4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
София, 13.02.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3663 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. К. от [населено място] срещу решението на Софийски окръжен съд, постановено на 15.04.2016г. по в.гр.д.№1041/2015г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е отхвърлен предявеният от И. П. К. против В. С. Н. иск по чл.108 ЗС за признаване собствеността и предаване на владението на 40кв.м., попадащи в УПИ III-475, кв.122 по кадастралния и регулационен план на [населено място], ситуирани в западната част на УПИ.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /ТР №8/2014г. на ОСГК на ВКС/ по въпроса за да може да се установи правото на собственост върху реално парче от имот, прилежащо според актуалния регулационен план към съседен имот /при предявен иск по чл.108 ЗС/, необходимо ли е да се докаже, че имотът е възстановен в размерите и местоположението на границите от преди отчуждаването му и следва ли да се доказва на какво правно основание границата на имота по предходен план е била изместена в настоящето положение.
Ответникът по касационна жалба В. С. Н. не изразява становище досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
По реда на чл.108 ЗС И. П. К. е предявила срещу В. С. Н. иск за предаване владението върху реална част от УПИ III-475, кв.122 по кадастралния и регулационен план на [населено място], като твърди, че претендираният имот е част от имот пл.№1706, отчужден от нейния наследодател П. И. К. през 1975г., собствеността върху който е възстановена по реда на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен, тъй като по делото не е доказано, че имотът, принадлежал на наследодателя П. К., е могъл да бъде възстановен и е бил възстановен с площта и разположението на границите му от преди отчуждаването, въпреки че със заповед № 162/13.05.1994г., издадена въз основа на решение на Софийски окръжен съд по гр.д.№1430/1992г., кметът на [община] е отменил заповед № 0-100/23.01.11975г. на председателя на ИК на С. за отчуждаването на имот пл.№1706 с площ от 666кв.м. Посочено е, че с приетото по делото заключение на СТЕ е установена идентичността на възстановения на наследодателя на ищцата имот с отчуждения, но е прието, че тази идентичност не обхваща размерите на имота, защото площта не е негов индивидуализиращ белег, а такива са местоположението, границите и актуалният му регулационен статут. Изложени са съображения, че съществено за установяване правото на собственост на ищцата върху претендираното реално парче от имот, прилежащо според актуалния регулационен статут към имота на ответника, е доказването на факта дали имотът е възстановен с размерите и местоположението на границите от преди отчуждаването и на какво правно основание границата на имота на наследодателя на ищцата по плана от 1957г. е изместена в настоящето си положение. Прието е, че не е установено границата да е била изместена незаконосъобразно, като и вещото лице не дава обяснение за преместването на границата на двата имота /но е посочено, че не е имало и такава задача/, като в заключението е посочено, че с извършените през 1990г. промени в застроителния план на [населено място] част от урегулираните имоти в кв.122 са променили своите площи, което според съда е индиция за осъществени в периода преди възстановяване на собствеността промени в регулационните линии и съответно в разположението на границите на имотите, от което разположение зависи и площта им.
Прието е също така, че следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че в мотивите към решението на Софийски окръжен съд от 25.11.1992г., с което е отменено отчуждаването, е посочено, че имотът е преотреден за индивидуално строителство и част от имота е включена като основа на парцел II-475 от кв.122 с повърхност 425кв.м., а останалата част е придадена по силата на дворищнорегулационен план към съседни парцели. Тази констатация според въззивния съд обосновава извода, че в решението си при възстановяване на собствеността СОС е преценил, че площта, която може да бъде възстановена е 425кв.м., тъй като останалата част е придадена по регулация към съседни парцели и въпреки, че не е било записано изрично в диспозитива на съдебното решение през 1992г., отчуждаването би следвало да се отмени единствено за площта, която не е придадена по регулация. Прието е, че възстановявайки имот с по-голяма площ от 425кв.м., кметът не се е съобразил с мотивната част на съдебното решение, която е следвало да бъде взета предвид, доколкото в диспозитива на решението на СОС не е била посочена площта на имота, за който отчуждаването бива отменено. Поради това е прието, че актът на кмета за възстановяване на имота над 425кв.м. не следва да бъде отчитан при разрешаването на правния спор. Прието е следователно, че от съществено значение е дали имотът, принадлежал на наследодателя, е можело да бъде възстановен и е бил възстановен с площта и разположението на границите му от преди отчуждаването, т.е. дали не е съществувала пречка за възстановяване на собствеността и върху процесната реална част. Прието е също така, че проведеното трасиране не доказва право на собственост върху спорната част, тъй като представлява процедура, която се провежда и осъществява по данни, изнесени от лицето, поръчало трасирането и съответно с протокол за трасиране не може да се докаже къде минава границата между имотите.
Поставеният от касатора въпрос следва да се приеме за неотносим към същността на настоящия правен спор – основните съображения на съда, за да приеме, че предявеният иск е неоснователен, е наличието на пречка за възстановяване правото на собственост върху процесната реална част, а именно включването й по предхождащ възстановяването регулационен план към съседен парцел, както и обстоятелството, че правото на собственост е възстановено по административен ред, в което производство ответникът не е участвал. Изводите за наличието на пречка за възстановяване правото на собственост върху спорната реална част са основани на заключението на изслушаната по делото СТЕ, както и на мотивите към решението на СОС, с което през 1992г. е прието, че правото на собственост следва да бъде възстановено, като касаторът не поставя въпроси, свързани с тези изводи и съображения на въззивния съд. Тези съображения изцяло съответстват на задължителната практика на ВКС, даваща право на неучаствалото в административното производство по възстановяване на собствеността лице да навежда доводи за наличие на пречки за възстановяване на собствеността и поддържаното противоречие с ТР №8/2014г. на ОСГК на ВКС не е налице. Съображенията, свързани с установяване на правното основание границата на имота по предходен план да е била изместена в настоящето положение не са основните, обосноваващи крайния извод за неоснователността на предявения иск, поради което този въпрос сам по себе си не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. В този смисъл указанията по приложението на чл.280 ГПК, дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 15.04.2016г. по в.гр.д.№1041/2015г. по описа на Софийския окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: