4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
С., 11.07.2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Д. В.
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 845/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 92 от 18.02.2010 г. по гр. д. № 1084/2009 г. на Софийския окръжен съд е потвърдено решение № 192 от 14.09.2009 г. по гр. д. № 121/2009 г. на Самоковския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Г. П. П., А. Ю. А. и А. А. А., че Л. М. М. и Методи Т. М. са собственици на 1/2 ид. ч. от поземлен имот в [населено място], идентичен с парцел ІХ-3162 от кв. 201, ведно с 1/2 ид. ч. от масивна жилищна сграда със застроена площ на цялата сграда 100 кв. м., цялата пристройка от 32 кв. м. към първия етаж със самостоятелен вход, ведно с целия втори етаж и съответните идеални части от общите части на сградата, по силата на договор за покупко-продажба с н. а. № 149/2003 г., а на основание чл. 537, ал. 2 ГПК н. а. № 121/2004 г. е отменен.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са подадени касационни жалби от ответниците. Относно основанията за допускане на касационно обжалване се поддържат чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация – ищци по делото, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбите са неоснователни.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
В приложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят идентични правни въпроси, а именно: за правния интерес от предявените искове, за правните последици от произнасянето по непредявен иск, за пререшаемостта на правен спор, разрешен със сила на пресъдено нещо, за допустимостта на предявените искове и правната квалификация на заявеното за разрешаване спорно материално право с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и заявеното от ищците искане, за разпределението на доказателствената тежест и правните последици от недоказването на твърдените факти и обстоятелства. Изложеното в тях не обосновава допустимост на касационното обжалване по следните съображения:
На първо място следва да се отбележи, че касаторите не се позовават на задължителна съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ съдебна практика: тълкувателни постановления на Пленума на Върховния съд, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата – отм., тълкувателни решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС, приети от Върховния съд или Върховния касационен съд при действието на Закона за съдебната власт /ЗСВ/ от 1994 г. – отм., тълкувателните решения, приети на основание чл. 124 ЗСВ от 2007 г., тълкувателни решения по чл. 292 ГПК от 2007 г. или решения по чл. 290 ГПК от 2007 г. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Определянето на правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на закона и се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба.
Ищците Л. и Методи М. твърдят, че са собственици на недвижим имот на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 149 от 10.12.2003 г., продавач по който е ответникът Г. П. П.. Твърдят, че след сключване на договора прехвърлителят се снабдил с н. а. № 121 от 19.04.2004 г. за собственост на продадения им имот, издаден по обстоятелствена проверка, а с н. а. № 122 от 20.04.2004 г. го продал на ответницата А. Юл. А., по време на брака й с ответника А. Ас. А.. Тъй като има за предмет чужд имот, разпоредителната сделка не е породила действие, поради което ищците искат да се признае, че са собственици на имота, а нотариалните актове, ползуващи ответниците, да бъдат отменени.
Въз основа на така изложените обстоятелства и заявеното искане, съдът в двете инстанции правилно е определил вида на търсената защита и правното основание на предявения положителен установителен иск за собственост. Това, че в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения за унищожаемост на договора за покупко-продажба на чужд имот, както и за недействителност на нотариалните актове, ползуващи ответниците, не е определящо за правната квалификация на заявения за разрешаване материално-правен спор. Ищците не са предявили иск за обявяване на недействителност или за унищожаване на договора, нито за нищожност на нотариалното удостоверяване, поради което и съдът не се е произнесъл по искане, което да не е предявено. Ето защо не се разкрива противоречие между обжалваното решение и решение № 650 от 15.04.1999 г. по гр. д. № 270/1998 г. на ВС, ІV-то г. о., представено от касаторите.
Наличието на правен интерес от предявения иск за защита на собствеността е несъмнено, предвид твърдението на ищците, че владеят имота, и извършените от ответника П. действия по снабдяване с нотариален акт за собственост по давност след извършената в полза на ищците разпоредителна сделка, както и последващото прехвърляне на правото в полза на ответниците А.. Дали твърденията относно фактическото положение съответстват на действителното, е въпрос, свързан с правилността на обжалвания съдебен акт, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова и не се разкрива вероятна основателност предявеният установителен иск, а оттам – и постановените по него съдебни актове, да са недопустими, предвид възможността спорното право да се защити с иск за предаване на владението на имота, ако ищците не упражняват фактическата власт. Затова и обжалваното решение не противоречи на представените от касаторите съдебни актове: р. № 1477 от 13.08.1999 г. по гр. д. № 129/1999 г., р. № 1019 от 10.05.1996 г. по гр. д. № 519/1995 г., двете на ВС, ІV-то г. о., р. № 1445 от 17.06.1966 г. по гр. д. № 833/1966 г. на ВС, І-во г. о., и р. № 1109 от 09.07.2003 г. по гр. д. № 1890/2002 г. на ВКС, V-то г. о.
Влязлото в сила решение № 27 от 13.02.2009 г. по гр. д. № 21/2005 г. на Самоковския районен съд е по иск за прогласяване на договора, сключен с н. а. № 122/2004 г., за нищожен поради невъзможен предмет /липса на предмет/, за разлика от сега разгледания положителен установителен иск за собственост. Видно от мотивите към съдебния акт, съдът не е обсъждал въпроса кому принадлежи правото на собственост към момента на сключване на договора. Затова и неоснователно се поддържа отвод предвид спора, разрешен със сила на пресъдено нещо.
Разпределяйки правилно доказателствената тежест /с доклада в съдебното заседание от 08.09.2009 г. по гр. д. № 121/2009 г. на Самоковския районен съд, че ищците следва да докажат да са собственици на спорния имот на соченото от тях основание/, и съобразявайки представените доказателства, съдът приел, че към момента на покупко-продажбата, сключена с н. а. № 149/2003 г., продавачът е бил собственик на основание дарение и осъществено право на строеж, учредено в негова полза с н. а. № 100 /в някои документи означен с № 200/1981 г. Приел, че ответникът П. не е придобил собствеността на основание давностно владение, удостоверено с н. а. № 121/2004 г., тъй като не е осъществявал фактическа власт върху имота в продължение на пет, съответно – десет години. Въззивният съд посочил и, че към момента на издаване на констативния нотариален акт удостовереното с него право на собственост в полза на молителя не е съществувало, защото, с договора за покупко-продажба от 19.12.2003 г. то е преминало в патримониума на ищците. Затова и при сключването на договора за покупко-продажба, оформен с н. а. № 122 от 20.04.2004 г., подавачът не е притежавал право на собственост върху имота и сделката не е произвела прехвърлително действие в полза на приобретателката. Ето защо разрешението в обжалваното решение на въпросите относно тежестта на доказване в гражданския процес и правните последици от недоказването на твърдените факти и обстоятелства не противоречи, а съответства на решение № 21 от 11.02.2009 г. по гр. д. № 582/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
Съгласно ТР № 178 от 30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, на което касаторите се позовават, отмяната на нотариалния акт по обстоятелствена проверка е изрично уредена законна последица от уважаването на предявен иск за защита на засегнатото с издаването му материално право. В този смисъл е и решение № 1019 от 10.05.1996 г. по гр. д. № 519/1995 г. на ВС, ІV-то г. о. Затова, като е уважил предявения от ищците установителен иск за собственост и е отменил нотариалния акт по обстоятелствена проверка, издаден в полза на касатора П. за същия имот, съдът е процедирал в съответствие с посочената съдебна практика.
В обобщение, не се констатира обжалваното решение да е постановено при предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Определение № 150 от 19.02.2009 г. по гр. д. № 4740/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., не е сред съдебните актове, които могат да обосноват противоречива съдебна практика /т.т. 2 и 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, защото е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Не се констатират и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Не е налице произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, свързан с тълкуването на закона, който, поради противоречивото му прилагане от съдилищата, да е от значение за развитието на правото, с цел еднаквото прилагане на закона. Следва да се има предвид и това, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не възниква във всички случаи на неточно прилагане на закона, а само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. К. не обосновават наличие на такава хипотеза.
С оглед на всичко изложено, касационната жалба срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд не следва да се допуска за разглеждане по същество.
На ответниците по касация следва да се присъдят разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 92 от 18.02.2010 г. по гр. д. № 1084/2009 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. Ю. А., А. А. А. и Г. П. П. да заплатят на Л. М. М. и Методи Т. М. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 400 /четиристотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: