О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 689
гр. София, 21.11.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петднадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2134/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] (в несъстоятелност) – [населено място] срещу определение № 173 от 15.06.2017 г., постановено по в. ч. гр. д. № 209/2017 г. на Апелативен съд Велико Т.. С посоченото определение е потвърдено определение № 163 от 01.03.2017 г. по гр. д. № 336/2016 г. на Окръжен съд Ловеч, с което е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност на българските съдилища за разглеждане на спора, предмет на делото.
Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда оплакване, че при преценката дали разрешаването на правния спор по делото попада в международната компетентност на българските съдилища въззивният съд е извършил неправилно тълкуване на понятието „място, където е настъпило или е могло да настъпи вредоносното събитие” в контекста на приложимата разпоредба на чл.7, ал.2 от Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, и погрешно е приел, че това място не може да е държавата по местоживеене на ищеца. Определя като необосновани изводите на съда, че представянето по делото на общи условия на производителя доказва тяхното приемане от ищеца и че прилагането на общите условия с клауза на производител на стоки към договор за продажба, сключен от друг търговец, представлява търговски обичай по смисъла на чл.25 от Регламент № 1215/2012. Поддържа, че съобразяването на общите условия на производителя от инстанциите по същество е в пълно противоречие с твърденията в исковата молба, с които е обяснено доказателственото значение на общите условия за спора, както и че след като той не е страна по договора между производителя и продавача на дефектната стока, общите условия не могат да му бъдат противопоставяни и е недопустимо въз основа на тях да се определя международно компетентния по спора съд. Излага и доводи за накърняване на принципите за равенство на страните, право на защита и състезателно начало, предвид становището на въззивния съд, че постановяването на прекратителното определение на първата инстанция преди провеждане на открито съдебно заседание по делото и без да е предоставена възможност на ищеца да се запознае с възраженията на ответника за липса на международна компетентност на сезирания съд не нарушава съществено съдопроизводствените правила.
В изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3. Като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси : „1. Има ли международна компетентност българският съд за произнасяне по спора; Следва ли да се приема, че мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие по смисъла на чл.7, ал.2 от Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, с оглед определяне на международната компетентност на българския съд по дело относно непозволено увреждане, може да е държавата по местонахождението на ищеца, стига в тази държава да е или мястото на настъпване на събитието, причинило вредата, или мястото на настъпване на самата вреда; 2. Следва ли съдът да придава значение на предоставено от ищеца писмено доказателство (в конкретния случай, че ищецът е приел представени Общи условия на ответника и е обвързан от тях), при условие, че това значение на представеното писмено доказателство изрично е оспорено от представилата го страна и няма други доказателства по делото, които да сочат на такова значение; 3. Може ли съдът, след като на основание чл.129 ГПК и чл.130 ГПК е проверил редовността и допустимостта на исковата молба, приел е същата и е изпратил препис от нея на ответника за отговор на основание чл.131 ГПК, на основание възражения, направени от ответника с неговия отговор, да прекрати производството по делото поради недопустимостта на иска, без да е изпратил отговора на ответника за становище на ищеца и представлява ли това нарушение на принципите в гражданския процес за състезателно начало, равенство на страните и право на защита”. За въпросите по т.1 се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС в определение № 886/09.11.2011 г. по ч. т. д. № 130/2011 г. на ВКС, II т.о., определение № 495/15.10.2012 г. по ч. гр. д. № 456/2011 г. на ВКС, I г.о. и определение № 214/16.04.2009 г. по ч. т. д. № 156/2009 г. на ВКС, I т.о., както и с практиката в определение № 2799/22.05.2017 г. по гр. д. № 330/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград и решение № 1586/24.10.2011 г. по в. гр. д. № 1571/2011 г. на Апелативен съд – София. За въпросите по т.2 и т.3 се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като за въпроса по т.2 се релевира противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с тълкуването на чл.25 от Регламент № 1215/2012 г., възприето в решение на С. по дело № 534/10 г.
Ответникът по частната касационна жалба В. Ш. Г. М. Б. Х. – търговско дружество със седалище в Х., А., e депозирал писмен отговор от 23.08.2017 г., в който е изразено становище за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приемал следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди определението на Окръжен съд Ловеч, с което е прекратено производството по гр. д. № 336/2016 г., Апелативен съд Велико Т. е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че българският съд не е компетентен да разгледа предявения от [фирма] (н.) против В. Ш. Г.М.Б.Х. иск с посочена правна квалификация чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 2 508 331,37 лв., претендирана като обезщетение за вреди от непозволено увреждане чрез производство на дефектни полуремаркета – цистерни, които вреди са причинени от служители на ответника при и по повод изпълнение на възложената им работа.
Въззивният съд е констатирал, че правният спор е с международен елемент, тъй като ищецът и ответникът имат седалища и адреси на управление на територията на две различни държави – членки на Европейския съюз, и че с отговора на исковата молба ответникът – търговско дружество със седалище в А., своевременно е възразил срещу компетентността на българския съд да разреши спора. В исковата молба ищецът е посочил, че предявява иска си пред българския съд като съд по „мястото, където е настъпило или е могло да настъпи вредоносното събитие” по смисъла на чл.7, ал.2 от Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. След преценка на твърдените в исковата молба обстоятелства въззивният съд е направил извод, че в случая разпоредбата на чл.7, ал.2 от Регламент № 1215/2012 г. е неприложима, тъй като вредоносното събитие не може да е настъпило в държавата по местоживеене на ищеца. Изложил е и съображения, че разпоредбите на регламента се основават на принципа за компетентност на съда по местоживеене на ответника и предвижда изключения от него само за хипотезите, при които има „тясна връзка между съда и процесуалното действие с оглед да се улесни доброто правораздаване”. Като е отчел обстоятелството, че в конкретната хипотеза стоките са били въведени на пазара по местоживеене на производителя при предаването им в производственото предприятие по неговото местоживеене /седалище/, без да той да знае, че са предназначени за чужд пазар, въззивният съд е изразил становище, че не са налице изключения от принципа за компетентност на съда по местоживеене на ответника.
Освен с неприложимостта на разпоредбата на чл.7, ал.2 от Регламент № 1215/2012 г., Апелативен съд Велико Т. е мотивирал липсата на компетентност на българския съд и с друг самостоятелен решаващ извод, а именно – обвързаност на страните от пророгационно споразумение за избор на съд по смисъла на чл.25 от регламента, което определя като компетентен да разреши спора – в зависимост от неговото значение, районният съд Ш. на Ин или Областният съд Р. в окръг Ин, при прилагане изключително на австрийското право. Въззивният съд е установил, че пророгационното споразумение се съдържа в раздел ХІІІ на Общи условия за продажба на В. Ш. Г. М. Б. Х., описани като неразделна част от сключения между ищеца и Волво Т. К. договор за продажба на дефектиралите полуремаркета – цистерни. Посочил е, че ищецът е обвързан от общите условия, тъй като се е позовал на тях и ги е представил с исковата молба с обяснението, че те ще послужат за доказване на закупуването на стоките и на условията на тяхното закупуване. Съобразявайки, че споразумението отговаря на изискването на чл.25 от регламента за писмена форма и че обективира в съдържанието си воля на договарящите страни за избор на компетентен съд, въззивният съд е направил извод, че то е годно да обоснове компетентност на избрания съд в А.. С оглед разпоредбата на чл.25 от Регламента, според която пророгационно споразумение между страните за избор на международна компетентност може да се прилага, ако е в писмена форма или е установено в международен търговски обичай, съдът е изложил и допълнителни мотиви в смисъл, че прилагането на общи условия с клауза на производител на стоки към договор за продажба, сключен от друг търговец, представлява такъв търговски обичай и е основание общите условия на ответника да намерят приложение в конкретния случай.
За неоснователно въззивният съд е счел оплакването на ищеца – частен жалбоподател, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е прекратил делото преди провеждане на открито съдебно заседание, без да му предостави възможност да вземе становище по възражението на ответника за липса на международна компетентност на българските съдилища да разгледат спора. Неоснователността на оплакването е аргументирана със съображения, че размяната на книжа и разглеждането на делото са допустими само в рамките на допустимо исково производство, каквото не е могло да се развие пред сезирания окръжен съд поради недопустимостта на предявения иск.
По допускане на касационното обжалване:
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда по предмета на спора, а не за правилността на въззивния акт. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т. 1 – т.3 ГПК.
В т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е формулирал два самостоятелни въпроса, които не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за формиране на решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Първият въпрос – дали българският съд има международна компетентност за произнасяне по спора, е от значение за правилността на обжалваното определение, тъй като предполага проверка на законосъобразността на крайния извод на въззивния съд, че съдилищата в Република България не са компетентни да разгледат и разрешат възникналия между страните по делото правен спор. При осъществяване на селекцията на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява дали решаващите изводи на въззивния съд в обжалвания съдебен акт са законосъобразни, поради което въззивното определение не може да се допусне до касационен контрол по повод на така формулирания въпрос. Вторият въпрос не кореспондира с мотивите към обжалваното определение, в които макар хипотетично да е отречена възможността вредоносното събитие да е настъпило по местоживеене на ищеца като предпоставка за международна компетентност на българските съдилища по чл.7, ал.2 от Регламент № 1215/2012 г., липсата на компетентност на сезирания български съд е обоснована с извод, че основанието на предявения иск и съдържанието на правния спор налагат прилагане на възприетия от регламента общ принцип за международна компетентност на съда по местоживеене на ответника. Дори да се приеме, че въпросът е от значение за формиране на решаващата правна воля на въззивния съд, той не би могъл да предпостави достъп до касационно обжалване, предвид съдържащия се в определението друг решаващ извод на въззивния съд за липса на компетентност на българския съд – обвързаност на страните от пророгационно споразумение за избор на съд по смисъла на чл.25 от Регламент № 1215/2012 г. Несъответствието на въпросите по т.1 от изложението с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване, което освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че тези предпоставки не са доказани, тъй като посочената в изложението задължителна практика на ВКС и практика на други съдилища в страната е неотносима поради това, че не съдържа произнасяне по въпроса за международната компетентност на съда в хипотеза, идентична на разгледаната в обжалваното определение.
Въпросът по т.2 от изложението също е от значение за правилността на обжалваното определение, доколкото неговият отговор е обусловен от преценката дали изводът на въззивния съд за обвързаност на ищеца /сега частен жалбоподател/ от общите условия на ответника и от обективираното в тях споразумение за избор на съд по чл.25 от Регламент № 1215/2012 г. съответства на фактите и доказателствата по делото. Въззивният съд е формирал извод, че такава обвързаност съществува и че общите условия с клауза за избор на съд са приети от ищеца, след като те са упоменати като неразделна част от договора за продажба, с който ищецът е закупил стоките от първоначалния купувач, и са приложени към исковата молба с изричното пояснение, че ще послужат за доказване на условията за закупуване на стоките. Евентуалното несъответствие на така приетия извод с фактите и доказателствата по делото е релевантно за обосноваността на обжалваното определение, но не съставлява общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на определението до касационен контрол.
По отношение на въпроса по т.2 не е осъществена и поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението на частния жалбоподател, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с тълкуването на чл.25 от Регламент 1215/2012 г., пресъздаващ чл.23 от Регламент № 44/2001 г., дадено в решението по дело № С 543/10 на С., не се подкрепя от съдържанието на посоченото решение. Според решението, чл.23 от Регламент № 44/2001 г., съответно чл.25 от Регламент 1215/2012 г., следва да се тълкува в смисъл, че „клауза, с която се учредява компетентност, уговорена в сключен между производителя на една вещ и нейния приобретател договор, не може да бъде противопоставена на вторичния приобретател, трета страна, който в края на поредица от последващи договори за прехвърляне на собственост, сключени между установени в различни държави членки страни, придобива тази вещ и възнамерява да предяви иск за търсене на отговорност срещу производителя, освен ако бъде установено, че тази трета страна е дала действителното си съгласие по отношение на посочената клауза при определените в този член условия”. В случая въззивният съд е приел, че ищецът е дал съгласието си за приемане на общите условия на производителя и че са изпълнени изискванията на чл.25 от Регламент № 1215/2012 г., който извод изключва твърдяното противоречие с решението по дело № С 543/2010 г. на С.. Въпросът дали изводът за дадено съгласие в съответствие с условията на чл.25 от регламент № 1215/2012 г. е правилен, не може да бъде обсъждан в стадия за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос в изложението инкорпорира в съдържането си оплакване за процесуална незаконосъобразност на въззивното определение и е извън предмета на очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване. Не е осъществена и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на която се е позовал частният жалбоподател. Процесуалният закон съдържа ясни и точни разпоредби относно правомощията на съда при размяна на съдебни книжа и при констатирана недопустимост на предявения иск. Разпоредбите не се нуждаят от тълкуване с цел изясняване на действителния им смисъл и се прилагат непротиворечиво от съдилищата в Република България, което прави неприложимо основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд Велико Т. определение по в. ч. гр. д. № 209/2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 173 от 15.06.2017 г., постановено по в. ч. гр. д. № 209/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :