1
5
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
София, 14.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2793 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от Б. И. Г., чрез адв. Г. Г., касационна жалба против решение № 157 от 25. 04. 2018 г. по в. гр. д. № 234/2018 г. на ОС – Пазарджик в частта потвърждаваща решение № 106 от 1. 02. 2018 г. по гр. д. № 2612/2017 г. на РС – Пазарджик в частта, с която е допусна съдебна делба на самостоятелен обект – жилище с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], находящо на втория етаж от триетажната жилищна сграда на [улица], с площ от 135, 61 кв.м., ведно с припадащите се към обекта идеални части от общите части на сградата и принадлежащото към него избено помещение, между А. И. М. – 1/4 ид.ч. и Б. И. Г. – 3/4 ид. ч. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при съществено процесуално нарушение – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, при необоснованост на извода за неупражнявано владение върху имота от съделителя Б. Г. в продължение на десет години преди предявяване на иска и в нарушение на чл. 79, ал. 1 ЗС. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска за делба на жилищния обект. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба А. И. М., чрез адв. Е. Л., изразява становище за липса на основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускане до касационен контрол на атакуваното решение и правилност на същото.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е допусната делба на жилищния обект между А. М. и Б. Г., при дялове 1/4 ид.ч. за първата и 3/4 ид.ч. за втория съделител, съставът на окръжния съд е приел, че страните са съсобственици на жилището, като Б. Г. е придобил 1/2 ид.ч. на основание учредено от наследодателката В. Г. и реализирано право на надстрояване, както и 1/4 ид.ч. по наследство от В. Г., а А. М. е придобила 1/4 ид.ч. по наследство от В. Г..
Прието е за недоказано и неоснователно направеното от съделителя Б. Г. възражение за придобиване по давност на 1/4 ид.ч. от правото на собственост, чрез упражнявано от 2005 г. до предявяване на иска (10. 07. 2017 г.) владение. Изводът е основан на събраните гласни доказателства, установяващи, че до 2005 г. жилището било обитавано от съсобствениците Б. Г. и майка му В. Г. (всеки притежавал по 1/2 идеална част). През 2005 г. последната се разболяла и до смъртта си (2. 08. 2007 г.) живеела при дъщеря си А. М., но имала ключ от апартамента и държала там личните си вещи. Предоставяла на дъщеря си и внука си ключа, за да имат достъп до жилището и възможност, при необходимост, да вземат дрехи и други вещи на В. Г.. Свидетелите Р. и М. установяват, че са считали Г. за собственик на процесния имот.
Прието е, че така установените факти не доказват в периода 2005 г. – 2. 08. 2007 г. Б. Г. да е извършил спрямо съсобственика В. Г. едностранни действия, превърнали държането на нейната 1/2 идеална част във владение. След като фактическата власт върху 1/2 идеална част от жилището е установена като държане след построяването му (в полза на Б. Г. е учредено от собственика на терена В. Г. право на надстрояване само върху 1/2 идеална част), то намерението за своене на придобитата по приращение от В. Г. 1/2 идеална част от жилището следва да намери външна проява чрез явни действия, които недвусмислено отричат правата на съсобственика. Прието е, че в случая това не е доказано. Напротив, доказано е, че и след като В. Г. се преместила да живее при дъщеря си е запазила ключ от съсобственото жилище, който е предоставяла на дъщеря си за достъп до апартамента, и до смъртта си е държала лични вещи в обитаваната от нея стая. Прието е, че не представляват действия демонстриращи промяна на държането във владение заплащането на консумативни разходи и извършването на ремонтни дейности в съсобственото жилище.
По аналогични съображения е прието е, че не е доказано в периода 2. 08. 2007 – 10. 07. 2017 г. Б. Г. да е обективирал спрямо А. М. намерение за своене на наследствената й идеална част, т.е. за превръщане на държането на придобитата от нея по наследство 1/4 ид.ч. във владение. Не дават основание за такъв извод показанията на свидетелите Р. и М., установяващи единствено, че Г. им е известен като собственик на втория етаж от жилищната сграда.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят четири въпроса, първите два от които са следните:
а/. дали позоваването на придобивна давност е елемент от фактическия състав на това придобивно основание;
б/. с какви действия сънаследник би могъл да отрече правата на останалите сънаследници върху имота.
Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с ТР № 4/17. 12. 2012 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 117 от 30. 11. 2017 г. по гр. д. № 726/2017 г. на ВКС, 2 г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Противоречие не е налице.
По първия въпрос в ТР № 4/2012 г. от 17. 12. 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че позоваването на придобивна давност пред орган, сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Въззивното решение не съдържа извод в обратния смисъл.
Вторият въпрос е фактически, а не правен и не покрива критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК според тълкуването на нормата, дадено с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, което е достатъчно за недопускане до касационен контрол на въззивното решение.
Независимо от това следва да се подчертае, че липсва и противоречие между изводите на въззивния съд в обжалваното решение и разясненията, дадени в посочената от жалбоподателя практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер (ТР № 4/17. 12. 2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 117 от 30. 11. 2017 г. по гр. д. № 726/2017 г. на ВКС, 2 г.о.). На първо място, отговор на поставения въпрос не се съдържа в цитираната практика – въпросът не е бил предмет на тълкувателното дело, нито е обсъждан в тълкувателната част от мотивите към решението по чл. 290 ГПК. На следващо място, различието в изводите за осъществявано/неосъществявано владение върху идеалните части на другия съсобственик, съдържащи се в обжалваното въззивно решение и в посоченото решение на ВКС, се дължи не на различно тълкуване и прилагане на правна норма, а на различие в установените по делата факти. В казуалната част от мотивите към решението по чл. 290 ГПК е извършена преценка дали конкретно установените по онова дело действия на съсобственик, изразяващи се в недопускане в имота на останалите съсобственици и забрана да го посещават и в отричане на правата им с твърдението, че само той е собственик, тъй като имотът му е „приписан“ са преобърнали във владение държането на идеалните части на другите съсобственици. Прието е, че така установените действия съставляват демонстриране на завладяване на идеалните части на сънаследниците, които не са допускани в имота и чиито права са отричани с твърдението, че имотът е само на лицето, което го владее. По настоящото дело не е доказано извършването на такива действия от страна на съделителя Б. Г. – нито е установено същият да е забранявал на майка си В. Г. да обитава съсобственото жилище, да е препятствал достъпа й до същото или да е отричал правата й върху общата вещ, нито е доказано да е извършвал действия от такъв характер по отношение на сестра си А. М., наследила 1/4 идеална част от правата на В. Г. след смъртта на последната.
Позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е по въпросите:
а/. допустимо ли е противоречие в един и същ съдебен акт между приет за установен факт въз основа на неоспорен доказателствен материал и правен извод, обоснован на този факт;
б/. при противоречие между свидетелски показания следва ли да се отчете роднинската връзка между свидетел и една от страните по делото и да се съобрази заинтересованост на свидетеля при преценка достоверността на показанията.
Първият въпрос е бил предмет на обсъждане в представеното от жалбоподателя решение № 117 от 30. 11. 2017 г. по гр. д. № 726/2017 г. на ВКС, 1 г.о., с което е прието, че е налице противоречие в мотивите на съдебното решение, ако по делото е установен от приет и неоспорен доказателствен материал правнорелевантен факт, но съдът не е направил следващия се от него правен извод. Това може да се дължи на допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, ако съдът не е обсъдил съответното доказателство, на неправилно приложение на материалния закон, ако съдът не е съобразил релевантността на съответния факт или на необоснованост, ако съдът е допуснал отклонение от правната логика.
След като по поставения въпрос е формирано становище, което не се нуждае от промяна или осъвременяване, то повторното обсъждане на същия проблем не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, от което следва, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Предвид липсата на противоречие между изводите на въззивния съд с така формираната по въпроса практика, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В мотивите към атакуваното решение има пълно съответствие между приетите за установени факти и следващия се от това правен извод. Както бе посочено по-горе, съдът е приел за установени, въз основа на събраните гласни доказателства, следните факти: до 2005 г. жилището било обитавано от съсобствениците Б. Г. и майка му В. Г.; от 2005 г. до 2. 08. 2007 г. (смъртта на В. Г.) последната живеела при дъщеря си А. М., но имала ключ от апартамента, където продължавала да държи личните си вещи; предоставяла този ключ на дъщеря си и внука си за достъп до жилището и обитаваната от нея стая при необходимост, тъй като А. М. не притежавала такъв. Изводът, който следва от тези факти и който е направен от въззивната инстанция е, че Б. Г. не е придобил по давност 1/4 идеална част от правото на собственост чрез упражнявано в периода 2005 г. – 10. 07. 2017 г. (предявяване на иска) владение. За яснота следва да се допълни, че след като Б. Г. не е владял притежаваната от майка му В. Г. 1/2 идеална част от жилището от 2005 г. до смъртта й (2. 08. 2007 г.), то не би могъл да придобие по давност наследената от А. М. 1/4 ид.ч. от собствеността, дори да е владял същата след 2. 08. 2007 г., тъй като към предявяване на иска на 10. 07. 2017 г. не е бил изтекъл установеният в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок.
По последния поставен въпрос е формирана богата съдебна практика на ВКС, според която показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение, с оглед всички останали доказателства по делото, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни след анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. В този смисъл са решение № 176 от 28. 05. 2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 700 от 28. 10. 2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 100 от 8. 05. 2018 г. по гр. д. № 1737/17 г., 4 г.о., решение № 131 от 12. 04. 2013 г. по гр. д. № 1/13 г., 4 г.о. и др.
Действията на въззивния съд по преценка на гласните доказателства не противоречи на така формираната практика. Прието е, че следва да се даде вяра на всички разпитани свидетели, тъй като показанията им, ценени съобразно правилата на чл. 172 ГПК, са логични, взаимно се допълват и не противоречат на останалия по делото доказателствен материал. Не е констатирано противоречие в свидетелските показания, което да породи съмнения в достоверността им.
С оглед на изложеното, не е налице нито основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението и по последния поставен въпрос.
При този изход на делото Б. Г. следва да бъде осъден да заплати на А. М. сумата 400 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 157 от 25. 04. 2018 г. по в. гр. д. № 234/2018 г. на ОС – Пазарджик в частта потвърждаваща решение № 106 от 1. 02. 2018 г. по гр. д. № 2612/2017 г. на РС – Пазарджик в частта, с която е допусната съдебна делба на самостоятелен обект – жилище с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], находящо на втория етаж от триетажната жилищна сграда на [улица], с площ от 135, 61 кв.м., ведно с припадащите се към обекта идеални части от общите части на сградата и принадлежащото към него избено помещение, между А. И. М. и Б. И. Г., при дялове 1/4 ид.ч. за А. И. М. и 3/4 идеални части за Б. И. Г..
ОСЪЖДА Б. И. Г. да заплати на А. И. М. сумата 400 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: