1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 689
[населено място], 24.10.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №39/2012 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл.288 ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] – София за отмяна на решение от 29.06.2011г., по гр.дело №500/2011г. на Софийски градски съд, ІV – В въззивен състав. С решението е отменено решението от 14.09.2010г постановено № 39579/2009г. на СРС и е отхвърлен искът по чл.92 ЗЗД за сумата от 8000 евро, ведно със законната лихва върху нея.
Касаторът иска отмяна на решението като недопустимо, алтернативно като неправилно. Позовава се на критериите за селектиране на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] в писмен отговор излага съображение за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Направено е искане по чл.80 ГПК за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, срещу валидно решение на въззивен съд, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и/или процесуално право при наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Съдът е сезиран с иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на договорна неустойка по раздел ІV, т.4.1, б”б” от предварителния договор от 28.02.2007г., затова, че на уговорената дата купувачът не се е явил пред нотариус за сключване на окончателен договор. Както СРС, така и СГС са приели, че продавачът е поел задължение, до датата на сключване на договора за окончателен, да приключи процедурата за уреждане на сметките по регулацията и да докаже документално правата си на собственост на имота в пълен обем, предмет на продажбата, както и че само изправната страна има право на уговорената неустойка от 50 000 евро, в случая предявена като частичен иск за 8000 евро. Разликата в различния резултат по двете решения е в преценката на обема права, прехвърлени на продавача – СРС е приел, че събраните по делото доказателства доказват правото на собственост на продавача върху описания в договора имот, обратното СГС е прие, че доказателствата установяват придобиването на ид.ч. от имота от ищеца. Последния извод е мотивирал съда да приеме, че продавачът не е изправна страна по договора и поради тази причина не може да претендира договорна неустойка от ответника.
Касаторът формулира въпрос за допустимостта на въззивното решение, като поддържа, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за собственост. Изложеното от касатора не навежда доводи за недопустимост на въззивното решение
Разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Недопустимо е това съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по правен спор, по който не е сезиран от страната. Правният спор се определя от ищеца с изложените от него фактически твърдения и търсената защита. Въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е сезиран от ищеца, а именно за обезщетяване на претърпените от него вреди от неизпълнение на договорно задължение на купувача, уговорено с предварителния договор – чл.92, ал.1 ЗЗД. Съдът не е сезиран с иск за собственост и по такъв иск не се е произнасял. Доколкото съдът е изследвал и се е произнесъл по правата на собственост на ищеца, то е във връзка с установяване на изправността на ищеца да докаже на купувача правата си на собственост върху предмета на сделката в пълен обем чрез представяне на документи / т.2.1, раздел ІІ на договора/, само в който случай може да претендира неустойка. Освен че задължението е залегнало като клауза на договора, законът задължава нотариуса, респ. съда по иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, да провери дали продавачът е собственик на имота / чл.586 и чл. 363 ГПК/. Нотариусът, респ. съдът по иск по чл.19, ал.3 ГПК, са задължени да откажат прехвърлянето на собствеността ако продавачът не докаже правата си на собственост, защото никой не може да прехвърля права, които не притежава. С оглед на изложеното, след като има съвпадение между заявения с исковата молба петитум и диспозитива на решението няма да основание да се приеме вероятност за недопустимост на обжалваното решение, за да се допусне същото до касационно обжалване.
Освен този за допустимостта на въззивното решение, касаторът не формулира правен въпрос от значение за изхода на спора по делото съгласно чл.280,1 ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос, като основна предпоставка за достъп до касация, е достатъчно основание да се откаже допускането на въззивното решение на СГС до касационен контрол. Касаторът не е обосновал връзката между правен въпрос и представените с Изложението съдебни актове на ВКС и ВС, поради което същите не следва да се обсъждат. Освен това липсва обективна идентичност между спора по конкретното дело и споровете , разгледани с представените ксерокопия на съдебни актове.
Позоваването само на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно основание за са допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В обобщение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1,т.2 и т. 3ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Независимо от резултата на касационното обжалване на ответника по касация не се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства да са направени за тази инстанция / чл.78, ал.3 ГПК/.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.06.2011г., постановено по в.гр.дело №500/2011 г. на Софийски градски съд, четвърти въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ