О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 692
гр.София, 20 юни 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на десети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1262 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], чрез кмета А. С. К., срещу решение № 6705 от 22.12.2016 г. по в.гр.д. № 852/2016 г. на Окръжен съд Благоевград, с което се потвърждава решение № 7709/11.10.2016 г. по гр.д. № 807/2016 г. на Районен съд Благоевград, за признаване на незаконно и отмяна на уволнението на Р. П. К. със Заповед № 44/29.02.2016 г., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „оркестрант” в Камерна опера Б. и за присъждане на обезщетение за 6 месеца поради незаконното уволнение в размер на 3601,92 лева, ведно със законните лихви до изплащането.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос – относно преценката на работодателя за съответствие между извършеното дисциплинарно нарушение и наложеното дисциплинарно наказание, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд в решение № 349/18.01.2013 г. по гр.д. № 252/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 432/26.05.2010 г. по гр.д. № 1322/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и се решава противоречиво от съдилищата, поради което счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Изложени са съображения, че преценката за определяне на наказанието е изцяло в компетентността на работодателя, а неявяването на работника или служителя на работа в течение на два последователни работни дни е основание за налагане на най-тежкото наказание – „уволнение“ по чл.190, ал.1, т.2 КТ. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. „Неявяването на работа в течение на два последователни работни дни, без наличието на официално разрешаване от страна на работодателя, както и без същия да бъде надлежно уведомен за отсъствието на работника или служителя, основание ли е за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, като се вземе предвид, че лицето е дисциплинарно уволнено поради пълно неизпълнение на задълженията си, а нарушението е извършено с пряк умисъл?”; 2. „От значение ли са дните, в които работникът не се явява на работа и по-конкретно – работните дни между официалните за страната празници, в случая дните между К. и Нова година, при определяне на дисциплинарното наказание от страна на работодателя?”; 3. „При наличието на осъществен фактически състав за тежко дисциплинарно нарушение и при спазване на всички произтичащи правни норми, следва ли да се прави задължителна преценка за тежестта на извършеното нарушение от работодателя, след като поведението на работника е виновно извършено и съответства изцяло на основанията на закона за законосъобразното прекратяване на правоотношението чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“?”. По поставените въпроси, според касатора, липсва пълнота и яснота в правната уредба, което е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Р. П. К., чрез адвокат А. М. от АК К., е подал писмен отговор, в който твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и претендира направените в настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищцата е била назначена на длъжността „оркестрант” в Камерна опера – Б. по безсрочен трудов договор, на пълно работно време, който е прекратен със Заповед № 44/29.02.2016 г. на кмета на [община], на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, поради неявяването на работа в течение на два последователни работни дни от 28.12.2015 г. до 05.01.2016 г. Съдът е установил, че нарушението на трудовата дисциплина не се оспорва от ищцата и е осъществен фактическия състав на чл.190, ал.1, т.2 КТ, поради което работодателят е имал правомощията да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. Въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, че е спазена процедурата по чл.193 КТ и наказанието е наложено с мотивирана заповед по смисъла на чл.195 КТ, но преценката на работодателя за тежестта и значимостта на дисциплинарното нарушение не съответства на вида на наложеното наказание, поради което уволнението е незаконосъобразно, а исковете по чл.344, ал.1, т.1-3 ГПК са основателни.
При тези мотиви на въззивния съд, поставеният в изложението към касационната жалба материалноправен въпрос, относно приложението на чл.189, ал.1 КТ, обуславя изхода на делото, но е решен в съответствие с трайно установената практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК – напр.решение № 372 от 01.07.2010 г. по гр.д. № 1040/2009 г. на IV г.о. и решение № 516 от 28.06.2010г. по гр.д. № 94/2009г. ІІІ г.о., в които се приема, че дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице. Тази преценка следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при полагането на труд. При оспорване на наказанието, съобразяването му с тези обстоятелства е предмет на съдебния контрол. В същия смисъл е и представеното от касатора решение № 133 от 23.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5394/2014 г., IV г.о., според което дисциплинарното наказание уволнение се налага за тежки нарушения на трудовата дисциплина, но извършването на тежко нарушение на трудовата дисциплина обаче не означава, че без оглед на другите обстоятелства то трябва да бъде наказано с уволнение. В случая, съобразявайки практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че преценката по чл.189 КТ е задължителна за работодателя като наказващ орган, тъй като нейното извършване е свързано с изискванията за законност на наложеното дисциплинарно наказание, но при определяне на наказанието ответникът не е съобразил значимостта на неизпълнението и липсата на вреди за работодателя. В този смисъл, преценката за съответствието на тежестта на дисциплинарното нарушение и наложеното наказание по смисъла на чл.189 КТ, според съда, подлежи на съдебен контрол не само дали е осъществена някоя от хипотезите по чл.190, ал.1 КТ, но и по отношение на това дали тази преценка е законосъобразна с оглед характера на извършваната работа по длъжностна характеристика.
Предвид изложените съображения и наличието на съдебни решения на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика по материалноправния въпрос, в съответствие с която е постановено обжалваното решение на въззивния съд, не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Конкретно поставените в изложението първи и втори въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са фактически, а не правни и се отнасят до правилността на мотивите на въззивното решение, които не могат да бъдат обсъждани в производство по чл.288 ГПК, според разясненията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо, формулираните въпроси, дали неявяването на работа в течение на два последователни работни дни е основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ и от значение ли е, че дните, в които работникът не се явява на работа са работните дни между официалните за страната празници, не покриват изискванията на чл.280, ал.1 ГПК като обща предпоставка за достъп до касационно обжалване.
Третият материалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но на него е даден отговор с цитираното решение № 133 от 23.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5394/2014 г., IV г.о., поради което е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика, а при липсата на аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Р. П. К. е поискал заплатените на адвокат А. М. от АК К. разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 06.03.2017 г., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6705 от 22.12.2016 г. по в.гр.д. № 852/2016 г. на Окръжен съд Благоевград.
ОСЪЖДА [община], представлявана от кмета А. С. К., да заплати на Р. П. К., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат А. М. от АК К., разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 900 (деветстотин) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.