О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
гр. София, 21.02.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3786 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 2.06.2016 год. по гр. д. № 177/2016 год. Сливенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 16.03.2016 год. по гр. д. № 4519/2015 год. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от А. Й. от Република Т., [населено място], със съдебен адрес [населено място], чрез адв. Ат. И., иск за признаване за установено по отношение на ответника М. Х. А. от [населено място] паланка, със съдебен адрес [населено място], адв. Д. И., че е собственик на поземлен имот № ІХ-223, кв. 25 по плана на [населено място] паланка, [община], с площ от 860 кв. м., при посочените граници, и за отмяна на нотариалния акт на ответника № 11, т. ІV, рег. № 5596 по нот. д. № 467/2015 год. на нотариус Н. С..
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба от А. Й., чрез пълномощника му адв. М. М., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният иск бъде уважен, с присъждане на направените по делото разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че кредитираната от въззивния съд привидност на сделка между страните, без позоваването на такава от страна на ответника, и въз основа на частен свидетелстващ документ, издаден от трето лице, е довело до неправилен извод относно основанието за фактическата власт върху спорния имот. Произнасянето по тези въпроси е счетено от касатора да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и поради липса на съдебна практика по същите се поддържа основание за касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В същото време се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и иска допускане на касационно обжалване по уточнения от настоящия състав, при условията на т. 1 от ТР 1/2009г. на ОСГТК, правен въпрос за значението на установената по силата на пълномощно фактическа власт върху вещта с оглед оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС. Касаторът поддържа, че в представените решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр.д. № 4539/2015 г. на ВКС, I г.о. и решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр.д № 1840/2013 г. на ВКС I г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, въпросът за качеството държател или владелец при наличие на основание за упражняване на фактическа власт върху имота, както и за условията, при които държането може да се превърне във владение, са разрешени в друг смисъл в сравнение с приетото във въззивното решение.
Ответникът М. Х. А., чрез адв. Д. И., оспорва жалбата по същество, с искане обжалваното въззивно решение да се потвърди и му се присъдят направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – въззивно решение, което отговаря на критериите по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от касатора установителен иск за собственост на описания имот, въззивният съд приел, че упражняваната от ответника фактическа власт в периода 1978 год. до 1989 год. осъществява фактическия състав на придобивната давност. След анализ на приложените по делото доказателства, сред които нотариален акт за дарение от 1975 год. в полза на ищеца, констативен нотариален акт за придобиване по давност на процесния имот от ответника, пълномощно от 17.10.1978 год. в полза на ответника, по силата на което същият е упълномощен от ищеца да извършва действия на управление и разпореждане с имотите му, оставени по време на изселването му в Република Т. през 1978 г. и декларация от Ф. А., майка на ищеца, за платената сума 5 000 лв. за покупка на описаните в същата имоти, съдът е достигнал да правния извод, че ищецът не е установил, при доказателствената тежест, която носи, че ответникът не е бил или е престанал да бъде собственик, респ., че не е упражнявал фактическа власт в качеството си на владелец, с оглед оборване презумпцията по чл. 69 ЗС. В този смисъл представените по делото пълномощно от 17.10.1978 год., както и декларация от Ф. А. за платената сума 5 000 лв. са обусловили изводите, че процесният имот е продаден на ответника по силата на нищожен договор за покупко-продажба и че същият е придобит с изтичането на десетгодишна придобивна давност в рамките на посочения период от 1978 год. до 1988 год.
Горните съображения на въззивната инстанция противоречат на приложената от касатора задължителна практика, с която се приема, че ако по делото е установено, че заявилото възражение за придобивна давност лице е упражнявало фактическата власт върху имота без да е налице основание за това, в тежест на другата страна е да установи наличието на основание, с оглед на което фактическата власт би била квалифицирана като държане. Установената в чл. 69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма – осъществяване на фактическата власт върху вещ, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт – наличие на намерение вещта да се държи като своя. Въззивната инстанция е приела, че в полза на ответника е учредена представителна власт да се разпорежда и управлява процесния имот, както намери за добре, т.е. по делото е установено юридическото основание по силата, на което ответникът е упражнявал фактическата власт върху процесния имот. Въпреки това е прието, че в тежест на ищеца е да обори презумпцията по чл. 69 от ЗС, което не е сторил. При тези мотиви, настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за значението на установената по силата на пълномощно фактическа власт върху вещта с оглед оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС, което изключва обсъждане на второто поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите за приложената по делото декларация и произтичащите от нея правни последици ще бъдат разгледани по същество, тъй като предполагат обсъждане на приетия по делото доказателствен материал, което не може да се осъществи във фазата по допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 2.06.2016 год. по гр. д. № 177/2016 год. на Сливенският окръжен съд
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 64,35 лв. / шестдесет и четири лева и тридесет и пет стотинки/ лева и представи в същия срок вносния документ, след което делото се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: