1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 692
гр. София, 05.12.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1040 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Вип Билдинг БГ“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място], представляван от синдик Г. Г. срещу решение № 2362 от 15.11.2017г. по в. т. дело № 3438/2017г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, с което е потвърдено решение № 6 от 04.04.2017 г. по т. дело № 31/2016 г. на Окръжен съд Видин и въззивникът „Вип Билдинг БГ“ ЕООД /в несъстоятелност/ е осъден да заплати на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ по сметка на Софийски апелативен съд сумата 5 884,08 лв. – държавна такса за въззивното производство.
С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Вип Билдинг БГ“ ЕООД /в несъстоятелност/ срещу „Памексвин“ ООД /в несъстоятелност/ иск за признаване за установено, че „Вип Билдинг БГ“ ЕООД /в несъстоятелност/ е кредитор на „Памексвин“ ООД /в производство по несъстоятелност/ с вземания в размер 1 033 516,34 лв., основаващи се на договорни отношения за изработка и продажба на стоки и услуги и спогодба за изплащане на неустойка при неизпълнение, обезщетение за забава върху главницата в размер на 142 646,51 лв. за периода от 30.10.2014 г. до 08.03.2016 г. и присъдени по т. дело № 49/2015 г. на Окръжен съд Видин разноски в размер 653,50 лв. Ищецът е осъден да заплати по сметка на Окръжен съд Видин държавна такса в размер 11 768,16 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – чл. 281, т. 3 ГПК. В касационната жалба и приложеното към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради това, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които, от една страна, са в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК, решение № 274/13.11.2012 г. по гр. д. № 461/2012 г. на ВКС, II г. о. и определение № 359/13.05.2014 г. по т. д. № 3957/2013 г. на ВКС, I т. о., а от друга страна – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:
1. „Следва ли нищожността на договорна клауза да бъде прогласена в производство, при което страните следва да са във възможността да упражнят правото си на защита?“
2. „Допустимо ли е, без да е налице СПН, чрез влязъл в сила Съдебен акт, Съдът да се позовава и взема предвид при постановяване на Акта си – нищожност на договорно отношение, произтичащо от договорна клауза между страните, за която нищожност не е повдиган Съдебен спор?“
3. „Договорът за спогодба по смисъла на чл. 365 и сл. ЗЗД, неоспорен от страните и още повече изрично признат от тях, обвързва ли Съда с договореностите, отложени в тази Спогодба, при решаване на Спора като при признание на иска, и може ли Съдът, да ревизира/новира отношенията между тези страни, чрез позоваване в Акта си като при нищожност на тези клаузи?“
4. Налице ли е накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД при договаряне на неустойка, имаща наказателен характер – санкция за неточно/лошо изпълнение на договорно задължение, и обуславя ли се това нарушение на добрите нрави от размера на тази санкционна неустойка?“
Касаторът релевира и довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, в редакцията на закона в ДВ бр. 86/2017 г.
Ответникът „Памексвин“ ООД /в несъстоятелност/ не изразява становище по касационната жалба.
Синдикът „Памексвин“ ООД /в несъстоятелност/ Р. М. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговско отделение, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието ? отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
За да направи извод, че в производството по иск по чл. 694 ТЗ е недопустимо постановяване на решение по чл. 237 ГПК при признание на иска от ответника – длъжник в производството по несъстоятелност, въззивният съд се е аргументирал със законоустановеното разширяване на кръга на субектите, по отношение на които съдебното решение проявява установителното си действие в сравнение с общото правило на чл. 298 ГПК, с разширените субективни предели на действието на съдебното решение по отношение на всички кредитори на несъстоятелността, на чиято правна сфера би се отразило съдебното решение, предвид установения в производството по несъстоятелност универсален способ на принудително изпълнение на задълженията на несъстоятелния длъжник.
За да приеме за неоснователни доводите на ищеца /въззивник във въззивното производство и настоящ касатор/, че не следва да се обсъжда даденото от синдика на ответното дружество становище по предявените искове, доколкото синдикът не е страна в производството по делото, съдебният състав се е позовал на въведеното с изменената разпоредба на чл. 694, ал. 4 ТЗ /ДВ, бр. 105/2016г./ изискване за задължително участие на синдика в производствата по искове по чл. 694, ал. 1 – ал. 3 ТЗ, непосредственото действие на изменението на процесуалния закон, доколкото същото е настъпило преди приключване на последното открито съдебно заседание пред Окръжен съд Видин, както и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 125/04.07.2017г. по т.д. 2591/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. Изложил е съображения, че синдикът действа в защита на общия интерес на всички участници в производството по несъстоятелност, конституирането му в това исково производство е проявна форма на правомощието му по чл. 658, ал. 1, т. 10 ТЗ, поради което становището на синдика на ответника – длъжник следва да бъде отчитано и обсъдено от съда.
Изводът за допустимост на иска е обоснован в съответствие с нормата на чл. 294, ал. 2, т. 1 ТЗ с предявяването на процесните вземания пред синдика на дружеството в несъстоятелност в законовоустановения срок, включването на вземанията от синдика в списъка на неприетите вземания, своевременното възразяване от „Вип Билдинг БГ“ ЕООД /в несъстоятелност/ по чл. 690, ал. 1 ТЗ, оставянето без уважение на възражението от съда по несъстоятелността с определение от 02.06.2016г. и спазването на установения в чл. 694, ал. 1 ТЗ преклузивен срок за предявяване на иска при вписан съдебен акт в търговския регистър на 23.06.2016г. и депозирана в съда искова молба на 30.06.2016г.
За да направи извод за неоснователност на предявените искове, въззивният съд е изложил следните аргументи:
1/ Въведените от ищеца след предявяване на иска за установяване на вземането му по проформа фактура от 30.10.2014г. за сумата 33 516,34 лв., представляващо претендирана цена на доставени стоки и услуги, фактически твърдения, че източник на спорното му вземане е спогодба от 30.01.2015г., с която страните са преуредили/новирали отношенията си, са недопустими и преклудирани – направени при нарушение на преклузиите по чл. 266 ГПК.
2/ Последните нови фактически твърдения на ищеца не съответстват и на постигнатата между страните воля по споразумението от 30.01.2015г., тъй като единствената изразена от страните воля е, че ответникът признава дълга си в размер на сумата 33 516,34 лв., която дължи ведно с лихви; ищецът отсрочва изпълнението на дълга; както и изначално е определен размерът на дължимото от длъжника обезщетение при забавено изпълнение на дълга в определения нов срок – чл. 6 от договора, неустойка в размер на 1 000 000 лв. Волята на страните не сочи нито на постигнато съгласие за прекратяване на съществуващ правен спор с взаимни отстъпки по смисъла на чл. 365 ЗЗД, нито на новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД за погасяване на дълга чрез подновяването му с друго ново задължение, а единствено на отсрочване на дълга и уговорен размер на обезщетението, което ще дължи длъжникът при неизпълнение в уговорения нов отсрочен срок на изпълнение.
3/ След обсъждане на двустранно подписана проформа фактура от 30.10.2014г., спогодба от 30.01.2015г., анекс към спогодбата от 14.05.2015г. и заключение по ССчЕ, въззивната инстанция е приела, че ищецът не е установил при пълно и главно доказване дължимост на спорното вземане за сумата от 33 516,34 лв. по договор за доставка на стоки и услуги. Съдебният състав е приел, че проформа фактурата е осчетоводена при ищеца, но при липса на достъп до счетоводството на ответника не може да бъде установено дали същата е осчетоводена в счетоводството на ответника. Отчитайки, че вземането на ищеца за сумата 33 516,34 лв. е осчетоводено с основание проформа фактура от 30.10.2014г., която в счетоводството на ищеца е в неподписан от ответника вариант, съобразявайки неосчетоводяването на фактурата през 2014г., невключването й в Годишния баланс за същата година, изготвен въз основа на оборотната ведомост, липсата на номер на фактурата, липсата на съставен и съхранен в счетоводството опис на вида и количеството на стоката, за продажба на която е съставена фактурата, въззивният съд е заключил, че счетоводните записвания при ищеца по повод на процесната фактура са нередовни – липсва, както своевременно осчетоводяване, така и съставяне на първични счетоводни документи – опис на продавани стоки по фактурата, както и отписване на последните от балансовите сметки на продавача. Поради това счетоводните записвания по проформа фактурата и счетоводството на ищеца не могат да бъдат ценени като доказателство за установяване на реалното сключване на договор и реалната доставка на стоки от ищеца на ответника срещу цена в размер на сумата 33 516,34 лв.
4/ Предявените претенции за неустойка и лихви за забавено изпълнение на главния дълг съответно за сумите 1 000 000 лв. – неустойка за забавено изпълнение по споразумението от 30.01.2015г., и сумата 142 646,51 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главниците по споразумението за периода от 30.10.2014г. до 08.03.2016г., са неоснователни, предвид акцесорния им характер към вземането за главница.
5/ Уговорената неустойка по чл. 6 от спогодба от 30.01.2015г. в размер на 1 000 000 лв. за забавено изпълнение или неизпълнение в уговорения срок на главния дълг от сумата 33 516, 34 лв. е нищожна като противоречаща на морала, тъй като излиза извън присъщите за неустойката обезпечителна и санкционна функции.
6/ Неоснователността на иска за установяване на вземането за сумата 653,50 лв. – присъдени разноски с решение № 4 от 09.03.2016г. по т. д. № 49/2015г. Окръжен съд Видин, е аргументирана с липсата на доказателства цитираното съдебно решение да е влязло в сила, респективно да е обжалвано или потвърдено от горните инстанции в частта за присъдени разноски на ищеца „Вип Билдинг БГ“ ЕООД /в несъстоятелност/.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на първия, втория и четвъртия правни въпроси не е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като както и да бъдат решени тези въпроси, не биха променили изхода на спора поради това, че основните аргументи за отхвърляне на иска за установяване на претендираното вземане за неустойка и лихви за забавено изпълнение на главния дълг, съответно за сумите 1 000 000 лв. – неустойка за забавено изпълнение по споразумението от 30.01.2015г., и 142 646,51 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главниците по споразумението за периода от 30.10.2014г. до 08.03.2016г., се състоят в акцесорния им характер към вземането за главница и недължимостта на претендираната главница. Въпросът за нищожността на уговорената неустойка по чл. 6 от спогодбата от 30.01.2015г. е обсъден във въззивното решение само като допълнителен аргумент за несъществуване на вземанията на „Вип Билдинг БГ“ ЕООД /в несъстоятелност/.
Независимо от това, следва да се посочи, че при решаване на въпроса относно нищожността на неустойката съдът е съобразил изцяло постановките на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, т. 3, като обосновано е преценил, че същата е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което накърнява добрите нрави и на това основание е нищожна.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия формулиран правен въпрос също е неоснователен. От една страна, основният аргумент на въззивния съд по отношение на фактическите твърдения, че източник на спорното вземане на ищеца е спогодба от 30.01.2015г., с която страните са преуредили/новирали отношенията си, е че тези твърдения са недопустими и преклудирани – направени при нарушение на преклузиите по чл. 266 ГПК. От друга страна, въпросът е решен в съответствие с константната практика на ВКС, съгласно която договорът за спогодба като писмено доказателство следва да бъде обсъден заедно с всички останали събрани по делото относими и допустими доказателства, в тяхната взаимна връзка и обусловеност. При предявен иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ и оспорване на вземането от синдика на ответника – длъжник, действащ в защита на общия интерес на всички участници в производството по несъстоятелност, сключената спогодба за уреждане на възникнало преди това правоотношение по търговска сделка между ищеца и ответника – длъжник /в несъстоятелност/ следва да бъде преценена във връзка с издадените, съответно подписаните между страните преди сключване на спогодбата първични счетоводни документи. В конкретния случай съдебният състав в съответствие с трайната практика на ВКС е обсъдил в тяхната взаимна връзка всички релевантни доказателства и въз основа на тях е установил волята на страните и фактическата обстановка, към която е приложил относимите правни норми. Въпросът дали волята на страните сочи на постигнато съгласие за прекратяване на съществуващ правен спор с взаимни отстъпки по смисъла на чл. 365 ЗЗД или на новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД за погасяване на дълга чрез подновяването му с друго ново задължение, или представлява единствено отсрочване на дълга и уговорен размер на обезщетението, което ще дължи длъжникът при неизпълнение в уговорения нов отсрочен срок на изпълнение, е въпрос на тълкуване на клаузите на спогодбата, въпрос на преценка на фактите по делото, обуславящ обосноваността на въззивното решение. В този смисъл релевираните от касатора доводи и оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай по въпроса за договора за спогоддба по чл. 365 и сл. ЗЗД е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Що се отнася до поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2362 от 15.11.2017г. по в. т. дело № 3438/2017г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.