7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 689
гр. София, 04.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 731 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] (н), представлявано от синдика Р. Т., срещу решение № 2585 от 11.12.2017г. по в.т.д. № 2937/2017г. на САС, 11 състав, с което, след отмяна на решение от 21.03.2017г. по т.д. № 711/2016г. на СГС, VІ-3 състав, са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 50 517,45 лева, представляваща част от задържана гаранционна сума в общ размер на 51 971,45 лева за качествено изпълнение по договор от 22.07.2007г. за изпълнение на СМР, по договор за новация от 11.03.2009г и по анекс № 1/21.04.2009г. и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 15 412,68 лева, представляваща законната лихва за забава върху същата главница за периода 31.01.2013г. – 31.01.2016г.
Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по прилагане на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и е тълкувал неправилно волята на страните, изразена в договор за спогодба от 10.11.2009г. Твърди, че въззивният съд е тълкувал стеснително волята на страните в процесния договор за спогодба, ограничавайки се единствено до граматически анализ на клаузата на чл.3, ал.2 от спогодбата, като при установената лексикална неяснота не е извлякъл общата воля на страните, изразена в т.6 на преамбюла, както и не е съобразил изразената в чл.4, ал.2 от договора за спогодба воля. Поддържа, че обективираната действителна воля на страните е да решат окончателно спорните моменти помежду им чрез въвеждането на единен и общ механизъм, като се посочи общият размер на дължимата от възложителя главница по всеки един от процесните договори, и е изразена воля така конкретизираните главници да бъдат погасени по ред и условия, посочени в съответното правоотношение /договор за фасади и договор за тяло № 5/, а именно – главницата от 59 778,73 лева в срока съгласно договора за фасади, а главницата от 51 971,95 лева – в срока съгласно договор за тяло № 5. Сочи, че въззивният съд не е съобразил и поведението на ответника преди образуване на делото, както и заключението на ССчЕ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивият съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния материалноправен въпрос : „Какви са критериите, респективно какъв е обхватът, за тълкуване действителната воля на страните, при прилагането от страна на съда на разпоредбата на чл.20 ЗЗД?”. Счита, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос противоречи на приетото в решение № 115 от 01.11.2010г. на ВКС, І т.о., решение № 550 от 17.05.1993г. по гр.д. № 1724/92г. на ВКС, решение № 2627 от 12.01.2005г. по гр.д. № 2264/03г. на ВКС, ІV г.о. При условията на евентуалност поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Ответникът [фирма], представляван от адв. В. П., оспорва касационната жалба. Възразява, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил действителната воля на страните, а не предполагаемата, както се твърди в жалбата. По отношение на основанието на чл.280, ал.2 ГПК сочи, че не са изложени конкретни доводи за твърдяната очевидна неправилност на решението.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени частично осъдителното първоинстанционно решение и да отхвърли частично предявените искове, е приел за безспорни между страните следните обстоятелства: че между тях е бил сключен договор от 22.02.2007г., по силата на който ищецът се е задължил да извърши СМР по изпълнението на тяло № 5 на обект : хотелски комплекс „Иберостар Луна Бей Р.” – [населено място], обл. В., описани в приложенията, на обща ориентировъчна стойност 933 524,65 лева без ДДС; че впоследствие с анекс № 1/11.02.2008г. общата стойност на договора е променена на 1 010 349,02 лева без ДДС, като са разширени и конкретизирани дължимите СМР и са уговорени допълнителни такива със срок на изпълнение 30.04.2008г.; че в договора е уговорено разсрочено изплащане на възнаграждението за възложените СМР, като част от същото в размер на 5% от стойността на задършените и приети СМР се удържа от възложителя като гаранционна сума за качествено изпълнение, платима на изпълнителя след изтичането на 30 – дневен срок, считано от изтичането на 1-годишния гаранционен период, следващ съставянето на акт обр.15 по Наредба № 3/31.07.2003г. на МРРБ, но не по-късно от 14 месеца след съставянето на окончателен предавателно-приемателен протокол /чл.12.5/; че в анекс № 1 от 11.02.2008г. е уговорено, че вместо удържане на гаранционната сума от възнаграждението следва да се учреди от изпълнителя в полза на възложителя банкова гаранция за качествено изпълнение в размер на 5% от стойността на договора, която се освобождава в срок от 30 дни, считано от изтичането на 1-годишния гаранционен период, следващ съставянето на акт обр.15 по Наредба № 3/31.07.2003г. на МРРБ, респ. в срок от 60 дни, считано от изтичането на 1-годишния гаранционен период, следващ съставянето на окончателния предавателно-приемателен протокол по чл.16, ал.2 от договора, като при проява на скрити недостатъци в рамките на 1-годишния срок условие за изплащане на гаранционната сума е тяхното отстраняване за сметка на изпълнителя; че в изпълнение на анекса е била издадена банкова гаранция за качествено изпълнение със срок на валидност до 10.10.2009г. за сумата 50 517,45 лева; че с договор за новация от 11.03.2009г. страните са уговорили, че задължението на ищеца за учредяване на банкова гаранция за същата сума ще бъде заместено от правото на ответника да удържи като гаранция за качествено изпълнение по същия договор сумата 50 517,45 лева от част от задълженията си за плащане на изпълнените от ищеца и приети, но незаплатени от ответника СМР по договора от 03.05.2006г., възлизащи на обща стойност 166 404,06 лева, както следва: в размер на 3 953,25 лева – част от задължението по фактура № 62/2.10.2008г., издадена за сумата 64 354,59 лева с ДДС, в размер на 45 774,35 лева – цялото задължение по фактура № 64/6.11.2008г., в размер на 789,85 лева – част от задължението по фактура № 66/19.12.2008г., издадена за сумата 56 275,12 лева с ДДС; че в същия договор за новация е уговорено, че удържаната гаранция подлежи на възстановяване от ищеца в сроковете и при условията на договора от 22.02.2007г.; че с последващ анкс № 1 от 21.04.2009г. страните са изменили договора за новация, като в частта за задържаната гаранционна сума за качество по посочения договор от 22.02.2007г. в размер на 50 517,45 лева е предвидено, че ответникът се задължава да възстанови в сроковете и при условията на чл.12.4 от същия договор, за която сума няма да намира приложение чл.12.5 от него; че с договор за спогодба от 10.11.2009г. страните са приели за установено, че размерът на гаранционната сума за качество по договора от 22.02.2007г. следва да се увеличи с 1 454,50 лева, като стане общо 51 971,95 лева, за която допълнителна сума е уговорено удържане на част от дължимата от ответника към ищеца сума по фактура № 632/4.07.2009г. на стойност 92 655,68 лева с ДДС, издадена във връзка с изпълнени и приети СМР по договор от 22.02.2007г., в какъвто смисъл е уговорена частична новация на задължението по тази фактура, като така удържаната гаранция подлежи на възстановяване от ответника в сроковете и при условията на договора от 22.02.2007г.; че на 30.04.2010г. е бил съставен констативен акт обр.15 по Наредба № 3/31.07.2003г. на МРРБ за процесния строеж „Хотелски комплекс „Луна Бей”, подобект І етап, част от който са и процесните СМР.
Въз основа на така установените факти и след обсъждане на клаузите на чл.12.5 е чл.12.4 от договора от 22.02.2007г., на договора за новация и на чл.3, ал.2 от договора за спогодба от 10.11.2009г. въззивният съд е приел, че падежът на вземането на изпълнителя за удържаната гаранционна сума, независимо коя клауза е приложима /чл.12.4 или чл.12.5/, е установен в зависимост от изтичането на по-ранния от двата предвидени срока, като единият тече от съставянето на акт обр.15, а другият – от съставянето на окончателния приемателно-предавателен протокол по чл.16, ал.2 от договора. Изложил е съображения за неоснователност на довода на ответника, че срокът за възстановяване на гаранционната сума за качествено изпълнение по договора от 22.02.2007г. е започнал да тече от 4.07.2009г., когато фактически са приключили възложените СМР, и е приел, че началото на този срок може да постави единствено моментът на съставяне на акт обр.15 – 30.04.2010г.
Въззивният съд е посочил, че отговорът на спорния въпрос дали срокът за възстановяване на цялата гаранционна сума от 51 971,95 лева следва да се определи съобразно клаузата на чл.12.5 от договора или за част от тази сума в размер на 50 517,45 лева срокът са определя съобразно клаузата на чл.12.4 от договора, както предвижда чл.4, ал.2 от анекс № 1 от 21.04.2009г. към договора за новация, е обусловен от тълкуването на клаузите на последващия договор за спогодба от 10.11.2009г. Приел е, че тълкуването съобразно чл.20 ЗЗД на клаузата на чл.3, ал.2 от спогодбата сочи, че същата визира само конкретните суми, които са предмет на уговорената новация, в това число сумата 1 454,50 лева по договора от 22.02.2007г., тъй като предмет на договора за спогодба е единствено частичната новация на задължението на ответника по фактура № 632/4.07.2009г., а не цялостното преуреждане на отношенията по повод на гаранцията по договора от 22.02.2007г. Посочил е, че това ясно следва и от преамбюла на спогодбата, в който по отношение на договора от 22.02.2007г. е прието, че размерът на гаранцията за качество следва да се увеличи от 50 517,45 лева /както е по договора за новация/ на 51 971,95 лева, като в договора за спогодба е уговорено единствено увеличението със сумата 1 454,50 лева. Приел е, че в чл.3. ал.2 от спогодбата е предвидено, че само сумата по чл.3, ал.1, б. „б” подлежи на възстановяване в сроковете и при условията на договора от 22.02.2007г., а сумата по чл.3, ал.1, б. „б” е ясно посочена коя е – допълнителната сума от 1 454,50 лева, а не цялата гаранционна сума. С оглед на това е приел, че за сумата, която е била предмет на предходния договор за новация, договорът за спогодба не предвижда промяна в установения срок за плащане, както е уговорен в анекс № 1/21.04.2009г., и следователно за сумата 50 517,45 лева срокът за възстановяване е този по чл.4, ал.2 от посочения акт, препращащ към чл.12.4 от договора от 22.02.2007г., изменен с анекс №1/11.02.2008г., а именно – 30 дни след съставянето на акт обр.15. По тези съображения въззивният съд е приел, че срокът, започнал да тече на 30.04.2010г., е изтекъл на 30.05.2010г., поради което погасителната давност по чл.110 ЗЗД по отношение на вземането в размер на 50 517,45 лева е изтекъл на 31.05.2015г., преди подаване на исковата молба на 01.02.2016г.
Въззивният съд е счел, че писмо изх. № 180/3.11.2015г., с което в отговор на покана за плащане от ищеца ответникът е заявил, че вземането е отразено като спорно в неговото счетоводство, но го е отписал след изтичането на 5-годишната даност, няма характера на признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД, и не прекъсва давността, а от друга страна, към датата на това писмо давностният срок вече е бил изтекъл. Поради това е достигнал до извод, че вземането в размер на 50 517,45 лева е погасено по давност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос за тълкуването на волята на страните при спор относно предмета на договора съобразно предвидените в чл.20 ЗЗД критерии е важен, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика –решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. , решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и цитираните от касатора решение № 115 от 01.11.2010г. на ВКС, І т.о., решение № 550 от 17.05.1993г. по гр.д. № 1724/92г. на ВКС, решение № 2627 от 12.01.2005г. по гр.д. № 2264/03г. на ВКС, ІV г.о.. Съгласно тази практика на тълкуване според критериите на чл.20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като, противно на твърдението на касатора, е подложил относимата клауза на чл.3, ал.2 от договора за спогодба на тълкуване и, съобразявайки изразената от страните воля в чл.3, ал.1, б.”б” и в прембюла на този договор, както и клаузите на сключените между страните договор за новация и анекс към него, е достигнал до извод относно уговорения срок за възстановяване на гаранцията за качествено изпълнение на СМР по договора от 22.02.2007г. Въззивният съд е обсъдил поведението на ответника, приемайки, че с оглед съдържанието на изпратеното от ответника писмо, то е относимо към произнасянето му по въпроса дали е прекъсвана започналата да тече давност по отношение на процесното вземане. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, обосновано с изложените в касационната жалба доводи, представляват оплакване за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, по които касационният съд не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
В изложението се прави бланкетно искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото и на основание чл.620, ал.5 ТЗ касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса за настоящото производство в размер на 30 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2585 от 11.12.2017г. по в.т.д. № 2937/2017г. на САС, 11 състав.
ОСЪЖДА [фирма] (н), представлявано от синдика Р. Т., съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.4 да заплати по сметка на ВКС сумата 30 лева /тридесет лева/ – държавна такса за касационното производство, на основание чл.620, ал.5 ТЗ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: