О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
[населено място], 09.02.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на шести февруари, през две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2226 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на В. Л. ,чрез законния й представител К. Л. и лично от последния и от А. В.,като наследници на починалата в хода на производството ищца С. Н., против решение № 1453/ 17.02.2016 год. по гр.д.№ 11111/ 2015 год. на Софийски градски съд,в частта му с която е потвърдено решение от 08.05.2014 год. по гр.д.№ 31304/ 2013 год. на Софийски районен съд,за отхвърляне на предявените от С. Н. и В. Л. искове, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./ , за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 16.06.2008 год., настъпило по вина на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност„на автомобилистите, лек автомобил,за разликата над присъдените в полза на първата 5 000 лева и до претендираните 25 000 лева , както и за разликата над присъдените в полза на втората 1 000 лева и до претендираните 5 000 лева. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД / досежно приетото 80 % съпричиняване на вредоносния резултат от ищците / и чл.52 ЗЗД / предвид размера на претендираните обезщетения, като определен в разрив с принципа за справедливост, въведен с разпоредбата / . Считат, че нормата на чл.113 ал.1 т.4 от ЗДвП ,с която е мотивиран извода,че ищците са пресичали на забранено за преминаване място – необозначено за целта и за което не се прилага параграф 6 т.54 от ДР на ЗДвП, е неприложима. Мотивират довод за причинено изцяло по вина на водача на лекия автомобил ПТП , като цитират задължителна за въззивния съд практика по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД.
Ответната страна – ЗД [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.Счита,че изобщо не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, в относимост към решаващите мотиви на въззивното решение, но дори да се приеме наличието на такъв, не се обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като въззивното решение не противоречи на цитираната съдебна практика – решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел,че събраните доказателства,за търпимите от всяка от ищците неимуществени вреди, в доказана причинна връзка с ПТП от 16.06.2008 год., настъпило по вина на водач на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил, установяват справедлив размер на дължимо обезщетение , в стойносттите, в които са претендирани – 25 000 лева за С. Н. / получила фрактура на долен ляв крайник в областта на глезенната става / и 5 000 лева за В. Л. / за търпима от ПТП психическа травма, изразяваща се в панически атаки – страх от преминаващи автомобили /. Съдът, обаче, е потвърдил дължими на ищците обезщетения от 5 000 лева, съответно 1 000 лева, прилагайки 80 % съпричиняване на вредоносния резултат . За последното е приел, че на конкретното място, на което са предприели пресичане двете ищци , необозначено за такава цел и спрямо което не следва да намери приложение параграф 6 т.54 от ДР на ЗДвП, намиращо се и след налична в близост пешеходна пътека, при преминаването на която водачът на лекия автомобил е съобразил скоростта си, без да е било налице превишението й и към мястото на ПТП, преминаването е било забранено, прилагайки по аналогия чл.113 ал.1 т.4 от ЗДвП / участък , преграден с ограда между двете ленти на движение /.В този смисъл, съдът е мотивирал извода, че пешеходките са се поставили в завишен риск , вкл. предвид установено по делото „ бързо ходене „ и така са представлявали внезапно възникнала за водача на лекия автомобил опасност, намалила времето му за реакция . Допълнително е преценена,като утежняващо реакцията на водача, обстоятелството по внезапното му заслепяване от слънцето, съобразяването с което, обаче, не е вменено във вина на ищците, а на водача на МПС, който винаги е задължен да избира скоростта си в съответствие с пътните условия, вкл. при намалена или ограничена видимост, дори при движение със съобразена за съответния участък скорост.Така е мотивиран и неговия принос от 20 % за причиняване на вредоносния резултат.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите са поставили въпросите „за приложение принципа на справедливост ,въведен от разпоредбата на чл.52 ЗЗД„, както и за „предпоставките за приложение на чл.51 ал.2 ЗЗД„,с цитиране на задължителна за въззивния съд съдебна практика по приложението на нормите, вкл. ППВС № 4/1968 год. по първия въпрос , обосноваващи допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.По първия от въпросите формално се сочат и хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
Първият от въпросите не покрива изискването за правен, тъй като не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, за частично отхвърляне на исковете.Както първоинстанционният, така и въззивният съд ,са приели, че събраните доказателства обосновават извод за справедливо дължимо обезщетение в пълния претендиран от ищците размер. Частичното уважаване на исковете е предопределено единствено от приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, поради което и отговор на въпроса за приложението на „принципа за справедливост, въведен от чл.52 ЗЗД „ би бил напълно неотносим към формиране на различни от настоящите правни изводи.Непокриването на общия изключва необходимостта от коментар на допълнителните селективни критерии.
Вторият от въпросите покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като решаващи за крайния правен резултат са именно мотивите на въззивния съд по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие на постановеното решение с посочените от касатора, постановени по реда на чл.290 ГПК решения : № 206 по т.д.№ 35 / 2009 год., № 45 по т.д.№ 525/ 2008 год. и № 58 по т.д.№ 623 / 2011 год. – всички на ІІ т.о. на ВКС. В същите е даден един и същ отговор на правния въпрос по приложението на разпоредбата, в смисъл, че съпричиняване е налице в случаите, в които поведението на пострадалите, независимо дали формално се явява в противоречие със законови разпоредби,регулиращи движението по пътищата,е допринесло за вредоносния резултат, т.е. е налице доказана причинна връзка между поведението им и настъпилите вредоносни последици.Липсата на установена причинност, дори при доказано тяхно противоправно поведение, изключва наличието на съпричиняване. Въззивният съд не е формирал противоречащ на отговора решаващ извод.Видно е от изложението, че касаторите оспорват приетия от съда за доказан факт,че са предприели бързо пресичане на пътното платно, както и извода му ,че не са пресичали, макар на необозначено за целта, но допустимо за това, съобразно пар.6 т.54 от ДР на ЗДвП, място. Фактологичната правилност на изводите, съответно проверката й ,не е от естество да обоснове правен въпрос, съгласно задължителните указания на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговор на такъв би бил винаги предпоставен от конкретните факти и доказателства по спора. Касаторите по начало са формулирали твърде общ въпрос по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, без да са го отнесли към конкретен аспект на възприетото от съда,вкл. с оглед приетите заключения на автотехническата експертиза, която не е коментирана и в изложението по чл.280 ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховен касационен съд , първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1 453/ 17.02.2016 год. по гр.д.№ 11111/ 2015 год. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА В. Л., чрез законния й представител К. Л., лично К. Л. и А. В., на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал. 3 и ал.8 ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ, да заплатят на ЗД [фирма] възнаграждение за процесуална защита от юрисконсулт, в размер на 100 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :