2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 689
София, 26.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1218 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Л. М., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Н. К., против решение № 8769 от 28 декември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 8238/2017 г. по описа на Софийския градски съд, с което се потвърждава решение № 28977 от 7 февруари 2017 г., постановено по гр.д. № 58484/16 по описа на районния съд в [населено място] за осъждане на М. да освободи наетия въз основа на договор от 21.04.2014 г. имот – апартамент в [населено място], ведно с принадлежащото му зимнично помещение, и да го върне на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], и в тежест на касатора са възложени разноски.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост. Сочи се, че въззивният съд не обсъдил посочените във въззивната жалба процесуални пропуски на първата инстанция, а извършил процесуални действия, които променили процесуалната обстановка и довели до други несъответствия с процесуални норми. Въззивният съд определил иска като оценяем, което формирало нова правна обстановка относно предмета на спора между страните и относно релевантните процесуални правила за решаването на първоначалните спорни въпроси и нововъзникналите спорни факти и обстоятелства – ищецът не претендирал заплащане на задължения за наем, а определянето на цена на иска не може да бъде релевирано независимо от волята на ищеца и от съдържанието на петитума на исковата молба. Според касатора спорният предмет и предметът на доказване в резултат на действията на въззивния съд, в двете производства са различни, като разпределението на доказателствената тежест, предмет на доказване и оценка на петитума на исковата молба са различни, но въззивният съд не е отделил внимание на тази промяна, за да осигурни процесуална и материалноправна обоснованост на решението. Подчертано е, че въззивното производство не е протекло в съответствие с разпоредбата на чл. 317 ГПК. Обсъдените от съда материалноправни въпроси в преобладаващата си част не са спорни. Въззивният съд е открил “фактическа грешка”, без да посочи какви са основанията му да счита определен факт или твърдяно обстоятелство за грешно, като ищецът по установения процесуален ред не е посочил друго, вярно, обстоятелство или факт, който да замества “грешния”, не е посочил и доказателства, установяващи “верния” факт или обстоятелство, поради което изводът на съда, че допуснатата грешка няма значение за доказателствената стойност на нотариалната покана, не е обоснован. Оспорва се изводът на съда, че касаторът е направил възражение, че ищецът се е отказал от правните последици на нотариалната покана – касаторът не е правил такова възражение, а само е посочил един от резултатите на доказателствения процес, проведен от ищеца – че нотариалната покана не е породила правните последици, за които по принцип е предназначена. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Отвеникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не взема становище по касационната жалба.
Въззивният съд, въз основа на изложените в исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум, възприема за правилна дадената от първата инстанция правна квалификация на иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Констатирана е неточност в указанията на първата инстанция, възложила на ищеца в тежест да докаже наличието на валиден доовор за наем между страните, чийто срок на действие е изтекъл, доколкото в доклада е посочено друго обстоятелство, от което произтича претендираното от ищеца право, а именно прекратяването на договора поради неплащане на наемните вноски, а не изтичане на срока на договора, което обаче не се е отразило на доказателствената дейност на ищеца, който е установявал в процеса именно обстоятелството, заявено в исковата молба, от което произтича правото му да иска опразване на наетия имот, поради което е заключено, че тази неточност в доклада не представлява съществено процесуално нарушение и не е повлияла на крайния извод на съда относно основателността на иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. При съобразяване на сключения между страните договор за наем и предвиденото в него условие договорът да може да бъде прекратен и преди изтичането на срока едностранно от наемодателя при неплащане или при забава на плащане на наема или други парични задължения по договора от страна на наемателя, е констатирано, че това право на наемодателя е възникнало, и е връчена нотариална покана на 30.01.2015 г. Не е споделено виждането на касатора, че дружеството се е отказало от правните последици на поканата, защото изявлението му е уточнение на фактическа грешка, допусната в исковата молба относно посочения регистрационен номер и дата на поканата, която грешка обаче няма значение за доказателствената стойност на приетата по делото нотариална покана, чието връчване не е оспорено от касатора. По тези съображения за неоснователен е счетен доводът на касатора, че в решението на първата инстанция не са обсъдени правопораждащите факти за възникване на задължението на наемателя за връщане на наетата вещ на наемодателя. Въззивният съд приема, че няма пречка дори да се приеме, че не е налице прекратяване на наемния договор с отправяне на нотариална покана, наемните отношения да се считат прекратени с получаването на препис от исковата молба, с която е предявен иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, тъй като тя има характер на предизвестие по чл. 238 ЗЗД при безсрочните договори или ако е налице трансформация в такъв, и в тази хипотеза след изтичането на едномесечния срок в рамките на съдебното производство също биха настъпили предпоставките на чл. 233, ал. 1 ЗЗД за предаване държането на наетия имот.
Поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Питанията възможно ли е във второинстанционното производство да бъдат направени отклонения и изменения от специалния ред на Глава ХХV ГПК относно предмета на иска, предмета на спора, предмета на доказване, в доказателствената тежест на страните, в насока и област, в която по изрично заявена позиция на ищеца в петитума на исковата молба не се търси защита на право, и нарушава ли се в този случай разпоредбата начл. 317 ГПК, и въпросите, свързани с измененията, настъпили вследствие на процесуалните действия на въззивния съд, в предмета на спора, в предмета на доказване, в доказателствената тежест на страните и в принципното отношение (вр. чл. 6, ал. 2 ГПК) на тези изменения към петитума на исковата молба, могат ли да останат извън предмета на решението на въззивния съд, след като е видно, че тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода по конкретното дело, че те са част от предмета на спора, индивидуализиран от въззивната страна, чрез изразените от нея становища в съдебно заседание, в изрични молби, в хода по същество относно предмета на спора, предмета на доказване и относно рамките на петитума на предявения иск, са предизвикани от виждането на въззивния съд, че за иска по чл. 233 ЗЗД се дължи държавна такса по смисъла на чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК. В случая съответната такса е събрана дължимо (сравни разясненията, дадени от ВКС в т. 20 от ТР № 6/2012 г., ОСГТК), съдът е разгледал въззивната жалба срещу предявения иск по чл. 233 ЗЗД, а не друг иск, при правилно разпределена доказателствена тежест (и в съответствие с изложеното в мотивите на въззивния съд уточнение по доклада на първата инстанция и представените от страните доказателства) относно същия предмет на доказване. Твърденията, че съдът се е отклонил от предмета на иска, предмета на спора, предмета на доказване, в доказателствената тежест на страните, в насока и област, в която по изрично заявена позиция на ищеца в петитума на исковата молба не се търси защита на право, не съответстват на действително осъществените от въззивния съд процесуални действия. Тъй като подобни отклонения няма, то не е било и необходимо такива обстоятелстват да се съобразяват в мотивите на обжалваното решение. Ето защо тези въпроси не са обуславящи изхода на спора.
Отговорът на последния въпрос – общото основание за допускане на касационно обжалване, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК, е произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представляващо разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, и когато това субективно право не се твърди и не е предмет на петитума, съответно не е предмет на спор, произнасянето на въззивния съд по него представлява ли процесуално нарушение, което прави допустим и необходим касационния контрол, е принципно положителен, но предвид по-горе дадените съображения, след като не е налице произнасяне по субективно право, което не се твърди и не е предмет на спор, то и този въпрос не е обуславящ изхода на спора.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8769 от 28 декември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 8238/2017 г. по описа на Софийския градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: