О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 693
С., 01.08.2013 г.
Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 689 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от страни по спора, въведен с положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, чието разрешаване е било предмет на въззивно решение № 6237 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-Г, от 23.ХІ.2011 г., постановено по гр. дело № 9179/2011 г.
Касационната жалба с вх. № 118625 от 23.ХІІ.2011 г. на ищеца О. В. Г. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от АК-В., е против това въззивно решение, с което е било потвърдено първоинстанционното решение (без номер) на СРС, ГО, 38-и с-в от 1.ІІІ.2011 г. по гр. дело № 1661/2010 г. в обжалваната негова част: досежно отхвърляне на иска на Г. с посоченото правно основание по отношение на третия ответник в исковата му молба- М. Г. К. от С.. Единственото оплакване на касатора Г. е за постановяване на обжалваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което той претендира касирането му, като неправилно, и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който да се признаело за установено, че той има съществуващо вземане в размер на сумата от 20 000 лв., вкл. ведно със законната лихва върху тази главница от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 3 ГПК /29.Х.2009 г./, но не само срещу двете солидарно отговорни за заплащането й търговски дружества, но и срещу третия ответник: М. Г. К., действал като поръчител на управляваното от него [фирма]-С. при сключването на процесния анекс с нотариално заверени подписи на страните от 27.VІІІ.2009 г.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Г. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното въззивно решение СГС се е произнесъл по противоречиво решавания от съдилищата материалноправен въпрос: „Дали с отпадане на отговорността по запис на заповед като абстрактна сделка, служещ като обезпечение на договор за банков кредит, отпада и отговорността на задълженото лице кредитополучател – предвид характера на двете сделки и възможността на кредитора да търси удовлетворение на своето вземане както по записа на заповед, така и по договора за кредит на самостоятелно основание?”
Съответно касационната жалба с вх. № 9202/30.І.2012 г. на ответното по този положителен установителен иск [фирма]-С. (в несъстоятелност), представлявано от своя синдик В. Р., е с оплаквания за пороци на същото въззивно решение по смисъла на чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК, като се претендира обезсилването му, алтернативно касирането му – като неправилно, в частта, с която е било прието за установено, че този търговец следва да отговаря солидарно – наред със севлиевското [фирма] – за заплащането на сума в размер на 20 000 лв., титуляр на което вземане е първият касатор О. В. Г., вкл. ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 3 ГПК /29.Х.2009 г./. Инвокирани са доводи, че недопустимостта на обжалваното въззивно решение произтичала от обстоятелството, че датата на постановяване на потвърденото с него първоинстанционно решение на СРС следвала вече откритото по отношение на търговеца касатор пр-во по несъстоятелност (решение по чл. 630 ТЗ от 14.VІ.2010 г. по гр. дело № 2228/2010 г. по описа на СГС, ТК, с-в VІ-16), поради което, на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ във вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, исковото пр-во за съществуването на вземане в размер на 20 000 лв. следвало да бъде спряно: за да може ищецът О. В. Г. да предяви това свое спорно вземане в пр-вото по несъстоятелност.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК търговецът касатор (в несъстоятелност) обосновава приложно поле на касационния контрол с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение СГС се е произнесъл по общо четири материално- и процесуалноправни въпроса, имащи значение за точното прилагане на закона, а също и за развитието на правото, както следва: 1./ Дали когато в хипотезата на чл. 637, ал. 1 ТЗ съдът не спре производството по делото и на по-горна инстанция се констатира този пропуск, но едновременно се установят и основания за възобновяване на пр-вото по чл. 637, ал. 3 ТЗ, с това се санира решението, постановено от съда, който е трябвало да спре исковото производство?; 2./ Дали когато в същата хипотеза този пропуск е довел до неучастие на синдика в първоинстанционното исково пр-во, призоваването му за участие в пр-вото пред въззивния съд е от естество да санира недопустимото първоинстанционно решение и по този начин да се стигне до разглеждане на делото с участие на синдика „на по малко инстанции”?; 3./ В чия тежест е доказването на факта на предявяване в пр-вото по несъстоятелност на вземането, което е предмет на разглеждане в пр-вото по чл. 637, ал. 1 ТЗ /във вр. чл. 422, ал. 1 ГПК/ и следва ли ищецът да установи идентичност и на основанието, на което е предявил вземането си в пр-вото по несъстоятелност или е достатъчно да докаже само идентичност на размера му?; 4./ Погасява ли се вземане, възникнало преди откриване на пр-вото по несъстоятелност, което не е предявено пред съда по чл. 613 ТЗ в предвидените в търговския закон срокове?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК О. В. Г. писмено е възразил в своя отговор по касационната жалба на [фирма]-С. (в несъстоятелност) както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост, а също и за неправилност на атакуваното въззивно решение на СГС.
Двамата ответници по касация [фирма]-гр. С. и М. Г. К. от С. не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност, респ. за недопустимост на атакуваното въззивно решение на СГС, развити във всяка една от двете насрещни касационни жалби.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни страни във въззивното производство пред СГС, както касационната жалба на ищеца О. В. Г. от [населено място], така и тази на ответното [фирма]-С. (в несъстоятелност), подадена от неговия синдик, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване по нито една от двете жалби, са следните:
1. По касационната жалба на ищеца О. В. Г. от [населено място]:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по същото дело. В случая положителният установителен иск, по съществото на който СГС се е произнесъл с атакуваното въззивно решение, е бил с правно основание по чл. 422, ал. 1- във вр. чл. 417, т. 3 ГПК: относно съществуването на вземане в полза на Г. в размер на 20 000 лв., за което е била издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, съдържащо се в документ, представляващ анекс към предходно споразумение между същите страни, като и двата документа са били с нотариална заверка на подписите на лицата, участвали в извършването на тези сделки. Следователно процесният случай е коренно различен в сравнение с този, уреден с т. 9, предл. 1-во на чл. 417 ГПК. За да отхвърли този иск на Г. срещу третия, посочен в исковата му молба ответник – М. Г. К., въззивният съд е приел, че спорен по делото е бил въпросът: „сбъднало ли се е условието по т. 7 от анекса”, представляващ документ по смисъла на чл. 417, т. 3 ГПК, въз основа на който първостепенният съд е издал заповедта от 2.ХІ.2009 г. за незабавно изпълнение на парично задължение в размер на 20 000 лв. ведно със законната лихва от датата на подаване на това заявление срещу посочените в нея трима солидарно отговорни длъжници. Решаващият правен извод на въззивния съд за сбъдване на горното условие /по т. 7 от Анекса/ е изграден при съобразяване на изричното заявление на кредитната институция, че след извършената размяна на ценни книжа тя „няма претенции към О. В. Г. като физическо лице по кредитните задължения на [фирма]”. Следователно правният въпрос, по който СГС се е произнесъл с атакуваното свое въззивно решение не е идентичен с релевирания в изложението на касатора О. В. Г. материалноправен въпрос, т.е. последният има изяло хипотетичен характер, не е обусловил решаващия извод на въззивната инстанция и затова обективно не е годен да обоснове приложно поле на касационния контрол по тази касационна жалба.
2. По касационната жалба на ответното [фирма]-С. (в несъстоятелност):
Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. А според постановката по т. 1 in fIne на същото тълкувателно решение, „само ако съществува вероятност” обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол.
Не се констатира в случая вероятност обжалваното решение на СГС, както и това на първостепенния съд, да са процесуално недопустими съдебни актове, в какъвто смисъл е оплакването на този касатор, основаващо се върху разпоредбата на чл. 229, ал. 1 т. 7 ГПК-във вр. чл. 637, ал. 1 ТЗ, след като изрично в мотивите си въззивната инстанция е приела, че доколкото претенцията на Г. по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу [фирма] е била свързана с ангажиране и на солидарната отговорност на неговия управител М. Г. К., действал като „поръчител” за същото парично задължение, приложение следва да намери нормата на чл. 637, ал. 5 ТЗ, изключваща необходимостта от спиране на имуществени граждански и търговски дела срещу длъжник за парично вземане, „обезпечено с имущество на трети лица” в хипотеза на открито срещу първия пр-во по несъстоятелност.
В заключение, нито един от четирите релевирани от синдика на касатора [фирма]-С. (в несъстоятелност) в изложението към жалбата му материално- и процесуалноправни въпроси не обосновава приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не само, че в това негово изложение не са били наведени конкретни доводи кои са законите, приложими към разрешаване на случая, които да са непълни, неясни или противоречиви, но и формулираните правни въпроси са с изцяло хипотетичен характер, понеже нито един от тях няма естество на такъв, който да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, постановил атакуваното решение.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 6237 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІV-Г, от 23.ХІ.2011 г., постановено по гр. дело № 9179/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2