1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 689
гр. София, 03.08.2012 г.
Върховен касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети юли две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Илиева
гр.д. № 776 по описа за 2011 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Ч. П. и Т. Ч. Р., чрез пълномощника им адв. И. Р., срещу решение № 458/25.03.2011 г., по в.гр.д. № 2879/2010 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, въззивно отделение — V състав, с което е обезсилено изцяло решение № 2168/30.06.2010 г. на Пловдивски районен съд, X. гр.състав, по гр.д. № 3454/2010 г. и е прекратено производството по делото.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, свързан с наличието на правен интерес от воденето на делото по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, както и по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, относно наличието или липсата на правен интерес от воденето на делото. Считат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба – П. С. Г. и И. С. Н., чрез пълномощника си адв. А. Х., са депозирали писмен отговор по смисъла на чл. 287 ГПК, в който са изложени аргументи по същество в защита на обжалваното решение. Претендират направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба – Й. С. Н. не е депозирал писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че не е налице правен интерес от предявяването на иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ от страна на ищците-жалбоподатели, доколкото не е изпълнен фактическият състав на визираната правна норма. Собствеността върху процесният имот е била възстановена в съществуващи (възстановими) стари реални граници на наследниците на С. И. Н., въз основа на иск с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, предявен от наследниците на посоченото лице – ответниците по делото, като основанието на претенцията им е била придобивна давност от страна на техните родители С. и Ж. Н.. Ищците-жалбоподатели, които са наследници на И. Й. Н., който е наследодател и на С. Н., нито лично, нито тяхната пряка наследодателка – М. М., която е дъщеря на И. Н., не са подавали заявление за възстановяване на имота.
Касаторите не са формулирал изрично материалноправния или процесуалноправния въпрос, който е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като по същество се излагат аргументи за неправилност на атакувания съдебен акт, както и се преразказва съдържанието на приложената съдебна практика. При всички случаи, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК), жалбоподателят е длъжен да посочи ясно, точно и категорично правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който е обусловил изводите на въззивния съд относно изхода на спора, за да е налице една от хипотезата по точка 1 или точка 2 от визираната разпоредба. Самото непосочване на правен въпрос по визирания начин е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, в който смисъл са и задължителните указания по прилагането на разпоредбата на чл. 280 ГПК, дадени с TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от това, с оглед първото основание за допускане до касационен контрол, на което се позовават касаторите, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, с които второинстанционният съд се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Но противоречието не с всяка практика на ВКС е основание за допускане на касационното обжалване, а само на противоречие със задължителната практика на съда – тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 от действащия ГПК. Касаторите са приложили четири решения на ВКС, постановени по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК вр. чл. 218, ал. 1,6. „а“ ГПК (отм.), които не са от кръга на задължителната практика, какъвто бе очертан по-горе, освен това същите разглеждат хипотези, които не са идентични с настоящата.
От друга страна, съгласно това второ основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което са се позовали касаторите, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В касационна жалба не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставените“ правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Следва да се отбележи, че и в касационната си жалба и в изложението към нея касаторите са се позовали на TP № 1/97 г., неприложено по делото, което е обсъдено и от въззивната инстанция с оглед липсата на правен интерес от воденето на производството от ищците. В тази връзка следва да се отбележи, че за ищците е налице правен интерес от производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в случай, че тяхно заявление или такова на друг наследник на общия наследодател е образувано висящо административно производство за възстановяване на собствеността на наследниците на общия наследодател пред административния орган; ако е налице възможност такова производство да бъде образувано, както и ако в тяхна полза е издадено окончателно решение на органа по реституцията за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване съгласно чл. 106 ЗСПЗЗ. В случая нито една от визираните хипотези не е налице. От доказателствата по делото е видно, че собствеността върху процесния имот е била възстановена в съществуващи (възстановими) стари реални на наследниците на ответниците по делото с решение на ПК – Р. от 02.08.99 г., въз основа на решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, в качеството им на наследници на техните родители С. и Ж. Н., като посоченото придобивно основание е било придобивна давност от страна на последните. Действително С. Н. и наследник (син) на И. Й. Н., чиито внуци са ищците по делото, като наследници на дъщерята на последния – М. М.. Собствеността обаче не е възстановена на надледниците на общия наследодател, а на неговия син – С. Н., който е придобил имота на собствено правно основание – придобивна давност, съвместно със своята съпруга.
Не се спори по делото, а и от събраните по него доказателства се установява, че не е образувано административно производство, нито по заявление на ищците, нито по заявление на тяхнната праводателка или друг наследник, за възстановяване правото на собственост върху спорния имот на наследниците на общия наследодател – И. Н., като е налице и невъзможност такова да бъде образувано. Ето защо правилно и законосъобразно въззивният съд е приел, че не е налице правен интерес за ищците от водене на производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради което е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото.
Трябва да се посочи също така, че е невъзможно, с оглед изложената по-горе фактическа обстановка, при уважаване на претенцията на ищците по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, да се достигне до хипотезата на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, която има предвид други предпоставки, различни от тези на настоящия казус, а и решение по посочената правна норма формално не би могло да бъде постановено, доколкото отдавна е изтекъл визирания в същата 2-годишен срок от влизане в сила на решението по лч. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ.
С оглед изхода от спора, и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответниците по касационната жалба П. С. Г. и И.С. Н. се дължат направените разноски за един адвокат за настоящото производство в размер на 500 лева. На същите не се дължат направените пред другите инстанции разноски, доколкото те са им били присъдени с обжалваното въззивно решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г.о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 458/25.03.2011 г., по в.гр.д. № 2879/2010 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, въззивно отделение – V състав.
ОСЪЖДА П. Ч. П., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица] и Т. Ч. Р., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица], и двете със съдебен адрес: [населено място], [улица] – адв. И. Р., да заплатят на П. С. Г., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица] И. С. Н., ЕГН: [ЕГН], [населено място], М. Д.“ № …., и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица] – адв. А. Х., направените пред касационната инстанция разноски за един адвокат в размер на 500 лева, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: