О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 693
София, 05.12.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1410/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. М. Д. и на П. С. П., действаща лично и със съгласието на нейната майка Р. М. Д., срещу решение №2010 от 05.09.2017г., постановено по в.гр.д. №5093/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №3939/12.05.2016г. по гр.д.№4438/2014г. на СГС, ГО, І-18 с-в, в обжалваната му с въззивната жалба част.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на съда, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия наследодател на ищците по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД като се излагат доводи, че в конкретния случай липсата на поставен предпазен колан не е в причинна връзка с вредоносния резултат. Отделно се сочи, че определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди на ищците е в занижен размер като се твърди, че въззивният състав не е отчел всички релевантни обстоятелства за приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и осъждане на ответното дружество да заплати на Р. Д. допълнително обезщетение от 72 000лв. (общо 180 000лв.) и на П. П. допълнително обезщетение от 92 000лв. (общо 200 000лв.), ведно с лихви и разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани две групи правни въпроси относими съответно за оплакването за липса на съпричиняване на вредоносния резултат и за оплакването за неправилно приложение на принципа за справедливост при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди.
І. Относно приетото съпричиняване са поставени следните материалноправни въпроси:
1.) „За точното прилагане на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД при отчитане на съпричиняване от пострадалия без да е налице такова и без да са налице законови предпоставки за отчитането на съпричиняването.”. Посочва се допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК.
2.) „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпването на вредоносния резултат или само това, което е в пряка причинна връзка с произшествието?” като се твърди, че въпросът е решен в противоречие с установената съдебна практика.
3.) „Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване и може ли да се отчете такова при недоказано наличие на причинна връзка?”
4.) „Без наличието на категорично доказани в процеса действия или бездействия на пострадалия, с които той е създал предпоставки за настъпване на увреждането, може ли да се приеме съпричиняване, въз основа на необосновани предположения на съда?”. Твърди се противоречие с решение №169/02.10.2013г. по т.д.№ 1643/2013 на ІІ т.о. на ВКС.
5.) „Всяко ли поведение на пострадалия може да бъде определено като съпричиняване на вредата или само това, чието проявление е пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди?” като се твърди противоречие на обжалваното решение с цитирани решения на състави на ВКС.
По горепосочените въпроси се поддържа и предпоставката по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Поставени са и следните процесуалноправни въпроси :
1.) „При недоказаност от ответника на въведено възражение за съпричиняване, може ли съдът да възприеме и уважи последното?;
2.) „Длъжен ли е ответникът да докаже възражението си за съпричиняване с пълно и главно доказване като установи конкретния принос на пострадалия за настъпване на резултата, за да бъде възприето и отчетено от съда; Допустимо ли е съпричиняването да се приеме от съда въз основа на предположения?” Твърди се противоречие с решението №169/02.10.2013г. по т.д.№ 1643/2013 на ІІ т.о. на ВКС.
3.) „Може ли съдът да замества заключението на вещото лице-автоексперт, изготвило заключението, със собствени произволни изводи, без да има познания в съответната област, без да прецени всестранно и другите доказателства, без да сочи годни доказателства, „неточни или ненаучни изходни позиции, подкрепящи изводите на съда, че не следва да кредитира заключението?” като се сочи, че въпросът е решен противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №179/17.06.2013г. по гр.д.228/2012 на ВКС, ІV г.о., решение №324/13.07.2011г. по гр.д.378/2009 на ВКС, І г.о. и решение №157/11.02.2016г. по гр.д.3638/2014 на ВКС, І т.о. като отделно се твърди , че отговорът на въпроса „доколко съдът може да прави собствени произволни изводи в областта на експертизите без да притежава специални знания и без да разполага с доказателства” е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Сочи се, че по отношение на всички процесуалноправни въпроси са налице основанията за допускане на касация по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
ІІ. По приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие в постановките в ППВС 4/68г. и с цитираните в изложението решения на ВКС.
1.) „Как следва да се прилага принципът на справедливост,въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?”
2.) „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни доказателства и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите и длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г. и длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени обстоятелства?”
3.) „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”
4.) „Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, води ли до определяне на несправедливо обезщетение?”
5.) „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?. Следва ли съдът да посочи какъв е действителния лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението?”
6.) „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливото обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?”
7.) „Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар. 27 ПРЗ на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната?
8.) „ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?”
9.) „ Следва ли като критерий, имащ значение за правилно определяне размера на обезщетение за морални вреди на малолетно дете за загуба на родител, да се отчете ниската възраст към момента на настъпване на събитието, както и факта, че предвид неговата незрялост и несамостоятелност, детето преодолява по-трудно и по продължително загубата?”
ІІІ. Иска се допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради твърдяна очевидна неправилност на решението.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество „Групама Асигурари” АД – [населено място], Румъния, в който се поддържа, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. Твърди се, че формулираните от касатора въпроси досежно приложението на разпоредбите на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД са въпроси по правилността на решението, което е касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, но не и основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация. Отделно се сочи, че въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Излагат се доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав е отменил решение №3939 от 12.05.2016г. по гр.дело №4438/2014г. на СГС, І-18 с-в, в частта му, с която предявеният от Р. М. Д. иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата от 50 000лв. до 108 000лв, както и в частта му, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди на П. С. П., действаща лично и със съгласието на майка си Р. Д., е отхвърлен за разликата над сумата от 60 000лв. до сумата от 108 000лв. С решението е осъдено ответното дружество „Групама Асигурари” АД – [населено място], на основание чл.226 ал.1, КЗ (отм.) да заплати на Р. М. Д. допълнително сумата от 58 000лв. над присъдената от първата инстанция сума от 50 000лв., както и да заплати на П. С. П., действаща лично и със съгласието на майка си Р. Д., допълнително сумата от 48 000лв. над присъдената от първата инстанция сума от 60 000лв. , съставляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателките от смъртта на техния родственик С. П. П., настъпила при ПТП на 16.09.2014г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 16.09.2014г. до окончателното им изплащане. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част.
Предмет на касационната жалба е въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на исковите претенции (предявени като частични) за обезщетение за неимуществени вреди на Р. Д. за разликата от 108 000лв. до 180 000лв. и на П. П. за разликата от 108 000лв. до 200 000лв. Въззивното решение не е обжалвано в частта му относно присъденото обезщетение за имуществени вреди и в тази му част същото е влязло в сила.
Въззивният състав е приел за безспорно (първоинстанционното решение не е обжалвано от застрахователя и в осъдителната му част е влязло в сила), че е ангажирана отговорността на ответното дружество „Групама Асигурари” АД по застраховката „зелена карта” на виновния водач за обезщетяване на причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател С. П., настъпила на 16.09.2016г. Ищците са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение на неимуществените вреди съгласно ППВС №4/61г. – П. П. е дъщеря на починалия, а Р. Д. е живяла дълги години на семейни начала с починалия, от което съжителства е родената дъщеря им П. П.. В обжалваното решение е прието за установено, че С. П. е претърпял ПТП на 16.09.2016г. , пътувайки на задна седалка на лек автомобил марка „Пежо 807“ с ДК №т 8413 СТ, управляван от Д. М., при което е получил увреди на здравето, несъвместими с живота като виновен за настъпване на процесното ПТП е бил А. Д. – румънски гражданин, шофирал лек автомобил марка „Шкода О.“ с рег.№ В 108 T., застрахован при ответника.
За да уважи частично въззивната жалба на Р. Д. и П. П. апелативният съд е посочил, че основни критерии при определяне на болките и страданията, претърпени от ищците са отношенията им с починалия, мъчителното понасяне и трудното преживяване на загубата на близкия човек, но така също и обществения критерий за справедливост и съдебната практика, които не позволвят обезщетението да загуби своя компенсаторен характер. Според въззивния съд първата инстанция не е отчела в пълна степен обстоятелствата, свързани с конкретната обществено-икономическа обстановка в страната към датата на ПТП и размера на застрахователните лимити, които следва да бъдат приети като косвени ориентири при определеняе размера на обезщетението, съгл. задължителната практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК. Позовавайки се на събраните по делото свидетелски показания в първата инстанция, въззивният състав е приел, че ищците са били в изключително близки и хармонични отношения с починалия, че те са разчитали на неговото непрекъснато присъствие в живота им като духовна и материална опора, тежко са понесли настъпилата загуба. На тази база съдът е определил сумата от по 120 000лв. като справедливо обезщетение за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди., съобразено с критерия на чл.52 ЗЗД и с конкретно доказаната по делото фактическа обстановка.
С оглед оплакването във въззивната жалба за неправилно приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е посочил, че по делото е доказано, че С. П. към момента на ПТП е пътувал без поставен предпазен колан, с какъвто е бил оборудван лекия автомобил. Въззивният състав е отразил, че разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД предпоставя наличието на пряка причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпването на вредоносния резултат. Съдът се е позовал на заключенията по извършените медицинска и автотехническа експертизи, според които при установения механизъм на удара (челен удар с другата кола при обща скорост на двата автомобила от 170 км/ч.), дори и да е бил с поставен предпазен колан, С. П. е щял да получи тежки травматични увреди в областта на гърдите, корема и крайниците, но с известна възможност да бъде избегната смъртта. Именно тази минимална възможност е обусловила извода на съда да съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 10% ( а не в размер на 50%,, както е приела първата инстанция). Прилагайки разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е уважил исковете с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм) за неимуществени вреди до размер на 108 000лв. за всяка една от ищците – определеното обезщетение от по 120 000лв. е намалено с 1/10.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2 ГПК за допускане на касация на въззивното решение в обжалваната му част.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.
Нито един от поставените в изложението въпроси, (посочени по-горе в настоящото определение), относно материалноправните предпоставки, обуславящи приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и относно тежестта и начина на доказване на възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въпросите не са значими за обжалваното решение, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда. Формулираните от касатора материалноправни въпроси относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, включват твърдения, които не са възприети от въззивния съд или които не са били предмет на обсъждане във въззивното решение. Същевременно в принципно поставените въпроси не е отчетен основният аргумент на въззивния състав да приеме съпричиняване в размер на 1/10, свързан със заключенията на експертите, че в конкретния случай при поставен предпазен колан е имало минимална възможност смъртта на наследодателя на ищците да бъде избегната. Що се отнася до поставените процесуалноправни въпроси следва да се има предвид, че въззивният състав е приел, че ответното дружество е доказало възражението си за съпричиняване, кредитирайки заключенията на експертите. Несъгласието на касаторите с изводите на съда не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обосноваността на решението не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не покриват общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК въпросите на касаторите относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД., тъй като въззивният състав е обсъдил в мотивите към обжалваното решение събраните по делото доказателствата относно вида и характера на претърпените от ищците неимуществени вреди като при определяне размера на неимуществените вреди съдът е преценил и посочил релевантните за това обстоятелства, включително и тези, включени във въпросите на касаторите. Следва да се има предвид също, че въпросите, (посочени по-горе в настоящото определение), са зададени общотеоретично и не могат да бъдат приети като въпроси от значение за конкретното дело. Без значение за допускането на касация е обстоятелството, че към всеки от въпросите са изложени конкретни мотиви и съображения за тяхното поставяне. Според т.1 от цитираното ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. В тази връзка касационният състав няма правото и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода за конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства.
Доколкото в горепосочените въпроси акцентът е поставен върху значението на лимитите на застрахователните покрития и на обществено-икономическата обстановка при определяне размера на дължимото обезщетение по чл.52 ЗЗД, следва да се отбележи, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с които касаторите аргументират становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Въззивният състав изрично е посочил, че за да увеличи размера на определеното от първата инстанция обезщетение за всяка една от ищците, отчита „в пълна степен обстоятелствата, свързани с конкретната обществено-икономическа обстановка в страната към датата на ПТП и размера на застрахователните лимити, които следва да бъдат приети като косвени ориентири при определеняе размера на обезщетението. В тази връзка поставените въпроси за значението на лимитите на застрахователните покрития, респ. за значението на обществено-икономическите условия при определяне размера на неимуществените вреди (дори да бъдат свързани с настоящото дело като неотчетени в достатъчна степен по конкретното дело от въззивния състав), биха били относими за евентуалната неправилност на обжалваното решение, която като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК.
Що се отнася до въпроса „дали следва ли като критерий, имащ значение за правилното определяне размера на обезщетение за морални вреди на малолетно дете за загуба на родител, да се отчете ниската възраст към момента на настъпване на събитието, както и факта, че предвид неговата незрялост и несамостоятелност, детето преодолява по-трудно и по продължително загубата” следва да се има предвид, че определеното от съда обезщетение за П. П. – на 13г. към датата на произшествието, в размер на 120 000лв. (без отчитане на съпричиняване) е съобразено с посочения във въпроса критерий.
Не е налице предпоставката по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извода, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съдът е обосновал своите фактически и правни изводи на базата на приложимите правни норми след обсъждане на събраните по допустимия процесуален ред доказателства.
На основание чл.78, ал.1 във вр. с чл.81 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на „Групама Асигурари” АД сумата 3 700лв. – заплатено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие за касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2010 от 05.09.2017г., постановено по в.гр.д.№5093/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Р. М. Д. – ЕГН 7512088236 и П. С. П. – ЕГН 0141168239, действаща лично и със съгласието на нейната майка Р. М. Д., и двете от [населено място],[жк]блр.25, вх.А, ет.5, ап.14 да заплатят на „Групама Асигурари” АД от Румъния 010513, [населено място], ул.”Михай Еминеску” №45, сектор 1, сумата 3700лв. (три хиляди и седемстотин лева) – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: