6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
[населено място] ,28,07,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение,в закрито заседание на втори юни,през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 54 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 31 / 01.10.2013 год. по т.д.№ 125 / 2013 год. на Търговищки окръжен съд, в частта в която със същото е отменено решение № 81 / 30.05.2013 год. по гр.д.№ 781 / 2012 год. на Омуртагски районен съд и са отхвърлени предявените от касатора против ответниците М. Х. Ш. и Х. М. Х. субективно съединени искове с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД,за разликата над сумата от 4 000 лева до присъдените от първоинстанционния съд 21 704,47 лева.Касаторът твърди неправилност на постановеното въззивно решение , поради противоречие с материалния закон – чл.92 ЗЗД вр. ТР № 1 / 15.06.2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСТК на ВКС – несъобразяване на въззивния съд с кумулативно придадените на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,както и с чл.92 ал.2 ЗЗД – при произнасяне по възражението на ответниците за нейната прекомерност в сравнение с действително търпимите вреди . Касаторът твърди, че при определяне обхвата на вредите въззивният съд не е съобразил неполучената предвид предсрочното прекратяване на договора печалба от лизингодателя / с оглед кредитния характер на договора за финансов лизинг/,съизмерима с договорената възнаградителна лихва,а единствено неиздължената част от цената,заплатена от лизингодателя при придобиването и разпределена между дължимите по договора за лизинг вноски,съответно припадащата се на неиздължените, предвид развалянето , лизингови вноски по погасителния план . Сочи като противоречие с материалния закон определянето на прекомерност на неустойката не към момента на неизпълнението на договора / т.е. към момента на прекратяването му, към който лизингодателят е все още в неизвестност дали би получил владението на автомобила обратно, дали би го реализирал на пазара срещу съответна цена /,а към по-късен момент, визирайки съобразените от въззивния съд факти на заплатено в полза на лизингодателя застрахователно обезщетение по застраховка срещу риска от неплащане на лизингови вноски и получената от продажбата на автомобила цена,приспадайки тези суми / вкл. съобразявайки действителната пазарна цена на автомобила / при определяне обхвата на вредите и наличието на прекомерност. Касаторът сочи и допуснато от съда съществено процесуално нарушение при произнасяне по възражението за прекомерност на неустойката , като счита,че довод за неправилност на въззивното решение по приложението на чл.92 ал.2 ЗЗД ответниците не са направили във въззивната си жалба и следователно е нарушена разпоредбата на чл. 269 пр. второ ГПК .
Ответната страна не е депозирала становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт .
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване , настоящият състав съобрази следното:
Ищецът претендира неустойка за предсрочно прекратяване на сключен с ответника М. Х. Ш. договор за финансов лизинг,по който ответникът Х. М. Х. има качеството на поръчител,поради виновно неизпълнение задължението на лизингодателя по заплащане на дължимите лизингови вноски, като няма спор относно прекратяването на договора и връщането на лизингованата вещ от ответника на ищеца.Неустойката е уговорена в чл.12.4 от приложимите към договора общи условия, като сбор от остатъчната стойност на автомобила и 2 % от финансираната стойност на лизинговия договор . Въззивният съд е определил дължимата неустойка уважавайки направеното от ответниците възражение за прекомерност, на основание чл. 92 ал.2 ЗЗД. Съдът е приел , че под „ финансирана стойност „ следва да се съобрази „ сумата за финансиране „,като понятие определена в чл. 1.12 от ОУ като „ сборът от главниците без ДДС ,на всички дължими от клиента лизингови вноски до края на погасителния план, без първоначалната /заплатена/ вноска,която финансирана стойност възлиза на 55 246,49 лв. .Под „ остатъчна стойност „ съдът е приел и касаторът не оспорва правилността на тази му преценка, че се касае за разликата между сумата за финансиране / 55 246,49 лв. / и заплатените / освен първоначалната и само в частта им по заплатена главница / лизингови вноски / 13 505,51 лева /.Така общият размер на дължимата неустойка възлиза на сбора от 1 104,93 лв. / 2 % от 55 246, 49 лв. / и 41 740,98 лв. или 42 845,91 лв., макар цифром да не е посочена сборната сума във въззивното решение .Претендирайки неустойка самият ищец – лизингодател е приспаднал от остатъчната стойност / 55 246,49 лв. – 13 505,51 лв. = 41 740,98 лв. / получената от продажбата на автомобила цена от 13 852,39 лева / при установена от съдебно-техническа експертиза по делото средна пазарна цена на същия автомобил , съобразявайки амортизацията и увредите му – 26 700 лева /. Въззивният съд е приспаднал и заплатено от застраховател на лизингодателя в негова полза застрахователно обезщетение по застраховка срещу риска от неплащане на лизингови вноски – 15 209,68 лева. За да се произнесе по възражението за прекомерност на неустойката от 42 845,91 лв. – въззивният съд е приел, че действителните вреди се състоят в разликата между остатъчната стойност на автомобила / непогасените главници по погасителния план,изключвайки дължими възнаградителни лихви / и сбора от полученото застрахователно обезщетение и сумата от продажната цена на автомобила или вредата възлиза на 12 678,91 лева. Съпоставими следователно биха били размера на договорена неустойка от 42 845,91 лв. и действителна вреда от 12 678,91 лева,която ,според въззивния съд,би била такава само ако ищецът – кредитор би положил дължимата грижа за собствените си работи и би продал лизинговата вещ на действителна пазарна цена от 13 852,39 лева, за което се позовава на нормата на чл. 302 ТЗ. Разликата между действителната пазарна цена 26 700 лв. и получената е 12 847,61 лева, т.е. надхвърля размера на установената действителна вреда. Следователно / макар принципа на определяне прекомерността да не е изведен последователно във въззивното решение / установимо е , че намалявайки неустойката до 4 000 лева въззивният съд не е определил размера й в равностойност на размера на действително търпимите вреди, защото такъв подход би предпоставил отхвърлянето на иска изцяло .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ Кой е моментът към който се преценява прекомерността на неустойката чрез съпоставянето й с размера на претърпените вреди – момента на неизпълнение на договора или момента на предявяване претенцията за неустойка ? – посочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и обосноваван с противоречие на въззивното решение с ТР № 1 / 15.06.2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСТК на ВКС ; 2 / Следва ли размера на договорената неустойка да се свежда до размера на претърпените вреди ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 65/14.04.2009 год. по т.д.№ 589 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС ; 3 / Обезпечителната функция на неустойката неизпълнение на едно договорно задължение ли обезпечава или изпълнението на договорното задължение? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 49 / 27.03.2012 год. по т.д.№ 16 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и 4/ Уговарянето на остатъчната стойност на автомобила при договори за финансов лизинг като неустойка при предсрочно прекратяване на договора,съответства ли на обезпечителната и обезщетителна функции на неустойката,с оглед кредитния характер на договора за лизинг? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.
Първият от поставените въпроси е релевантен,с оглед решаващите мотиви на въззивното решение за уважаване възражението за прекомерност на неустойката ,съгласно чл. 92 ал.2 пр.първо ЗЗД , но въззивното решение не се явява в противоречие по този въпрос с ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№1 / 2009 год. на ОСТК на ВКС.Въззивният съд не е съобразил различен момент за преценка на вредите от неизпълнението, но с оглед принципа за недопускане на неоснователно обогатяване е съобразил последващо осъществени факти по намаляването им – с оглед изплатено застрахователно обезщетение и реализирана цена от продажбата на вещта, частично възстановяваща финансираната стойност на автомобила.Впрочем, както се посочи по-горе, самият ищец е определил размера на неустойката, приспадайки получената продажна цена, макар като факт покупко-продажбата да е осъществена след прекратяването на лизинговия договор . ТР № 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС разграничава момента за преценка прекомерност на неустойката от момента,приложим за определянето й като нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави / чл.26 ал.1 ЗЗД / . Тълкувателното решение не съдържа указание за несъобразяване на факти, рефлектиращи върху обективното намаляване на търпими вреди от неизпълнението, от значение при преценка за прекомерност.Следователно,макар покриващ общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК,не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК .
Вторият от поставените въпроси съставлява правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС,но въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираното решение , постановено по реда на чл. 290 ГПК и според което размерът на неустойката, предвид присъщата й и санкционна функция, не може да бъде сведен до размера на действителните вреди . Както се посочи по-горе, анализът на мотивите на въззивното решение за преценка на съпоставяните от въззивния съд размери на действителни вреди и размер на неустойка не предпоставя извод, че размерът на същата е сведен до действителния размер на вредите – така както ги определя въззивния съд, прилагайки нормата на чл.302 ТЗ,по отношение бездействие на кредитора в минимализиране на вредите – тъй като противното би означавало да отхвърли претенцията изцяло.Друг е въпросът дали в настоящата хипотеза намира приложение нормата на чл. 302 ТЗ и изобщо това ли е относимата норма към съобразеното от съда бездействие на кредитора,респ. преценимо ли е същото при определяне вредите от неизпълнението,но материалноправен въпрос с такъв предмет не е поставен и обоснован с допълнителен селективен критерий.
Третият от поставените въпроси е формулиран неясно относно различието между „обезпечаване на едно договорно задължение „ и „ договорното задължение „,макар настоящия състав да предполага,че касаторът визира обстоятелството , че при преценка на търпимите вреди въззивният съд е съобразил неизпълнението на задължението за заплащане на главниците по лизинговите вноски, не и възнаградителната лихва към всяка вноска, което съставлява очакваната за лизингодателя печалба от сключването на договора и от нереализирането на която търпи вреда.Дори да би бил така уточнен, въпросът покрива само общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , не и соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.Приложеното съдебно решение по чл. 290 ГПК – № 49 / 27.03.2012 год. по т.д.№ 16 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС – съставлява задължителна съдебна практика , с която въззивният съд би бил обвързан, но по съвършено различен правен въпрос,формулиран на стр.2 пар. 1 от същото и относим към проблематиката на заместване на страна по договор.
Четвъртият въпрос предпоставя отговор , решаващите мотиви на въззивното решение по който са неотносими към основанията за обжалване на същото , с оглед правния интерес на касатора . Въззивният съд не е приел, че уговарянето на остатъчната стойност по договора за финансов лизинг, като компонент на неустойка за неизпълнение задължението на лизингополучателя, не кореспондира на обезпечителната и обезщетителна функции на неустойката, а напротив, но е намалил същата, с оглед възражението за прекомерност спрямо действително търпимите вреди , намалявайки остатъчната стойност с реализирани от лизингодателя заместващи облаги – застрахователно обезщетение, пазарна цена от продажбата на лизинговата вещ, респ. действителната пазарна цена, с оглед приложението на чл.302 ТЗ, коментирано по-горе. Дори да би допуснал въпроса,при липса на касационна жалба от противната страна, настоящият състав , при какъвто и да било отговор на същия, не би могъл да промени правния резултат, с оглед правилото на чл.271 ал.1 пр. второ ГПК по отношение на касатора.Следователно, отговорът на този правен въпрос е без значение за изхода на правния спор по касационната жалба на ищеца и на това основание се явява непокриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Дори да би бил обоснован същия, необоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , за което , съгласно задължителните указания на т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС ,е необходимо обвързването му с конкретна непълна,неясна или противоречива правна норма или непълнота на закона ,респ.с наличието на противоречива или непротиворечива ,но подлежаща на преодоляване с оглед промяна в законодателството или развитие на обществените отношения съдебна практика, каквито предпоставки касаторът не е доказал.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 31 / 01.10.2013 год. по т.д.№ 125 / 2013 год. на Търговищки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :