6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 691
София, 08.08.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 31.05.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т. дело № 2829/15 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. И. К. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1327/22.06.2015 г., по в. т. д. № 824/2014 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пернишкия окръжен съд № 103/16.10.2013 г., по т. д. № 380 / 2012 г. за уважаване на предявения от [фирма] срещу касатора, като ответник и солидарен длъжник, установителен иск по чл.422, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за сумите: 1 600 000 евро – неплатена главница по договор за инвестиционен банков кредит № 776/2008 г. от 27.06.2008 г., допълнен с анекси: № А1-776/22. 10. 2008 г., № А02-776/ 02.11.2009 г., № А3-776/28.07.2010 г. и № А4-776/28.10.2010 г., 151 073, 07 евро – лихва по чл.5, ал.1 от раздел II от договора, за периода от 15.03.2010 г. -05.04. 2011 г. вкл.; 73 650 евро – лихва по чл.7, ал.1 от раздел II за периода от 15. 08. 2010 г. – 05.04.2011 г. и 10 514, 34 евро – административна такса за периода от 15.07.2010 г. – 05.04.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата на задължението, считано от датата на исковата молба – 06.04.2011 г. до окончателното му изплащане, за което вземане в този му размер е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК по ч.гр. д. № 2171/2011 г. на ПРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е обоснован: с липса на изискуемата се пасивна материалноправна легитимация за ответника и отсъствие на необходимата „процесуална правоспособност”; с ненастъпила към датата на сезиране на заповедния съд изискуемост на вземането на Банката – кредитор спрямо поръчителя, породена от липса на изричното му писмено уведомяване за непогасяване на задължението от главния длъжник и с преждевременност на предявените исковите претенции. Оплакването за неправилност – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, е обосновано със съображения за допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон и необоснованост на изградените фактически изводи.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото материалноправни въпроси, свързани с момента на упражняване правото на банката – кредитор да обяви кредита за предстрочно изискуем, както и да уведоми длъжника (и поръчителите) за обявяване на предсрочната изискуемост. Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика е посочено ТР № 4/ 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на останалите материалноправни въпроси, които касаторът е счел за значими за изхода на конкретното делото: 2. „Следва ли да се приеме, че кредиторът е уведомил поръчителя – физическо лице за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита надлежно /по последния посочен от него адрес/, ако изпратеното до поръчителя уведомление /покана/ е било връчено на друго/ непознато лице/, респективно – получено, от друго лице, което се е съгласило да го приеме, но не е от кръга на лицата по чл.46, ал.2 ГПК?”; 3.”Ако кредитодателят наруши клауза в договор за кредит, предвиждаща изрично уговорен извънсъдебен ред за упражняване на неговите права по същия договор спрямо поръчителите, в хода на образуваното съдебно производство по предявен от кредитодателя иск по чл.422, ал.1, във връзка с чл.415 ГПК срещу поръчителите, съдът следва ли да се съобрази с волята на страните, обективирана в същата клауза, или следва да я остави неприложена, респективно – предявеният от кредитодателя иск в този случай следва ли да се приеме за недопустим или съдът трябва да го приеме за допустим и да се проинася по съществото на спора?”; 4. „Допустимо ли е при тълкуване действителната воля на страните, обективирана в конкретна договорна клауза, съдът служебно – при липса на възражение относно действителността и, да не я приложи, въпреки че същата е от значение както за процесуалната легитимация на страната, така и за материалноправния въпрос по съществото на спора?”.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, по съображения за отсъствие на твърдяните от касатора предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Счита, че така формулираните правни въпроси касаят спора по същество и са неотносими към селектирането на касационните жалби в производството по чл.288 ГПК. Алтернативно оспорва и основателността на поддържаните касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение на СГС за уважаване на предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК и признаване на установено по отношение на ответника Н. И. К. съществуването на вземане на [фирма] , предмет на издадената по ч.гр.д. № 2171/2011 г. на ПРС заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, решаващият състав на въззивния съд е приел за доказано наличието на непогасен дълг на [фирма], формиран от главница, лихви, наказателни лихви и административни такси по сключен на 27.06.2008 г. договор за инвестиционен кредит № 776/2008 г., анексиран с последващи споразумения от 28.07.2010 г. и от 28.10.2010 г., по който ответникът К. – един от двамата управители на дружеството –кредитополучател към този момент, е поръчител и солидарно отговорен, наред с главния длъжник и останалите поръчители за целия дълг. За доказан е приет и факта, че поради преустановено от кредитополучателя плащане на дължимите погасителни вноски, вкл. след двукратно пролонгиране срока за погашение на просрочените задължения, за което писмено съгласие, обективирано в процесните анекси, е дал и поръчителят – първоначално до 30.07.2010 г., а впоследствие – до 31. 10. 2010 г. – цялата кредитна експозиция е трансформирана в безсрочно незабавно изискуема, съобразно изрично уговореното в тази насока в договора. Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обстоятелството, че Банката –кредитор, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, е уведомила длъжника [фирма] и поръчителите чрез писмо с обратна разписка от 22.02.2011 г., изпратено на посочените в договора техни адреси, че поради настъпилото просрочие на дълга в общ размер от 1 804 167.04 евро, обявява предсрочната изискуемост на целия кредит, при непогасяване на сумата в допълнително определения срок, обосновава правен извод за надлежно настъпила предсрочна изискуемост, поради което и предявеният иск е уважен, като основателен.
Позовавайки се на характера и съдържанието на субективното преобразуващо право на Банката- кредитодател да направи кредита предсрочно изискуем, съгласно чл.60,ал.2 ЗКИ Софийски апелативен съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за недопустимост на предявения иск, респ. недопустимост на решението на първостепенния съд, поради ненадлежното му упражняване от ищеца. Изложени са съображения, че доколкото с предявения установителен иск се претендират правни последици на извънсъдебно упражнено потестативно право, уредени от материалният закон, ненадлежното му или не осъществяване е относимо единствено към неговата основателност, а не допустимост. За лишен от основание в доказателствения материал по делото, предвид особения характер на банковия кредит и изрично уговорения с процесния договор погасителен план за издължаване главницата на задължението на равни месечни анюитетни вноски, е възприет и довода на К. за отсъствие на срочност в задълженията на главния длъжник и на солидарно отговорните с него поръчители и изпадането им в забава единствено при условията на чл.84, ал.1 ЗЗД, осъществяване елементите от фактическия състав на която разпоредба е останало недоказано в процеса. В съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивният съд е направил и обстойно разграничение и между уговорената с договора наказателна лихва, съпоставяйки го с обезщетението за забава по чл.86, ал.1ЗЗД, като е изградил правен извод за различната им правна природа, обосноваваща и законосъобразното им отделно присъждане на ищеца, както и за характера на представеното в заповедното производство извлечение от сметка по см. на чл.417, т.2 ГПК, приемайки, че като несъдебно изпълнително основание то съдържа необходимата за заповедното производство информация, както за претендираното вземане и в частност за длъжника, така за основанието за възникване на последното, размера и периода на лихвата, без оглед на наименованието му, които не са опровергана в исковия процес.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от формулираните от касатора правни въпроси има обуславящо значение за постановения краен правен резултат по конкретното дело, поради което обосновава общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно по отношение на същия е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.18 на Тълкувателно решение № 4 /18.06.2014 г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 40 от 17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г., I т. о. и № 23/24. 03.15 г. по т. д. № 1717/13 г. на I т. о. моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата на която волеизявлението на банката, че счита същия за предсрочно изискуем е достигнало до длъжника – кредитополучател, ако към този момент са били налице и обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Поради това от този момент целият кредит или неплатеният остатък по него е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя, независимо дали последният е бил изрично уведомен или не.
Следователно при разрешаването на така определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на касационната инстанция, част от която цитирана и от касатора.
Що се касае до втория въпрос, то той макар и важен е ирелевантен за постановения краен правен резултат, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед възприетото разрешение на първия от формулираните въпроси. Отделено от това следва да се посочи, че според Софийски апелативен съд, писмото с обратна разписка от 22.02. 2011 г., съдържащо волеизявлението на Банката –кредитор за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем и за размера на дълга на кредитополучателя е изпратено до поръчителя на посочения в процесния договор негов последен адрес, с което е изпълнено изискването на чл.13, т.3 от ОУ на кредитодателя, правноважими в отношенията между страните за фингирано връчване съобщението на адресата.
При наличие на задължителна практика на касационната инстанция, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост да бъде променена, селективното основание по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК, на което касаторът се позовава, наред с критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, е въобще неприложимо – арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Останалите въпроси, освен, че не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което са ирелевантни за решаващите правни , а не фактически изводи в обжалвания съдебен акт, по естеството си са твърдения за неправилно тълкуване от въззивния съд на съответни договорни клаузи и относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, са без значение за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Не съществува спор в последователната практика на ВКС, че когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в настоящия случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение, то с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и съставът на касационната инстанция не следва да го обсъжда.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 500 лв./ петстотин лева/, съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1327/22.06.2015 г., по в. т. д. № 824/2014 г., по описа на с.с..
ОСЪЖДА Н. И. К. от [населено място] да заплати на [фирма] сумата 500 лв./ петстотин лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: