О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 693
гр. София, 02.11.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
т.дело №53471 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. П., чрез процесуален представител адв.З., срещу решение от 01.07.2015г. по в.гр.д.№17203/2013г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 13.09.2013г. по гр.д.№26186/2012г. на Софийски районен съд и е уважен предявения от Х. Б. Д. срещу А. С. П. иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.535 ТЗ.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Х. Б. Д., чрез процесуален представител адв.М., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивно решение е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново, с което е признато за установено на основание чл.422 ГПК, вр. с чл.535 ТЗ, че в полза на Х. Б. Д. съществува вземане срещу А. С. П. за сумата от 20 000лв. – главница по издаден на 04.03.2008 г. запис на заповед с падеж 04.03.2009г. /целият общо за сумата от 86 000лв./, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.01.2012г. /датата на подаване на заявлението/, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по гр. д. № 816/2012 г. по описа на СРС.
Въззивният съд е посочил в решението си, че ответникът по иска – А. С. П. не е оспорвал истинността и действителността на процесния запис на заповед от 04.03.2008 г., според който той безусловно и неотменимо се е задължил да плати на Х. Б. Д. сумата от 86 000 лв. на падежа – 04.03.2009 г., без разноски и без протест в [населено място]; че авторството на ответника, като издател на записа на заповед, както и че документа отговаря на императивно уреденото в закона съдържание по чл.535 ТЗ не са спорни въпроси между страните; че ответникът е противопоставил на ищеца единствено възражение, че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като ценната книга е издадена за обезпечаване изпълнението на съглашение от 12.06.2007г. – на бъдещите му задължения за придобиване процент от дяловете на планираното за регистрация дружество и е подписана при условията на заплашване, т.е., че е налице възражение на ответника за недължимост на вземането по записа на заповед на основание каузалното правоотношение с ищеца.
Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно т.17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, предметът на делото по иска по реда на чл.422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение и когато се касае за запис на заповед, предметът на делото е вземане по редовен от външна страна менителничен ефект; че при редовен от външна страна запис на заповед и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение; че с въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, се разкрива основанието на задължението за плащане или обезпечителния характер на записа на заповед и в този случай на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на него, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед /в посочения смисъл решение № 95/08.07.2014 г. по т. д. № 2473/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 17/16.02.2015 г. по т. д. № 116/2014г. на ВКС, ІІт.о./. Прието е от въззивния съд, че в качеството му на абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед доказва вземането на поемателя за обещаната от издателя парична сума, което вземане е предмет на делото в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК; че наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, освобождава ищеца – кредитор от задължение да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед; че доказването на каузалното правоотношение в този случай е в тежест на ответника – издател на записа на заповед, който следва да докаже и изпълнението на задълженията си по тази сделка, за обезпечаване на която твърди, че е издаден записа на заповед, което възражение е относимо към погасяване на вземането по издадения запис на заповед – към основателността на иска. Прието е, че ответникът не е доказал изпълнение по каузалната сделка, във връзка с която твърди да е издаден записа на заповед, затова е неоснователно възражението му за недължимост на сумата 20 000лв., като част от вземането за което се е задължил със записа на заповед. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че чрез обсъдените в решението му гласни доказателства не се установява възражението на ответника, че при подписване на записа на заповед спрямо него, като издател на ценната книга, е упражнена заплаха от поемателя по смисъла на чл. 27 ЗЗД, вр. чл. 30 ЗЗД, по съображения, че събраните гласни доказателства не установяват подписване на записа на заповед при заплаха, нито могат да се ценят относно възникване на вземанията по твърдяното от ответника споразумение или относно неговото изпълнение, поради забраните по чл. 164, ал. 1 ГПК, а отделно от това е прието, че показанията на свидетелите не са непосредствени, а се оснавават на впечатления от споделеното на свидетелите от страна на ответника. При тези съображения във въззивното решение е прието, че ответникът не е доказал да е погасил вземането по записа на заповед чрез плащане или друг предвиден в закона способ, от което следва извод, че вземането съществува, а предвид настъпилия падеж на записа на заповед, същото е изискуемо и подлежи на изпълнение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че въпросът „процесуалното задължение на съда да изследва каузалното правоотношение при въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед“, е разрешен във въззивното решение в противоречие с т.17, ал.2 на ТР№4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Според касатора е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпроса: „за доказване на непораждане на вземането по записа на заповед – правоизключващото възражение на неизпълнени задължения на ищеца“. Касаторът поставя въпрос: „за процесуалното задължение на съда да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните – установеното в задължителната практика на ВКС изискване за пълно изясняване на делото и обсъждане на всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните“. Така поставените от касатора въпроси предпоставят да е необоснован изводът на въззивния съд, че при редовен от външна страна запис на заповед ответникът е направил общо оспорване на вземането, каквато преценка за правилност на изводите на въззивния съд обаче не може да бъде извършена в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 1 200лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.07.2015г. по в.гр.д.№17203/2013г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА А. С. П. да заплати на Х. Б. Д. сумата 1 200лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: