11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
гр. С., 17,08, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 3748 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от молителя в производството [фирма], депозирал молба с правно основание чл. 625 от ТЗ с искане за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], касационна жалба срещу въззивно решение № 481, постановено от Пловдивски апелативен съд, Трети граждански състав по въззивно т.д. № 104 по описа на съда за 2014 г.
По изложени в касационната му жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към жалбата, касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, касаторът обжалва въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Кърджалийски окръжен съд по т.д. № 167 по описа на съда за 2013 г., с което е отхвърлена молбата на касатора за откриване на производство по несъстоятелност на ответника по касация, със законите последици. Иска се отмяна на обжалваното решение и връщането на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания по прилагането на закона, претендират се разноски. Противната страна оспорва жалбата.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. По отношение на допускането на касационно обжалване на въззивното решение, преценено съобразно изложените в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, ТК, Първо т.о. намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което молбата на касатора за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма] е отхвърлена, въззивният съд в решаващите си мотиви е приел, че касаторът – молител не е материалноправно легитимиран да иска откриване на производство по несъстоятелност на ответника по молбата, доколкото не се легитимира, като кредитор с парично задължение, породено от или отнасящо се до търговска сделка, включително нейната действителност, изпълнение, неизпълнение, прекратяване, унищожаване и разваляне, или последиците от прекратяването й, както това императивно изисква разпоредбата на чл. 608, ал. 1, т. 1 от ТЗ (след изменението със ЗИДТЗ, обн. ДВ бр. 20/2013 г.) Въззивният съд е посочил в решаващите си мотиви, че вземанията на касатора към ответника по молбата се основават на договор за поръчителство, което е вид способ за обезпечение на кредитора срещу неизпълнението на главния длъжник, има акцесорен характер и макар че обикновено обезпечава изпълнение по търговска сделка, самото то не е такава сделка. Съдът излага, че договорът за поръчителство е съвсем отделен и различен от договора, от който е възникнал главният дълг, а търговският характер на договора от който е възникнал главният дълг, не прави и акцесорната сделка по неговото обезпечаване търговска. Съдът е приел още, че в случая няма твърдения и не са представени доказателства, че сключването на договор за поръчителство е част от сделките, които длъжникът извършва по занятие или че произтича от неговата търговска дейност. Като се е позовал на вписания в търговския регистър предмет на дейност на ответника по молбата, съдът е приел, че доколкото същият по никакъв начин не включва извършване по занятие на сделки по поръчителство на чужди задължения и не е налице и другият критерий, включен в чл. 286, ал. 2 от ТЗ, тъй като този вид сделка не е и сред абсолютните такива, уредени в чл. 1, ал. 1 от ТЗ, то и процесният договор за поръчителство не е търговска сделка, респ. – евентуалното вземане на молителя по такъв договор не го легитимира като кредитор вземане измежду тези, посочени в т. 1 от ал. 1 на чл. 608 от ТЗ. Съдът е изложил мотиви, че не споделя доводите на молителя, че вземането се отнася до търговска сделка, тъй като правопораждащият вземането факт не е такава сделка. Според въззивния съд по-натам, разпоредбата на чл. 608, ал. 1 от ТЗ има предвид онези вземания, които имат своето основание в търговска сделка, независимо от това дали става въпрос за вземане по действащ договор или прекратен, развален или обявен за недействителен такъв. Въззивният съд сочи още, че новата разпоредба на чл. 608, ал. 1 от ТЗ разширява кръга на лицата, легитимирани да искат откриване на производство по несъстоятелност на търговец, включвайки и хипотезите на вземане по развален, прекратен или обявен за недействителен договор, но не разширява този кръг дотам, че да легитимира възможността за откриване на производство по несъстоятелност за неизпълнение на парично вземане, произтичащо или отнасящо се до друго основание, различно от търговска сделка. По-натам в мотивите си въззивният съд сочи, че дори и условно да се приеме, че претендираното от молителя вземане, доколкото съществува и е изискуемо, е такова, произтичащо или отнасящо се до търговска сделка, то молбата пак се явява неоснователна на друго основание, свързано с възможността на ответника да покрива задълженията си с наличното си имущество. За да стигне до такъв извод, съдът се е позовал на изслушаното и прието във въззивната инстанция заключение на ВЛ по съдебно-счетоводна експертиза, представящо два варианта на изчисляване на коефициентите на обща, бърза, незабавна и абсолютна ликвидност на ответниковото предприятие – в първия, като се отчете наличието на претендираните от молителя задължения на ответника по молбата към него в пълния им размер, както и дължимото финално плащане по обезпечения договор за лизинг в размер на 3637500 щ.д., и във втория – без да се отчитат тези задължения, т.е. по балансови данни, като е посочил че и при двата варианта коефициентите на обща, бърза и незабавна ликвидност са над единица, което сочело, че дружеството е със сравнително добра платежоспособност. Същите, според въззивния съд били изводите на ВЛ по ССЕ и в заключение, прието в първата инстанция. Съдът е приел по-натам, че видно от представените годишни финансови отчети за 2012 г. и за 2013 г., както и от заключението на ВЛ по ССЕ във въззивната инстанция ответникът е с нарастващи приходи и печалба, като очевидно става въпрос за търговец със стабилно финансово състояние и добра платежоспособност. Обстоятелството, че ответното дружество има сключени договор за кредит, обезпечени с договори за особен залог, само по себе си, според въззивния съд не оказва влияние на финансовата му стабилност, доколкото кредитът е обслужван. Няма доказателства за спиране на плащанията към други кредитори, поради което и очевидно дружеството е в състояние с наличните си активи да покрива задълженията си. Не са ангажирани доказателства и за свръхзадълженост на ответника, не се и установява имуществото на дружеството да не е достатъчно да покрие паричните му задължения, а по балансови данни и към 31. 12. 2012 г., и към 31. 12. 2013 г., стойността на активите превишава стойността на паричните задължения. С решението си въззивният съд е присъдил и адвокатско възнаграждение на ответното дружество в размер на 40525.11 лв., определен съобразно чл. 7, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, изм. ДВ бр. 28/2014 г. върху размера на вземането, на което молителят основава претенцията си за откриване на производство по несъстоятелност на ответника по два изпълнителни листа в левовата им равностойност, а именно – 1106808.75 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се формулират, като твърдяни от касатора да са релевантни, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправни и процесуалноправни въпроси, със съответстващите им допълнителни основания за допускане на такъв контрол, по т.т. 1-3 от същия законов текст, както следва:
Първи въпрос: „Допустимо ли е съобразно новата редакция на чл. 608, ал. 1 от ТЗ (ДВ, бр. 20/28. 02. 2013 г.) да бъде обявен в неплатежоспособност търговец, който е поръчител по търговски договор (абсолютна търговска сделка)?“ По отношение на същия се поддържат допълнителни селективни критерии за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 от ГПК. На първо място и във връзка с обуславящите го твърдения на касатора в изложението му, въпросът е правно необоснован, доколкото от една страна е не процесуалноправен, а материалноправен, и доколкото цитираното изменение на разпоредбата на чл. 608, ал. 1 от ТЗ, води не до претендираната от касатора, като процесуална такава, последица от промените в дефиницията на несъстоятелността, състояща се в значителното разширяване на кръга от лицата, които са активно легитимирани да поискат откриване на производство по несъстоятелност на търговеца, а до разширяването на кръга на самите законоуредени, материалноправни предпоставки за откриване на такова производство. На следващо място и с оглед изложеното по-горе съдържание на решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение, така поставеният първи въпрос би бил релевантен по см. на т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. само в случай, че въззивният съд би се ограничил в решаващите си правни изводи досежно неоснователността на молбата с правно основание чл. 625 от ТЗ с възприетата, като краен извод на съда, липса на материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност, но само поради това, че предявеното с молбата по чл. 625 от ТЗ, като основание за откриване на производството, парично вземане на молителя, не е такова породено от, или отнасящо се до търговска сделка, съобразно разпоредбата на чл. 608, ал. 1, т. 1 от ТЗ, след изменението със ЗИДТЗ, обн. ДВ, бр. 20/2013 г. В конкретния процесен случай обаче, видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд, приемайки условно и наличието на иначе принципно отричаната от него материалноправна легитимация на молителя в производството, като такъв с вземане по чл. 608, ал. 1, т. 1 от ТЗ, но е формулирал и изложил, и нарочни самостоятелни правни изводи досежно неоснователността на молбата по чл. 625 от ТЗ, с оглед приетото от съда обективно имуществено състояние на предприятието на длъжника, по отношение на което, според съда, не е налице състояние нито на неплатежоспособност, нито на свръхзадълженост. Видно е при изложеното, че обусловилите, по смисъла на чл. 280, ал. от ГПК и разясняващата го т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., крайният изход на делото в тази му част, решаващи изводи на съда, са основани освен на приетото от въззивния съд относно генезиса на паричното задължение на ответника по молбата, но още и на също приетото от съда относно действителното, обективно имуществено състояние на длъжниковото предприятие, като такова, което не е нито неплатежоспособно, нито свръхзадължено. Изложените в тази връзка оплаквания на касатора и досежно немотивираност на съдебния акт в частта му за неналичието на конкретните предпоставки по чл. 608, ал. 1, т. 1, предл. 2 от ТЗ, като такива отнасящи се до правилността на обжалваното решение са извън предмета на настоящото производство, с обхват преценка само наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното и доколкото даденият от съда в обжалваното му въззивно решение, отговор на така поставения от касатора първи въпрос, не е от естество самостоятелно да обуслови изхода на делото, но би имал значение за този изход, само при формирани различни (обратни) изводи на съда, кумулативно и относно обективното икономическо състояние на длъжниковото предприятие, то и същият въпрос не е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, във вр. с разрешенията, дадени в т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г., респ. – не обосновава наличието на общ критерий за допускане на касационно обжалване.
По отношение на същия въпрос не е налице и твърдяният от касатора допълнителен критерий за селекция на касационната му жалба – този по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, доколкото противно на приетото в т. 3 от ТРОГСКТКВКС № 1/2010 г., по делото в настоящия случай не се установява представеното и посочено, като даващо отговор в противен на дадения в обжалваното въззивно решение смисъл, на същия въпрос, Решение № 51/28. 06. 2013 г. по т.д. 19/2013 г. на ЛОС, да е влязло в сила.
По отношение на този въпрос не е налице и допълнителният селективен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, който е заявен от касатора само общо с твърдението, че отговорът му е от съществено значение за прилагането на чл. 608, ал. 1 от ТЗ в новата му редакция от 2013 г. Самата твърдяна от касатора липса на практика на касационната инстанция по определен въпрос и по приложението на отделна норма, не сочи по необходимост наличието на такъв критерий, съобразно разясненията дадени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Касаторът не сочи, нито на настоящия състав е известна създадена, поради неточно тълкуване на приложимата правна норма, неправилна практика, за промяната на която разглеждането на същия въпрос би допринесло (самото обжалвано в настоящото производство решение на ПАС също не съставлява такава, обосноваваща приложението на т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК), нито се установява по делото необходимост от осъвременяване на тълкуването на такава, с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Не се обосновава по делото и приложимите правни норми да са непълни, неясни или противоречиви, за да е налице необходимост да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Втори въпрос: Следва ли върху кредитора в производството по чл. 625 от ТЗ да се възлага доказателствената тежест по установяване на неплатежоспособността на длъжника, въпреки установените в чл. 608, ал. 2 и 3 законови презумпции и достатъчно ли е същите да се приемат за оборени по безспорен начин само чрез ССЕ, изготвена въз основа на счетоводните записи при длъжника, без цялостен анализ на финансовото състояние, произтичащо от действително сключени търговски договори и обследване на публичните регистри относно наличието или липсата на имущество на длъжника, обезпечаващо вземанията на трети лица, както и фактическото състояние на вземанията на длъжника по отношение на трети, свързани лица, станали основа при изчисление от ССЕ на коефициентите за обща, бърза и незабавна ликвидност? По отношение на него се поддържат допълнителни селективни критерии за допускане на решението до касационно обжалване по т. 1 и по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Отново обратно на обуславящите въпроса твърдения на касатора в изложението, въпросът в частта си, в която е правен, а не фактически, е по същността си процесуален, а не материалноправен, както се твърди. Същият въпрос е правно необоснован в частта му досежно твърдяната от касатора да е установена в чл. 608, ал. 3 от ТЗ законна презумпция, доколкото цитираният законов текст не съдържа такава. Във втората му част – относно достатъчността на конкретни, събрани по делото доказателства за оборването на такава презумпция, въпросът е от една страна не правен, както това постулира разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а фактически, доколкото отговорът му зависи не от приложението на правна норма (или комплекс от норми), като адресирано до неопределен кръг субекти, общо правило за поведение, но от установимите по делото конкретни обстоятелства, а от друга страна същият въпрос е такъв по правилността на отделни изводи на въззивния съд, обусловили правилността на решението му, която правилност на свой ред е извън предмета на производството по проверка наличието на основания за допускане на касационно обжалване. На следващо място, в частта му досежно презумпцията по чл. 608, ал. 2 от ТЗ, въпросът е и ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОГСТКВКС № 1/2010 г., като несъответен на видните действителни решаващи мотиви на въззивното решение, поради което и доколкото отговорът му не е обусловил правните изводи на въззивния съд по делото. Такъв въпрос и в тази му част би бил релевантен в случай, че въззивният съд, приемайки за доказано по делото осъществяването на презумпционната предпоставка, а именно – длъжникът да е спрял плащанията и възлагайки върху молителя доказателствената тежест за установяване неплатежоспособността на длъжника (както се твърди във въпроса), се е позовал на оборването или необорването на законоустановената в чл. 608, ал. 2 от ТЗ презумпция, за да формира правните си изводи досежно платежоспособността и/или неплатежоспособността на длъжника, като презумиран факт (в случая – обективно състояние на длъжниковото предприятие). Нищо такова не е видно от мотивите на въззивното решение – съдът е приел по делото за недоказано обстоятелството, че длъжникът е спрял плащанията (презумпционната предпоставка), поради което и решаващите му изводи относно състоянието на длъжниковото предприятие, обуславящи изхода на делото по см. на т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г., въобще не са основани на прилагането (правилно или неправилно) на презумпцията, уредена в чл. 608, ал. 2 от ТЗ. Доколкото въпросът в цялост не покрива законоустановените изисквания за релевантност, като общ критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, вр. с т. 1 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г., по отношение на същия не се дължи нарочна преценка на наличието и на допълнителните такива по т.т. 1 – 3 от същия законов текст.
Третият, релевиран от касатора в касационната му жалба и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос, досежно приложимостта в производствата по чл. 625 от ТЗ на разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Наредба № 1 на ВАС от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като такъв, отговорът на който не е зависещ от изхода на касационното производство, но като третиращ разпределението на отговорността за разноски във въззивното производство, и в частност – конкретният начин за определяне от страна на въззивния съд, на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, не съставлява в тесен смисъл правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като основание за допускане на касационно обжалване, а е такъв по чл. 248 от ГПК, отговорът на който е от компетентността на постановилата обжалваното решение въззивна инстанция. Освен това, допускането на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос, както и евентуалният му отговор от страна на касационната инстанция, се явяват изцяло обусловени от допускането на касационно обжалване на решението по някой от предходните два въпроса, и отговорите на същите, а при възприетото от касационния състав недопускане на такова обжалване по предходните въпроси, отговорът на третия въпрос би се явил изцяло хипотетичен, което препятства допускането на касационно обжалване и по него.
По така изложените в мотивите на настоящото определение подробни съображения, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 481, постановено на 18. 07. 2014 г. от Пловдивски апелативен съд, Трети граждански състав по въззивно т.д. № 104 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: