6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 691
гр. София, 20 юни 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 5085 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 124296/04.10.2016 г. на Б. В. Б. срещу въззивно решение № 4663/06.06.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 4306/2016 г. по описа на Софийски градски съд, II-В състав, с което като е потвърдено решение № II-56-115/18.01.2016 г. по гр.д. № 8852/2014 г. на Софийски районен съд, 56 състав, са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.200 КТ за заплащане на обезщетение в размер от 28 000 лв. за неимуществени вреди, вследствие трудова злополука, настъпила на 16.07.2013 г. и по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 1 672, 21 лв. – лихва за забава, изтекла за периода от 16.07.2013 г. до 19.02.2014 г.
В жалбата се поддържа, че съдебният акт е неправилен, поради постановяването му в противоречие с материалния закон – основание за отмяна по чл.281, т. 3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е релевирал доводи за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1/ представлява ли разпореждането за признаване трудовия характер на злополуката по чл.60 КСО елемент от фактическия състав за ангажиране имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ; 2/ необходимо ли е разпореждането по чл.60 КСО да е влязло в законна сила, за да се приеме, че конкретното увреждане има характер на трудова злополука, след като независимо от производството по обжалването му, разпореждането подлежи на предварително изпълнение съгласно чл.177а, ал.1 във вр. с чл.117, ал.1, т.2, б. „г“ КСО. По първия въпрос се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с постановеното по реда на чл. 290 ГПК – решение № 666/02.02.2010 г. по гр.д. № 2960/2008 г., II г.о. на ВКС; а по втория, че произнасянето на съда ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложени са и доводи за наличие на основанието по чл.292 ГПК за спиране на производството по делото и сезиране на ОСГК с искане за приемане на тълкувателно решение по първия въпрос, по който според касатора са произнесени противоречиви решения по чл.290 ГПК от състави на ВКС.
Ответната страна по жалбата – [фирма], в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
По делото е установено, че към момента на настъпване на увреждането – 16.07.2013 г., ищецът е полагал труд при ответното дружество на длъжността „газорезчик“. Настъпилото на 16.07.2013г. увреждане е било декларирано от работника на основание чл.57, ал.2 КСО с декларация за трудова злополука № 755/26.08.2013г. Издаденото разпореждане № 16055/04.02.2014 г. на ТП „Социално осигуряване“-гр. София, с което увреждането е признато за трудова злополука, настъпила в причинна връзка с изпълняваната от ищеца работа, не е влязло в сила, тъй като е обжалвано от работодателя и предмет на висящо административно производство. Въззивният съд е приел, че претенциите за присъждане на обезщетение за вреди, причинени от станалата на 16.07.2013г. злополука, са неоснователни, тъй като към датата на приключване на съдебното дирене във въззивното производство не се е осъществил един от елементите от фактическия състав, обуславящ ангажиране отговорността на работодателя по чл.200 КТ – установена по надлежния ред трудова злополука. Посочено е, че липсата на влязло в сила разпореждане по чл.60, ал.1 КСО препятства възможността за установяване в производството по делото, че настъпилото увреждане има характер на трудова злополука, тъй като за това е предвиден специален административен ред в чл.57 и сл. КСО и в Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Прието е, че допуснатото от законодателя предварително изпълнение на индивидуалните административни актове за трудова злополука – по арг. от чл.117а КСО, необходимостта от влязъл в сила акт, като елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, се извежда и от разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК, съгласно която гражданският съд не може да осъществява косвен съдебен контрол върху законосъобразността на акт, противопоставен на страна – участник в административното производство по издаването или обжалването му.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационния контрол.
Първият поставен в изложението от касатора материалноправен въпрос, обуславя крайното решение на съда, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, която е константна в разбирането си, че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт, установяващ наличието на трудова злополука, е пречка за уважаване на исковете по чл.200, ал.1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този текст / в т.см. – решение № 339/10.10.2011 г. по гр. д. № 859/2010 г., IV г. о.; решение № 728/28.01.2011 г. по гр. д. № 1957/2009 г., III г.о.; решение № 374/23.07.2014 г. по гр. д. № 3766/2013 г., IV г. о.; решение № 31/ 02.02.2011 г. по гр. д. № 1894/2009 г., IV г. о.; решение № 410/29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г., III г. о.; решение № 319/22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., III г. о.; решение № 109 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 622/2011 г., IV г. о.; решение № 753/28.01.2011 г. по гр. д. № 457/2010 г., III г. о. и др./. Според възприетото в цитираната практика, установяването на трудовата злополука и професионалната болест става по реда на специални, административни по своя характер производства, уредени съответно с разпоредбите на чл.57- чл.60 КСО и чл.61- чл.63 КСО, както и в подзаконови нормативни актове. След влизане в сила на КСО трудовата злополука може да се установява само по административен ред. С новата уредба на трудовата злополука и професионалната болест в чл.55 – чл.67 КСО, в сила от 01.01.2000г., при споровете за обезщетения за вреди, настъпили при действието на КСО, установяването на трудовата злополука и професионалната болест става по административен ред и е от изключителната компетентност на съответните административни органи, поради което не може да бъде установявана в исковото производство по чл.200 КТ. Това са обуславящи отговорността на работодателя въпроси. Според разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК съдът, разглеждащ гражданскоправния спор, се произнася инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол. Съдът обаче, не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Административните актове за установяване на професионални рискове – трудова злополука и професионална болест се издават при участието на страните по трудовото правоотношение в съответните административни производства. Ето защо в исковото производство, където участват същите страни, не може по начало да се оспорва законосъобразността на установеното там наличие или не на професионална болест и трудова злополука.
По отменената с КСО правна уредба, при спорове относно наличието на професионална болест или трудова злополука като предпоставка за възникване на отговорността на работодателя по чл.200 КТ, съобразно уредбата на трудовата злополука по чл.56 – чл.57 от Правилника за прилагането на Закона за пенсиите от 1958 г. /отм./, наличието на трудова злополука като предпоставка за отговорността по чл.200 КТ, може да се установява на общо основание с писмени и гласни доказателства и в осъдителното исково производство по чл.200 КТ от пострадалия или неговите наследници, като се докаже наличието на функционална връзка между увреждането и изпълнението на трудовите задължения на пострадалия работник или служител. Както се посочи обаче, новата уредба на трудовата злополука и професионалната болест по КСО изключва такава възможност, щом се касае за спорове за обезщетения за вреди, настъпили при действието на КСО. Поради това, липсата на влязло в сила разпореждане на органа по чл.60, ал.1 КСО, препятства възможността на ищеца да ангажира обективната отговорност на работодателя по реда на чл.200 КТ, защото е елемент от фактическия състав за осъществяването на тази отговорност.
Представеното от касатора решение № 666/02.02.2010 г. по гр.д. № 2960/ 2008 г., II г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, на което той се позовава, не установява противоречива практика на ВКС /по смисъла на чл.292 ГПК/, тъй като от кратките мотиви на решението не може да се изведе конкретния правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване – посочено е общо, че въпросът касае „тълкуването и прилагането на материалноправната норма на чл. 60 КСО”. На следващо място, липсва информация за конкретната фактическа обстановка по делото, при което не е ясно кога и при действието на кой законов акт са настъпили вредите – преди 01.01.2000г. /при действието на ЗП –отм., ППЗП –отм./, или след тази дата /при действието на КСО/; както и дали се касае за липса въобще на акт за установяване трудовия характер на злополуката, или за съставен такъв акт, но не влязъл в сила. Съгласно приетото по т.1 от ТР№2/2010г. на ОСГТК – противоречиво разрешавани правни въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК ще бъде налице, когато в различни съдебни актове, с които ВКС се произнася като касационна инстанция по правния спор между страните, постановени по реда на ГПК от 2007 г., се съдържат различни и взаимно изключващи се разрешения на идентичен правен въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, независимо от това дали този въпрос се обхваща от обективните предели на силата на присъдено нещо. В случая подобно противоречие между цитираното решение № 666/ 02.02.2010 г. по гр.д. № 2960/ 2008 г., II г.о. на ВКС и другите цитирани по-горе в мотивите решения на ВКС не може да бъде изведено, доколкото не са ясни фактите по спора и конкретния правен въпрос, обусловил допускането на касационното обжалване.
По втория формулиран в изложението въпрос касационния контрол не следва да се допуска, тъй като не е налице общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК – въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е неотносим за спора. Както се посочи, липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт, установяващ трудовия характер на злополуката, е пречка за уважаване на исковете по чл.200, ал.1 КТ. Допуснатото от законодателя предварително изпълнение на индивидуалния административен акт по реда на чл.117а ал.1 КСО е за целите на административното производство и не обвързва гражданския съд, респ. не го задължава да приеме, че е установен факта на настъпила трудова злополука и са налице предпоставки за реализиране отговорността на работодателя по реда на чл.200 КТ. Извън това следва да се отбележи, че меродавният момент, към който със сила на пресъдено нещо се установява, че спорното право съществува или не съществува, е приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция – арг. от чл.235, ал.3 и чл.439, ал.2 ГПК, поради което влязлото в сила съдебно решение има преклудиращо действие само спрямо фактите, които са настъпили до този момент, но не са предявени от страните. В случая, ищецът има възможност да предяви иска си по чл.200 КТ, след приключване на административния спор и влизане в сила на разпореждането, установяващо трудовата злополука, доколкото този факт ще е новонастъпил след приключване на съдебното дирене пред въззивния съд и няма да е преклудиран за разглеждане в нов процес между страните.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4663 от 06.06.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 4306/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.