О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.690
София, 18.10.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 66/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] , [населено място] срещу въззивно решение № 1553 от 26.09.2012 г. по т.д.№ 3483/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 10.06.2011 г. по т.д.№ 903/2010 г. на Софийски градски съд. С последното е отхвърлен предявения от касатора иск срещу [фирма], София иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 77 654.61 лв.
В касационната жалба са въведени касационни доводи за постановяване на въззивното решение при допуснати съществени процесуални нарушения. Касаторът поддържа, че в разрез със събраните по делото доказателства – представени обратни разписки, въззивният съд приел, че по делото липсват доказателства за изпращане, респ. за получаване на двустранно подписаните протоколи и фактури, от който момент възниква задължението на ответната страна по договора да заплати дължимото по тях възнаграждение. Изразява несъгласие и с извода на съда, че процесните фактури не съдъдържат номерата на прриемателно-предавателните протоколи и описание на вида на предоставените услуги. Излагат се съображения, че въззивният съд превратно е тълкувал договорките между страните и в частност клаузата, касаеща падежа на задължението на възложителя, ответник по делото.
Касаторът обосновава допустимостта на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Предмет на делото е предявен от касатора иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 77 654.61 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на месечно абонаментно възнаграждение в размер на 46 934 лв. /без ДДС/ по договор от 01.02.2001 г. за абонаментна поддръжка и ремонт на климатични инсталации на ответното дружество, дължимо по 60 фактури, издадени в периода 09.05.2007 г. – 03.09.2008 г.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел, че процесните фактури, възнаграждението по които е заплатено в здължимия размер не съдържат точно описание на предоставените услуги и номерата на протоколите, съставени в предвидената от т.3.1.7 форма – протокол обрацец от Приложение № 4 към договора. Констатирано е, че в доклада на първоинстанционния съд е отделено спорното /изпадането на ответника в забава и нейната продължителност/ от безспорното – възникването на облигационна връзка по силата на сключен между страните договор за абонаментна поддръжка и ремонт на климатични инсталации в сгради на БТК, като съответно на ищцовата страна е указано да докаже предаването на описаните в договора документи, пораждащи изискуемостта на вземането за възнаграждение относно фактурираните работи и услуги, вкл. и документи, установяващи предаването им на възложителя. След подробен анализ на събраните по делото доказателства е прието за недоказано твърдението за изпадане на ответника в забава, като в тази насока съдът е констатирал, че в изпълнение на указанията на съда да уточни кой протокол към коя фактура се отнася и с коя обратна разписка е връчен на ответника ищецът е депозирал молба с приложена към нея таблица, при анализа на която се налагал извода, че в преобладаващата част от случаите изпращането на протоколите съвпада с датата на издаване на фактурите или я следва, 11 от фактурите са неотносими към спора, по 55 бр. фактури изпращането на протоколите съвпада с датата на издаване на фактурите или следва датата на съставянето им. Посочено е, че по делото липсват и не са приети под опис товарителници и обратни разписки, упоменати в таблицата и допълнителната искова молба, такива не са представени и на съдебно-счетоводната експертиза, а копията от товарителници и известия от куриерски служби, представени с въззивната жалба не са заверени и не съставляват годни доказателства, поради което съдът е отказал да ги приеме. Въз основа на направената преценка на доказателствата съдът приел от правна страна, че те не установяват изпадането на ответника в забава съобразно т.2.5 от договора с изпращането на двустранно подписани протоколи, съставени в предвидената в него форма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
В изложението, депозирано съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване с наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос относно съдържанието на устния доклад спрямо конкретни за всеки отделен случай спорни факти и в частност степента на конкретност, в която съдът е следвало да укаже подлежащ на доказване факт. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса за задължението на съда по чл.188 и сл. ГПК (отм.) да прецени и обсъди всички факти по делото, разрешен в противоречие с Решение № 228 от 14.02.2002 г. на ВКС по гр.д.№ 1046/2001 г., V г.о.
Първият от изведените от касатора въпроси има обуславящо значение за крайния резултат по делото. Независимо, че същият отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице сочената от него допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по поставения въпрос по реда на чл.290 ГПК е постановено Решение № 385 от 10.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1245/2009 г., III г. о., ГК. С посоченото решение ВКС е приел, че когато съдът укаже в доклада по делото ищецът да докаже „датата на изискуемостта“ на определено вземане, по същество този доклад не отговаря на изискването по чл. 146, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, тъй като не е посочен подлежащия на доказване факт, а съдържа указания единствено до правните последици. По настоящето дело въззивният съд е констатирал, че при изготвяне на устния доклад първоинстанционния съд е процедирал в съответствие именно с посоченото разрешение, като изрично е указал на ищеца да докаже предаването на описаните в договора документи, пораждащи изискуемостта на вземането за възнаграждение относно фактурираните работи и услуги – предавателни и констативни протоколи, фактури с минимално необходимите реквизити, както и документи, установяващи датата на предаването им на ответника, с което предаване именно се свързва изпадането на ответника в забава.
Наличието на задължителна практика по посочения процесуално правен въпрос изключва приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а съответствието на даденото от съдилищата разрешение с нея не обосновава наличието и на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият от изведените в изложението правен въпрос, преформулиран от касационната инстанция, е свързан с правилното приложение на чл. 269, изр. 2 ГПК, аналогичен на чл.188, ал.1 ГПК (отм.), а именно относно задължението на въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба. Така поставеният процесуалноправен въпрос има обуславящо значение за крайните изводи на апелативния съд, но той не е разрешен в отклонение от цитираното от касатора решение, постановено по реда на отменения ГПК. Въззивният съд е проследил в хронологичен ред извършените от касатора процесуални действия от подаването на първоначалната и допълнителната искова молба, в която е посочено, че с нея се представят част от обратните разписки за предаване на документите, установяващи изискуемостта на вземането му за възнаграждение, но като се позовал на липсата на представен опис на тази част от обратните разписки, цитирани единствено в изготвената от него таблица в изпълнение указанията на съда да уточни кой протокол към коя фактура се отнася и с коя обратна разписка е връчен на ответника, е приел, че същите освен че не са били приложени от ищеца, но не са били предоставени за проверка и от ССЕ, а част от тях са представени едва с въззивната жалба, и то в незаверен препис. С тези си действия съдът не е нарушил служебните си задължения, което да се е отразило на правото на защита на ищеца, и на правилността на решението във вреда на ищеца. Така разрешения процесуалноправен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика по чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.), посочена и от ищеца, сега касатор. Искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос е неоснователно.
В обобщение, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1553 от 26.09.2012 г. по т.д.№ 3483/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: