О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 693
гр.София, 19.10.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2154 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 3/ 08.01.2018 г. по гр.д. № 596/ 2017 г., с което Пловдивски апелативен съд, потвърждавайки решение № 272/ 27.07.2017 г. по гр.д. № 128/ 2016 г. на Пловдивски окръжен съд, е осъдил К. Г. Д. да заплати на Стойка Й. Р. на основание чл. 45 ЗЗД сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от извършеното на 06.07.2012 г. престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, на което тя е станала жертва, ведно със законните лихви от 06.07.2012 г.
Решението се обжалва от К. Г. Д., а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Касаторът счита, че по тези въпроси решението противоречи на решение № 227/ 02.12.2016 г. на ВКС, III-то ГО и на решение № 199/ 30.11.2016 г. по търг.д. № 2432/ 2015 г. на ВКС, II-ро ТО, а и на ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Оплакванията по същество са, че е неправилно като необосновано и постановено в противоречие на чл. 52 ЗЗД (касационни основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
Ответникът по касация Стойка Й. Р. възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира направените разноски в настоящото производство.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че ищцата е пострадала от извършеното от ответника на 06.07.2012 г. престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, поради което по предявения иск на основание чл. 45 ЗЗД следва да ангажира неговата деликтна отговорност. При този свой извод съдът е зачел задължителната сила на влязлата в сила осъдителна присъда (чл. 300 ГПК). След това съдът е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с деликта и са от значение за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил, че като пряка причина от извършеното престъпление е пострадало физическото и психическото здраве на ищцата. Съобразил е диагностираните при постъпването й в центъра за спешна медицинска помощ руптура на ротаторния маншон на лява раменна става и сухожилието и руптера на предна ставна капсула с нестабилност; двете операции, продължителността и особеностите на началния възстановителен период (4 месеца), ползваното помощно средство (раменна превръзка), необходимостта от чужда помощ през първите три месеца, възстановената хватателна способност на лявата ръка, но и ограниченията при вътрешните ротации в крайната фаза на левия крайник, пълното възстановяване на които не може да се очаква, въпреки младата възраст на ищцата (на 31 години към инцидента). Отчитайки засягането на психиката на ищцата, въззивният съд е съобразил изживения ужас според конкретните обстоятелства на инцидента. Ответникът я е ударил силно в гърдите с две ръце. Тя залита назад и се удря с гръб в стеснената издадена част на два високоговорителя, извадени от тонколоните. От острата и силна болка в лявата плешка и поради изживения ужас при неконтролирания летеж назад и падане върху неизвестен остър предмет, ищцата се е разплакала. Непоносимите болки, които тя е изтърпяла по време и непосредствено след инцидента. Невъзможността да заспи без болкоуспокояващи и приспивателни. Диагностираните стрес, афект и фрустрация, изпитвания страх да излиза сама, без придружител и необходимостта от медикаментозно лечение и/ или психотерапия, за да преодолее последиците от преживения ужас от инцидента. Въззивният съд е добавил и неудобствата, които ищцата ще търпи за напред от влошеното качество на живот поради престъплението, извършено от ответника.
При съвкупната преценка на всички тези обективно проявени обстоятелства съдът е определил обезщетението от 15 000 лв. за адекватно на претърпяните неимуществени вреди, които са с причина от извършеното от ответника престъпление и е потвърдил първоинстанционното решение, с което е определено в същия размер.
Следователно са обуславящи процесуалноправния и материалноправния въпрос, повдигнати от касатора, но те не са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД). Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по подобни дела и с тълкувателните указания в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Обжалваното решение съответства и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, доколкото съдържа онези мотиви, които са от значение за отнесения до съда правен спор.
Противоречието на това решение откъм определения размер на обезщетението за неимуществени вреди с други решения на ВКС е възможно, тогава когато и те са постановени по искове в ангажиране на деликтна по характера си отговорност, дори когато конкретното основание за това е договорно (както е при отговорността на застрахователя „гражданска отговорност“ към увреденото от ПТП лице), по висящото и по приключените дела са идентични накърнените неимуществени блага, но присъдените обезщетения са различни. С първото решение, на което касаторът се позовава, е уважен иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а с второто – иск с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Макар и по двете приключили дела да е била ангажирана деликтна по характера си отговорност, засегнатите неимуществени блага са различни. Следователно обжалваното решение не противоречи на никое от двете решения на ВКС, а е изключено всяко от сочените основания за допускането му до касационен контрол.
При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответницата по касация е направила в касационното производство. Те се изразяват в платеното адвокатско възнаграждение.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3/ 08.01.2018 г. по гр.д. № 586/ 2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА К. Г. Д. да заплати на Стойка Й. Р. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 000 лв. – разноски пред Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.