О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
София, 18.12.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1674/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 37 от 27.02.2017 г. по в. т. д. № 688/2016 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 696 от 02.10.2015 г. и решение № 208 от 01.04.2016 г., постановени по т. д. № 434/2015 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционните актове изцяло е уважен предявеният от Е. Х. Я. от [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 19 660 евро като получена на отпаднало основание – развален предварителен договор за продажба на недвижим имот от 28.09.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 17.03.2015 г. и частично е уважен акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1ЗЗД за сумата 577.35лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата 19 966 евро за периода 23.01.2015 г. – 17.03.2015 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено при неправилно установена фактическа обстановка, което е довело до неговата незаконосъобразност. Касаторът изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че е пасивно легитимиран по предявения иск, като твърди, че същият е направен без да са изяснени действителните отношения между страните във връзка със сключването на процесния предварителен договор и по-конкретно – без да е отчетен фактът, че недвижимият имот, предмет на договора, е собственост на трето за спора лице – [фирма], от чието име и за чиято сметка е сключена сделката, което обосновава съответно ангажирането на неговата отговорност за връщане на получената по този договор сума след развалянето му.
Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. При изрични и своевременно направени възражения от ответника, че същият се явява трето лице за материалното правоотношение, на което ищецът основава претенцията си, налице ли е основание за задължително тълкуване на договора за установяване и изясняване на действителната обща воля на страните, както и в какво качество участват в материалното правоотношение. Съответно следва ли съдът да изложи недвусмислено и ясно какви са действителните правни отношения, които приема за установени в резултат на тълкуването, както и мотиви в подкрепа на своите правни изводи; 2. Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, както и мотивирано да посочи кои доводи и оплаквания на страните са неоснователни“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в отклонение от задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, а за втория въпрос – и в противоречие с ППВС № 1/1953 г.
Ответницата по касация – Е. Х. Я. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 22.06.2017г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от Е. Х. Я. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 19 966 евро, въззивният съд е приел, че същата е дължима поради отпадане на основанието за плащането й, тъй като сключеният между страните предварителен договор от 28.09.2010 г. за покупко-продажба на недвижим имот – офис с площ 55.45 кв. м., находящ се в [населено място], кв. Д., секция А от сграда за обществено ползване, е развален с нотариална покана от 08.01.2015 г. поради неизпълнение на поетото от ответника-продавач задължение за прехвърляне на собствеността върху имота. Решаващият състав е приел за безспорно установено, че в посочените в договора срокове за сградата не е бил подписан акт 15 и същата не е въведена в експлоатация, поради което ответникът дължи връщане на исковата сума, заплатена му от ищцата авансово като част от цялата цена на имота 39 320 евро. По отношение на претенцията по чл. 86, ал. 1ЗЗД въззивният съд е счел, че същата е само частично основателна до размер на сумата 577.35 лв., дължима за периода от 23.01.2015 г. до датата на исковата молба (17.03.2015 г.), тъй като, доколкото няма уговорен срок за връщане на авансово платената част от цената по договора, ответникът е изпаднал в забава след изтичане на дадения му от ищцата с поканата срок за изпълнение на това негово задължение. В съответствие с предоставената му от чл. 272 ГПК възможност, въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния акт.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Отговорът на първите поставени от касатора въпроси (по т. 1 от изложението) произтича от възприемането на фактическата обстановка и от обсъждането на доказателствата по делото, поради което, съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, същите са относими към правилността на въззивния акт, а не към допускането на касационния контрол. Дали именно ответникът е пасивно материалноправно легитимиран по предявения иск за връщане на процесната сума, е въпрос, чието решаване е обусловено единствено от анализа на доказателствения материал и по-конкретно от анализа на предварителния договор за продажба от 28.09.2010 г., сключен между третото неучастващо в процеса лице [фирма] (продавач-собственик), ответника [фирма] (продавач) и ищцата Е. Х. Я. (купувач) и на договора за извършване на строително-монтажни работи от 02.08.2010 г., сключен между [фирма] и ответника [фирма]. Следователно, тези въпроси не изпълват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са от значение за изхода на делото по смисъла, разяснен в посочената задължителна съдебна практика. Ето защо, не подлежи на преценка и наличието на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, т. е. съществува ли противоречие на въззивния акт с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика по чл. 290 ГПК, касаеща тълкуването на договорите.
Макар и значим за изхода на делото, вторият (процесуалноправен) въпрос също не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като същият не е решен в противоречие със задължителната съдебна практика. Действително, в мотивите на въззивното решение липсва изрично произнасяне по въпроса за пасивната легитимация на ответника по предявения иск. Предвид обаче изричното препращане към мотивите на първоинстанционния акт, в съответствие с нормата на чл. 272 ГПК, следва да се приеме, че изложените от първоинстанционния съд съображения изцяло са възприети от въззивната инстанция, в т. ч. и по отношение вида и съдържанието на възникналите по повод процесния имот правоотношения. Първоинстанционният съд подробно е обосновал извода си, че именно ответникът е пасивно легитимиран за връщане на процесната сума, като е посочил, че: В случая са налице две правоотношения между различни страни – правоотношение по договор за изработка между ответника и третото лице [фирма] и правоотношение между страните по делото по предварителен договор за продажба; Неизпълнението на задължението на третото лице към ответното дружество да прехвърли право на собственост върху определени имоти (един от тях е и процесният) вместо дължимата му цена по договора за СМР, препятства ответника да изпълни собственото си задължение към ищцата по договора за продажба между тях; Това неизпълнение обаче не освобождава ответника като продавач от задължението да върне получената от него сума като част от цената по договора за продажба. При тези подробни мотиви на първоинстанционния съд, възприети от въззивната инстанция чрез способа на чл. 272 ГПК, не може да се счете, че е налице противоречие с практиката по чл. 290 ГПК, според която съдът е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Независимо от посочения изход на делото, поради липса на направено от ответника искане, съдът не се произнася по дължимостта на разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 37 от 27.02.2017 г. по в. т. д. № 688/2016 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: