7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 692
София, 22.10. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1635/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Х. Л., като майка и законен представител на Е. И. К., подадена чрез адвокат А. А., срещу въззивно решение № 1518 от 07.12.2018г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 2117/2018г., в частта, с която e отменено решение № 1769 от 15.05.2018г., постановено по гр. д. № 7462/ 2017г. на Пловдивския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от И. Н. К. против К. Х. Л., действаща в качеството й на майка и законен представител на малолетната Е. И. К., искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответницата следните суми: 5953, 33 лева, представляваща сбора от по една месечна вноска за издръжка за периода от 15.04.2009г. до 30.04.2009г. в размер на 53,33 лева и 59 месечни вноски за издръжка от по 100 лева за периода от 01.05.2009г. до 31.03.2014г., като погасени по давност; сумата от 2 376, 97 лева – общ размер на законните лихви върху всяка една месечна издръжка от по 100 лева за период от 01.04.2014г. до 13.04.2017г., като погасени по давност; сумата до размера от 3002,03 лева, включваща 30 месечни вноски за издръжка за периода 01.04.2014г. до 04.10.2016г., поради плащане, които суми са предмет на изп. дело № 20178210400716 по описа на ЧСИ П. И. с рег. № 821, като неоснователни, както и в частта, с която е осъден И. Н. К., да за заплати на ответницата и на адвокат А. А. сумата над размера от 157, 32 лева, направени разноски до общия присъден размер от 1310 лева, вместо което така предявените искове за уважени и ответницата е осъдена да заплати на ищеца сторените разноски във въззивното производство, съразмерно с уважената част от претенциите.
В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за сумата от 597, 97 лева, включваща дължими месечни вноски за издръжка за периода 05.10.2016г. – 01.04.2017г. и сумата от 1 491, 43 лева лихва за забава върху дължимите месечни вноски за периода 01.04.2014г. – 01.04.2017г. и ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски за въззивното производство в размер на 155,76 лв. въззивното решение не е обжалвано.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.) „Приложима ли е тригодишната погасителна давност, регламентирана в чл. 111, б. „в“ от Закона за задълженията и договорите при искове за издръжка?“, 2.) „В кой момент настъпва погасителната давност по искове за издръжка и настъпва ли тя за цялото вземане или за всяко изискуемо плащане по отделно?“, 3.) „Прекъсват ли действията по принудително изпълнение погасителната давност на задължения за издръжка съгласно разпоредбата на чл. 116, б „в“ ЗЗД, във връзка с чл. 117, ал.2 ЗЗД?“ и 4.) „Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения на страните и представени доказателства по делото и ако обоснове решението си само на част от доказателствата и следва ли да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, съобразно задължението си по чл. 12 ГПК?“
Поддържа се противоречие с решение № 401 от 18.12.2013г. по гр.д. № 3552/2013 г. на ВКС, IV г.о., определение № 298 от 28.02.2014 г. по гр.д. № 695/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 2611-а от 23.Х.1964г. по гр.д. № 1965/64г., на II г.о. на ВС на НРБ и решение № 2722 от 05.X..1972 г. по гр.д. № 2345/72 г. на II г.о. на ВС на НРБ – по първия въпрос, определение № 298 от 28.02.2014 г. по гр.д. № 695/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 975 от 17.IV.1973 г. по гр.д. № 691/73 г. на II г.о. на ВС и решение № 65 от 03.06.2011 г. по т.д. № 600/2010 г. на ВКС, I т.о., определение № 298 от 28.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 695/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 401 от 18.12.2013г. по гр.д. № 3552/2013 г. на ВКС, IV г.о. – по втория, с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 298 от 28.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 695/2014 г. на ВКС и решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2306/2015 г. на ВКС, IV г.о. по третия въпрос, решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., решение № 526 от 06.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 248/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 311 от 29.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 567/2003 г. на ВКС, II г.о., решение № 344 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о. по четвъртия.
Ответната страна И. Н. К., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат И. И., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, като с решение № 1619/18.06.2009г., постановено по гр. д. № 4598 по описа за 2009г. на Пловдивския районен съд бракът им е прекратен с развод, като дълбоко и непоправимо разстроен, без съдът да се произнася по въпроса за вината; че въз основа на постигнато помежду им споразумение по реда на чл. 99, ал. 3 от СК /отм./, упражняването на родителските права спрямо роденото от брака дете Е. К. е предоставено на майката К. Х. К., а на бащата е определен режим на лични контакти с детето и месечна издръжка в размер на 100 лева, която да изплаща в полза на детето, считано от 15.04.2009г. до настъпване на законоустановена причина за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска за времето от падежа до пълното й изплащане; че по същото дело е бил издаден изпълнителен лист 31.03.2017г., въз основа на който е образувано изп. дело № № 20178210400716 по описа за 2017г. на ЧСИ П. И. с рег. № 821 с район на действие ОС П., по което на длъжника е била изпратена покана за доброволно изпълнение, получена на 04.05.2017г., чрез неговия баща, за сумата от общо 15 543, 64 лева, включваща непогасени главници за издръжка за периода 15.04.2009г. – 01.04.2017г. и законна лихва за забава върху главниците за периода 01.05-2009г. – 13.04.2017г., както и за сумата от 550 лева – разноски по изпълнителното дело в полза на взискателя, както и такси и разноски в размер на 1 465, 13 лева, съгласно ТТРЗЧСИ, дължими към 13.04.2017г. Съдът е обосновал, че след като упражняването на родителските права е предоставено на майката и безспорно детето живее при нея, а бащата е осъден да заплаща месечна издръжка, то само между нея и детето е приложима разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а“ от ЗЗД, но не и между детето и другия родител, спрямо когото е налице съдебно признато вземане за издръжка. След анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на съдебно–счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 439 ГПК за главниците в общ размер 5 953, 33 лева за периода 15.09.2009г. – 31.03.2014г. и искът за законната лихва за забава върху тези главници за периода 01.05.2009г. до 31.03.2014г., са погасени по давност. Посочил е, че доколкото се касае за повтарящи се периодични, еднородни парични престации, то по отношение на задължението за издръжка е приложима разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД – с изтичане на тригодишната давност се погасяват вземанията за такива плащания. Разяснил е, че за горепосочения период са неприложими разпоредбите на чл. 117, ал. 1 и 2 от ЗЗД, тъй като действията за принудително изпълнение са предприети след изтичане на тригодишната давност, а прекъсването на погасителната давност намира приложение до изтичането на предвидения в ЗЗД /чл. 110, чл.111/ давностен срок. Последиците са заличаване на изтеклия до настъпване на юридическия факт, водещ до прекъсване на давността срок и започване на нов срок – в случая би бил петгодишен, тъй като вземането за издръжка е признато със съдебно решение. Съдът е обосновал, че прекъсване и спиране на вече изтекъл давностен срок е невъзможно, респективно реализирането на юридически факт по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД след изтичане на давностния срок е лишено от правни последици. В този смисъл е счел за неправилни изводите на районния съд, че с твърденията си за заплащане на дължимата издръжка през процесния период, ищецът на практика признавал задължението си. Не можело да се обоснове извод за признаване на вземането от длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и с оглед данните за извършвани плащания през периода 09.11.2010г. – 20.03.2014г., тъй като сумите не са превеждани регулярно, като основание не е посочвано заплащането на издръжка и не е отразявано задължение за кой период се погасява с тях.
Въззивният съд приел, че претендираните месечни издръжки за периода 01.04.2014г. до 01.04.2017г. съгласно заключението на вещото лице са в общ размер 3600 лева, а законната лихва върху просрочените вноски за този период е 1550, 86 лева. Констатирал е, че не са ангажирани конкретни и убедителни доказателства за извършвани регулярни плащания през този период с оглед задоволяване ежедневните базови нужди на детето, като съгласно заключението на вещото лице първата постъпила сума по образуваното изпълнително дело е на 27.04.2017г. в размер на 3002,03 лева. Въззивният съд е обосновал, че получената по изпълнителното дело сума следва бъде отчетена и отнесена в погашение на част от дължимата главница за периода 01.04.2014г. до 13.04.2017г., тъй като за поредността при погасяване на главница и начислена върху нея законна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, приложение намира нормата на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД и тъй като задължението за главницата се явява по-обременително в сравнение с присъдената законна лихва, то следва да се признае за установено, че ищецът не дължи на ответницата сумата от 3002,03 лева, включваща 30 месечни вноски за издръжка за периода 01.04.2014г. до 04.10.2016г., поради извършено плащане.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Първите три въпроса по изложението са правно разрешени от въззивния съд и обуславят решаващите му изводи. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. Представените от касатора съдебни актове, във връзка с които поддържа наличие на соченото основание за достъп до касация, не обосновават извод за наличие на твърдяното противоречие. Това е така, защото определенията, постановени по реда на чл.288 ГПК не формират сила на присъдено нещо и същите са извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл.280 ГПК; посочените решения са постановени при различна фактическа обстановка и не могат да обосноват противоречие в поддържания от касатора смисъл; с последните, в това число и с цитираната от касатора т.10 на т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, се дава правно разрешение по конкретни правни въпроси, различни от повдигнатите в изложението, а също – различни от разрешените от въззивния съд. Така например с посоченото от касатора решение на ВКС, ІV ГО, по гр.д. 3552/2013г. се дава разрешение по въпроса „за приложението на чл. 115, б.”а” ЗЗД спрямо родител, който не упражнява родителски права”; с решение на ВКС, І ТО, по т.д.№600/2010г. се дава разрешение по въпроса „Признанието, направено след изтичане на погасителната давност, прекъсва ли теченето й?”; с решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2306/2015 г. на ВКС, IV г.о. – са дадени разяснения по въпроса „изтекъл ли е двугодишния преклузивен срок по чл.433,ал.1,т.8 ГПК/отм./ и 5-годишната погасителна давност в случаите, когато по искане на взискателя е образувано изпълнително дело и с молбата за образуване е поискано извършване на определени изпълнителни действия, но същите не са извършени в тези срокове, поради бездействия на съдия изпълнителя и взискателя”; с т.10 на тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433,ал.1,т.8 ГПК/чл.330,ал.1,б.”д” ГПК/отм./ нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие и е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г. Такива правни впъроси не са разрешени от въззивния съд и не обуславят решаващите му изводи, поради което и не може да се обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с тях. Не се констатира противоречие на въззивното решение и с приетото в решение № 975 от 17.IV.1973 г. по гр. д. № 691/73 г., II г. о., съгласно което „Когато по отечествения закон вземането се погасява с изтичането на тригодишна давност, изпълнението на решението следва да бъде признато и допуснато само за времето три години назад от поискване изпълнението му. По тези вземания давността тече за всяка вноска от датата на падежа й, а не за цялото вземане по решението.” Въззивното решение не противоречи и на приетото в решение № 2611-а от 23.Х.1964г. по гр.д. № 1965/64г., на II г.о. на ВС на НРБ, според което когато вземането е установено със съдебно решение новата давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД е всякога пет години.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че нормите на чл. 110, чл. 111 б. „в“, чл.116 б.”в” и чл. 117, ал. 2 ЗЗД са ясни и по приложението им има създадена константна практика на ВС и ВКС. Съгласно последната, задължението на родителя за заплащане на ежемесечна издръжка за дете има характер на „периодично плащане” по смисъла на чл. 111 б. „в” ЗЗД и тълкуването на понятието, дадено с ТР № 3/2012 г. ОСГТК. Погасителната давност при периодичните вземания, която е тригодишна, тече за всяка вноска от датата на падежа й, а не за цялото вземане от датата на съдебното му установяване. Всяка последователна вноска си има своя тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 116 б.”в” ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение и от този момент започва да тече нова давност, чийто срок всякога е пет години, ако вземането е установено със съдебно решение – чл. 117 ал. 2 ЗЗД. Въззивното решение е съобразено с това правно разрешение и не му противоречи.
Не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и във връзка с последния въпрос, поставен в изложението. Формулираният въпрос за задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, е привързан към оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл. 280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т. 1 на чл. 280 ГПК. Съдът не е дал правно разрешение, което да е в противоречие с формираната по въпроса съдебна практика на ВКС. Не се установява противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изход разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 800лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба; договореното адвокатско възнаграждение е в размер 1000лв., от които реално са заплатени 800лв. – съгласно договора за правна защита и съдействие. Липсват доказателства за реално извършен разход за остатъка от 200лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1518 от 07.12.2018г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 2117/2018г., в обжалваната част.
ОСЪЖДА К. Х. Л., действаща като майка и законен представител на Е. И. К., да заплати на И. Н. К. деловодни разноски в размер 800лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: