1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
гр.София, 03.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и първи септември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2444/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на П. Р. С. и на П. на Р. Б. (П.) срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 114 от 14.01.2016 г. по гр.д.№ 1475/ 2015 г., с което (в обжалваната по въззивен ред част) частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 836/ 2014 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на П. С. 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение, за което е оправдана с присъда на Софийски районен съд по НОХД 2384/ 2010 г., със законната лихва върху тази сума от 12.10.2013 г., като за разликата до пълния предявен размер от 35 000 лв искът е отхвърлен.
П. С. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по материалноправния въпрос съставлява ли наличието на други наказателни производства срещу оправдано с влязла в сила присъда лице основание за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, на което има право по неоснователното обвинение, за което е оправдано и по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение да прецени всички конкретно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа „справедливост”. Счита, че тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ППВС № 4/ 1968 г. и решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 1091/ 2009 г.).
Ответникът П. обжалва въззивното решение в осъдителната му част. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този касатор също повдига процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да изложи мотиви стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС). Повдига и материалноправен въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от наказателно преследване, по който счита, че има противоречива съдебна практика.
Никоя от страните не взема становище по жалбата на противната страна.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на решението се явяват неоснователни.
За да уважи частично предявените искове, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че на 23.04.2004 г. срещу Паулина С. е образувано предварително производство за извършено престъпление по чл.209 ал.1 НК, взета й е мярка за неотклонение „парична гаранция”. Тъй като не е могла да бъде открита от органите на досъдебното производство, е обявена за издирване и с определение от 04.08.2004 г. е задържана под стража. Мярката за неотклонение е изменена в по-лека на 03.11.2005 г., а наказателното производство е продължило 9 години, като ищцата е била призната за виновна в извършването на престъплението, за което е обвинена с влязла в сила присъда. Върховният касационен съд обаче възобновил по нейно искане наказателното производство и впоследствие последвала оправдателна присъда по НОХД № 2384/ 2010 г. на Софийски районен съд, влязла в сила на 12.10.2013 г. Ищцата преживяла тежко повдигнатото обвинение, изживяла притеснения, че може да „влезе в затвора” и децата й да останат без грижи, допълнително била травмирана от отзвука на обвиненията между съседите й и от промененото отношение на мъжа, с когото живеела на съпружески начала. При така установените факти съдът извел от правна страна основателност на предявения иск, тъй като ищцата е била обвинена неоснователно, а това й е причинило неимуществени вреди, които П. трябва да обезщети. За да определи размера на дължимото обезщетение съдът отчел, че повдигнатото срещу ищцата обвинение не е било тежко, както и че по същото време, докато е било в ход процесното наказателно производство, срещу ищцата са повдигнати обвинения по две други преписки за извършени други престъпления, за едно от които е наказана с влязла в сила присъда на „лишаване от свобода”. Като посочил, че негативните изживявания при ищцата се дължат и на другите обвинения, както и че тя е допринесла за вземането на най-тежката мярка за неотклонение, съдът приел, че справедливото по размер обезщетение за търпените от нея неимуществени вреди е в размер 15 000 лв и отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените и от двамата жалбоподатели процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение (да прецени всички конкретно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа „справедливост” и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение), са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Инстанцията по същество е спазила указанията, дадени с ППВС № 4/ 1968 г., Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като е посочила кои конкретно обективно съществуващи обстоятелства са релевантни за размера на обезщетението и кои от тях обуславят определянето му в по-голям или в по-малък размер. Обсъдени са доводите на единствения в производството пред нея въззивник (П.) и е възприето, че по отношение на вземането на мярка за неотклонение „задържане под стража” има принос от страна на ищцата, както и че наличието на други наказателни производства срещу нея в същия период обуславя намаляване на размера на обезщетението. Ето защо по поставените процесуалноправни въпроси разрешенията на въззивния съд не са в противоречие, в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, а дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано. В производството по чл.288 ГПК се контролират само правните разрешения на съда по същество при установените от него факти.
Повдигнатите от двамата касатори материалноправни въпроси също са обуславящи, но релевираният от ищцата не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а по този, който е формулирала П., не се установява съществуването на противоречива практика. По въпроса съставлява ли воденето на други наказателни производства срещу оправдано с влязла в сила присъда лице основание за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, въззивното решение не противоречи на соченото от ищцата решение на Върховния касационен съд по гр.д.№ 1091/ 2009 г., ІІІ г.о. Обект на тълкуване в последното е въпросът допустимо ли е да се обоснове намаляване на размера на обезщетението поради асоциални характеристики на личността на неоснователно обвиненото лице и дали осъждането му с присъда за друго престъпление и наличието на неприключили производства са обстоятелства по чл.5 ЗОДОВ. Не е подложен на тълкуване обаче поставеният от ищцата въпрос, поради което не може да се приеме наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По материалноправния въпрос относно приложението на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от неоснователно обвинение касаторът П. не установява твърденията си за наличие на противоречива съдебна практика. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 ГПК биха били налице тогава, когато един и същ правен въпрос е разрешен по противоположен начин в обжалваното решение и в друг, влязъл в сила, съдебен акт, като установяването на тези предпоставки е в тежест на касатора. Той е представил само три от съдебните решения, на които се позовава в изложението си (на Върховен касационен съд по гр.д.№ 593/ 2011 г., ІV г.о., по гр.д.№ 733/ 2011, ІІІ г.о. и по гр.д.№ 1179/ 2012 г., ІV г.о.), но нито едно тях не разрешава въпроса за приложение на критерия „справедливост” в противоречие с начина, по който е разрешен в обжалваното решение. За да бъде изведено такова, необходимо е фактическите предпоставки, при които размерът е определен, да са сходни (вж решение № 830/ 20.12.2010 г. по гр.д.N 1898/ 2009 г, ІV г.о.). Случаят не е такъв, тъй като в представените актове на ВКС нито характерът, нито тежестта на обвинението, нито степента на емоционално засягане на обвиненото лице са сходни с тези в настоящето производство. Особено съществена е разликата в тежестта на упражнените спрямо страните в отделните производства мерки за принуда, тъй като по нито едно от делата, приключили с представените от П. решения на ВКС, ищците не са били задържани за такъв период, какъвто е задържана ищцата в настоящето производство.
По изложените съображения съдът намира, че по жалбите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 114 от 14.01.2016 г. по гр.д.№ 1475/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: