподателя във въззивната жалба предизвестие (като ново обстоятелство по делото), тъй като такова право жалбоподателят би имал при изправност, а той не е изпълнил надлежно насрещните си задължения – не е внесъл уговорения аванс.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Не е налице претендираната от касатора недопустимост на въззивното решение, за евентуалното наличие на която, съобразно разрешенията, дадени в края на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., касационната инстанция следи и служебно. Такава би била налице само в случаите, в които съдът в противоречие с диспозитивното начало в процеса, е излязъл извън предмета на делото, схващан като заявено за съдебна защита конкретно, спорно субективно гражданско право, или го е подменил, чрез несъобразяване с действително изложените по делото от ищеца, негови твърдения относно обстоятелствата, на които се основава иска – чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК. Такава хипотеза по конкретното дело не е осъществена, съдът се е произнесъл в рамките на заявените от ищеца негови твърдения по делото относно фактите, на които основава исканията си, а присвоената от съда конкретна правна квалификация на иска е относима не към допустимостта, но само към правилността на въззивното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се формулират, като твърдяни от касатора да са релевантни, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправни и процесуалноправни въпроси, със съответстващите им допълнителни основания за допускане на такъв контрол, по т.т. 1-3 от същия законов текст, както следва:
I. При претенция за заплащане на авансово възнаграждение по договор за изработка, чието изпълнение следва да е приключило, предметът на доказване по делото включва ли установяване на изпълнение на задълженията на Изпълнителя по договора?
Докладът на съда по чл. 146 от ГПК, определящ предмета на доказване и разпределението на доказателствената тежест между страните, указващ в тежест на ищеца единствено доказване съществуването на правоотношение по Договор за изработка, в което е поето задължение за заплащане на авансово възнаграждение, обезпечава ли правилното приложение на материалноправната норма, с оглед липсата на указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?
Дължимо ли е заплащане на авансово възнаграждение по договор за изработка, когато не е налице извършена от Изпълнителя и приета от Възложителя работа, при условие, че съгласно текста на конкретния договор, заплащането на уговорено авансово възнаграждение не е издигнато като условие за изпълнение на договора от страна на Изпълнителя?
По отношение на същите се поддържат допълнителни селективни критерии по т. 1 и т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, като се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в Решение № 34 от 22.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 588/2009 г., II т. о. и Решение № 586 от 3.11.2008 г. на ВКС по т. д. № 282/2008 г., I т.о., както и с влязло в сила решение на Пловдивския окръжен съд по в.гр.д.№ 2378/2008г., постановено по реда на чл.196 и сл. от ГПК /отм./, във вр. с § 2, ал.2 от ПЗР на ГПК. И трите, така поставени въпроса, са в голямата си част не правни, както това императивно повелява разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а фактически, доколкото отговорите им зависят не от прилагането на правна норма (или комплекс от норми), като адресирано до неопределен кръг от субекти, общо правило за поведение, а от приетите от съда за установени по отделното дело, конкретни обстоятелства по същото. Освен това, първият и третият от поставените въпроси не са релевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. доколкото не са включени в предмета на делото, нито отговорите им са обусловили изхода на същото – както е видно от пресъздадените по-горе решаващи мотиви на въззивния съд, последният въобще не е обсъждал възражението на касатора за неизпълнение на процесния договор от страна на ответника по касация, но изрично го е изключил от спорния предмет на делото, като несвоевременно релевирано – не в срока за отговор на исковата молба, а едва с въззивната жалба. Поради изложеното и отговорите на тези въпроси не са от естество да обусловят възможен, противен на крайно възприетия от въззивния съд, изход на делото. Вторият въпрос е от една страна неясен, а от друга – изцяло хипотетичен, неизяснена остава и връзката му с конкретния предмет на делото, досежно на това приложението на коя материалноправна норма би следвало да се обезпечава, и чрез какво, поради което и същият въпрос също не отговаря на изискванията за общ селективен критерий по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Доколкото така поставените въпроси не покриват изискванията за общия, законоустановен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., по отношение на същите не се дължи нарочна преценка на наличието и на заявените допълнителни такива критерии.
II. Действителен ли е договор за изработка, в който не е определен/определяем предмета на възложената работа?
При тълкуване и преценка на действителността на договор за изработка и постигането на съгласие по предмета му, следва ли съдът да тълкува текста на договора във връзка с всички събрани по делото доказателства?
Съставляват ли задължителни елементи от фактическия състав на постигнатото съгласие за сключването на процесния договор: а) съществуването на Приложение № 1 и б) постигането на съгласие на страните по съдържанието му, или тези обстоятелства нямат връзка с претенциите на ищеца, а следва да бъдат съобразявани при окончателното приемане (одобрение) на изпълнените работи, както е приел въззивния съд в обжалваното решение? По отношение на същите въпроси се поддържа допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Първите два въпроса са общи, теоретични и в голяма степен – хипотетични. В производство, като настоящото, касационната инстанция е призвана и длъжна да дава разрешение на конкретни, и приети за релевантни за изхода на делото, а не на принципни въпроси по приложение на правото. Третият въпрос е фактически, доколкото отговорът му зависи не от прилагането на правна норма, а от конкретните уговорки между страните в сключения между тях договор. И трите въпроса са ирелевантни, по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., доколкото въззивният съд в мотивите си изрично е приел, че съществуването на приложение № 1 и постигането на съгласие на страните по съдържанието му нямат връзка с претенциите на ищеца в първоинстанционното производство – то следва да бъде съобразявано при окончателното приемане (одобрение) на изпълнените работи (което изпълнение на свой ред въззивният съд също е третирал в мотивите и решаващите си изводи, като ирелевантно за изхода на делото, с оглед конкретните обстоятелства по същото – бел. на докладчика в касационната инстанция). По отношение и на трите въпроса, не е налице и само общо заявеният допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. Сочената от касатора липса на практика на касационната инстанция сама по себе си не обосновава наличието на така поддържания критерий, а според настоящия състав, приложимите в конкретния процесен случай правни норми не са непълни, неясни или противоречиви, което да налага създаването на съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък разглеждането на поставените въпроси би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Напротив – приложимите правни норми, описани и в настоящите мотиви, са ясни и непротиворечиви, а съдебната практика по прилагането им, освен че също е безпротиворечива, но е и актуална.
III. Допуска ли въззивният съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато в хипотезата на променена от него първоначална квалификация на иска, с която е променен и кръга на доказване по делото, не е отстранил допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение на разпоредбата на чл. 146 ГПК, изразяващо се в неуказване на ответника, на необходимостта от събиране на доказателства, въпреки направените от същия с отговора му по чл. 131 ГПК възражения, съдържащи и посочване на фактите, на които те се основават?
Когато с отговора си на исковата молба ответникът е направил възражение за липса на представителна власт на лицето, сключило процесния договор, длъжен ли е първоинстанционният съд да даде в доклада си по чл.146 от ГПК указания, относно тежестта за доказване на съществуването на оспорената представителна власт и ако не е сторил това, следва ли този процесуален пропуск да бъде отстранен от въззивния съд, в хипотезата на дадена неправилна квалификация на иска от първоинстанционния съд? По отношение на същите се поддържа допълнителен селекционен критерий по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, като се твърди противоречие с Решение № 429 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1151/2009 г., I г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК и с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. И двата въпроса са от една страна неясни, а от друга страна – фактически и правно необосновани, като несъответни на установимите по делото обстоятелства, и на вида на приложимите към конкретния спор, правни норми – в решението си въззивният съд не е преквалифицирал спорното право, а нормата на чл. 266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, противно на твърденията на касатора в изложението му, не е императивна такава. Първият въпрос е и ирелевантен за изхода на делото, с оглед обосноваването му с недаването от страна на съда, на указания за приобщаване по делото на Приложение № 1 към процесния договор, и подробно изложеното по отношение на същото приложение, негово третиране от въззивния съд по-горе в настоящите мотиви. Вторият въпрос освен това е не правен, а фактически. И двата въпроса не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което и по отношение на същите не се дължи нарочна преценка за наличието, и на заявения допълнителен критерий за такова допускане.
IV. Достатъчно ли е пълномощното да е издадено с нотариална заверка на подписа на представлявания търговец, за да се приеме за доказано, че упълномощеното лице има качеството на търговски пълномощник по смисъла на чл. 26 от ТЗ или е необходимо да се тълкува волята на упълномощителя, включително и указания в пълномощното кръг от лица, пред които пълномощникът е овластен да представлява търговеца? В тази връзка уговорено в полза на пълномощника „разширително“ тълкуване на правомощия, допуска ли разширяване на изчерпателно изброения кръг лица, пред които може да бъде осъществявана, дадената с пълномощното представителна власт?
Ако от съдържанието на пълномощно, издадено от търговец с нотариална заверка на подписа му могат да се установят ограничения в представителната власт на упълномощения, следва ли такова пълномощно да се приема за търговско, по смисъла на чл. 26 ТЗ ? И двата въпроса, освен че са хипотетични, са в голяма степен фактически, а не правни, по отношение на същите не се заявява и не се обосновава какъвто и да било допълнителен селекционен критерий по т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК (изложени са оплаквания само срещу правилността на въззивното решение), а касационният състав нито е длъжен, нито може с оглед на конкретната им формулировка, да изведе такъв. Установяването по делото на едновременното наличие, както на общия, така и на някой от допълнителните селективни критерии за подбор на касационната жалба, е уредено в закона, като кумулативно изискване към същата, поради което и поради невъзможността в случая по отношение на последните два въпроса, касационният състав въобще да извърши преценка досежно наличието на който и да било от допълнителните селективни критерии (поради непосочването въобще на такъв от страна на касатора), то и същите въпроси не съставляват основание за допускане на касационно обжалване.
По така изложените в мотивите на настоящото определение подробни съображения, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на разноски, а на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените такива за адвокатско възнаграждение за защита пред касационния съд, за заплащането на което възнаграждение са представени доказателства с отговора на въззивната жалба, и срещу размера на което касаторът не е релевирал възражение за прекомерност по см. на чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение, постановено на 08. 01. 2014 г. от Софийски градски съд, Административно отделение, III „Г” състав по гр.д. № 11772 по описа на съда за 2011 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 1500 лв. адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: