О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 693
гр. София,05.12.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№827 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. К. срещу решение №264 от 15.11.2018 г. по в.т.д.№296/2017 г. на АС Варна. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №30 от 11.01.2017 г. по т.д.№853/2016 г. на ОС Варна, с което е отхвърлен предявеният от Г. Г. К. срещу „Телемонд” ООД /л/ и „Палах” ЕООД иск по чл.135 от ЗЗД за обявяване за относително недействителни спрямо Г. Г. К. на извършените от „Телемонд” ООД действия, изразяващи се в направена непарична вноска в капитала на „Палах” ЕООД, обективирана в нотариално заверено съгласие с рег.№2061/14.03.2016 г. на нотариус Ж. Т..
Жалбоподателят навежда доводи, че решението в обжалваната част е неправилно. Посочва, че се явява кредитор на „Телемонд” ООД по отношение на задължението на последното да изплати припадащата се на А. Н. част от имуществото на дружеството, тъй като по силата на закона с връчване на изявлението за прекратяване на членство, имущественото право на съдружника по чл.127 от ТЗ, преминава в патримониума на кредитора до размера, изчислен по реда на чл.125, ал.3 от ТЗ, в който смисъл е и постановено от ВКС, ТК, състав на Второ отделение решение №149 от 22.02.2016 г. по т.д.№1747/2014 г. Поддържа, че по силата на закона – чл.517, ал.3 от ГПК, възниква пасивна солидарност на задължението, което съдружникът длъжник има към взискателя, като дружеството става съдлъжник със съдружника, но до размера на припадащата се на последния част от имуществото. В този смисъл и предвид наличието и на останалите предпоставки по чл.135 от ЗЗД иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявения иск по чл.135 от ЗЗД. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Дължи ли дружеството заплащане на припадащата се на съдружника част от имуществото си и при какви хипотези това може да бъде отказано. 2. Длъжно ли е дружеството да престира на кредитора на съдружника длъжник и възлагането от съдебния изпълнител на необходимата правно техническа легитимация, за да се събере вземането от третото лице – възлагане от съдебния изпълнител за събиране, представлява ли принудителна цесия по чл.510. 3. Взискателят като процесуален субституент може ли да действа от името на длъжника при събиране на вземането му и допустимо ли е директно да замести длъжника в правата му срещу третото лице. 4. Разполага ли взискателят с пълния обем от процесуални възможности, които длъжникът има, вкл. да упражни правата му по чл.135 от ЗЗД и да иска отмяна на всички действия на третото лице, които увреждат правното положение на неговия длъжник, като кредитор или бивш такъв. 5. В резултат на възлагането или даването вместо плащане, взискателят легитимира ли се като кредитор на третото лице и като такъв има ли право да получава плащане. 6. След момента на овластяването по чл.517, ал.3 от ГПК, отношенията между кредитора и третото задължено лице трансформират ли се в такива между кредитор и длъжник. 7. От момента на запора на дружествения дял, третото задължено лице може ли да извършва действия, с които се намалява стойността на ликвидационния дял и дължи ли на кредитора въздържане от всякакви действия, които биха намалили стойността на ликвидационния дял. 8. С поведение по предходния въпрос, третото задължено лице дължи на взискателя или на съдружника длъжник. 9. С прекратяване на участието на длъжника, неговият ликвидационен дял предназначава ли се за принудително удовлетворяване на взискателя. 10. При ликвидация по реда на чл.517, ал.3 от ГПК, фигурата на взискателя, идентична ли е с тази на заложния кредитор по смисъла на чл.473 от ТЗ или чл.146 от ЗЗД. 11. Разполага ли взискателят с право да извършва действия, които са необходими за запазване на ликвидационния дял, който е предназначен за удовлетворяване на неговото вземане. 12. В хипотезата на чл.517, ал.3 от ГПК по силата на закона възниква ли пасивна солидарност на задължението. 13. Ищецът, който упражнява своето потестативно право по реда на чл.517, ал.3 от ГПК, има ли качеството на кредитор на длъжника. 14. Ако в резултат на прекратяване на участието на съдружника в дружеството, той има вземане за равностойност на дружествения дял, взискателят има ли качеството на кредитор на дружеството. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация – „Телемонд” ООД /л/ не заявява становище по жалбата.
Ответникът „Палах” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски пред ВКС.
Подал е частна касационна жалба срещу решението в частта, имаща характер на определение, с която е отменено определение №927 от 27.03.2017 г. по т.д.№853/2016 г. на ОС Варна, постановено по реда на чл.248 от ГПК, за размера над 33 130.49 лв. до общо присъдените 58 798.29 лв. разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция.
Поддържа се, че решението в посочената част е неправилно, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Кой е меродавният момент при изчисляване на минималния размер на адвокатско възнаграждение, което следва да бъде присъдено на страната, в чиято полза е решено делото, съгласно Наредба №1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение, в случай на промяна на редакцията на приложимата разпоредба и коя редакция следва да бъде приложена – редакцията към датата на сключване на договора за правна помощ или тази към датата на постановяване на съдебния акт. 2. Следва ли при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение за регистрираните по ЗДДС адвокати, дължимият ДДС да се начисли върху възнаграждението по наредбата. Твърди се, че е налице и очевидна неправилност.
Г. Г. К. поддържа, че жалбата е неоснователна.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната и частната касационна жалба са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в случая спорът между страните е правен и е за наличието или липсата на предвидените в чл.135 от ЗЗД предпоставки за уважаване на предявения иск. Посочил е, че ищецът извежда правата си на кредитор от придобито вземане спрямо А. Л. Н. – съдружник в „Телемонд“ ООД, упражнено право на прекратяване на участието на длъжника в дружеството и прекратяване на последното. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл.517 от ГПК урежда реда за удовлетворяване на кредитор с изискуемо вземане от длъжник-съдружник в дружество с ограничена отговорност, като с отправяне на изявлението за прекратяване на членството на длъжника съдружник и настъпването на това прекратяване, за взискателя възниква право да получи доброволно изпълнение в размера на „припадащата се на съдружника длъжник част от имуществото, определена по реда на чл. 125, ал.3 ТЗ.”, а неизпълнението на задължението на дружеството за изплащане на дела поражда правото на взискателя да иска овластяване от съдебния изпълнител за прекратяване на самото дружество. Счел е, че при надлежно упражняване на предоставените му права и прекратяване на дружеството с ограничена отговорност, се открива производство по ликвидация, като взискателят има право да получи ликвидационния дял на съдружника-длъжник, но това имуществено право не прави взискателя кредитор на самото дружество, тъй като за последното не възниква ново задължение, по което да отговаря с цялото си имущество по отношение на взискателя, нито встъпва в съществуващото правоотношение между взискателя и длъжника-съдружник. Изразил е становище, че дружеството има качеството на трето задължено лице по отношение на взискателя, по смисъла на чл.507 от ГПК, като в този смисъл е и съдебната практика, обективирана в посоченото от първоинстанционния съд решение по т.д.№883/2014 г. на ВКС, а посоченото във въззивната жалба решение по т.д.№1747/2014 г. на ВКС не може да обоснове извод в обратен смисъл, тъй като предмет на разглеждане по него е бил въпросът „дали дружеството ответник по иска с правно основание чл.517, ал.3 от ГПК дължи на взискателя ищец равностойността на дружествения дял на съдружника, когато според баланса в края на месеца, през който е прекратено участието на съдружника, пасивът превишава активите на дружеството“. В този смисъл е достигнал до извод, че ищецът няма качеството кредитор на ответника „Телемонд“ ООД на твърдяното основание и не е активно легитимиран да претендира относителната недействителност на неговите разпоредителни действия. Не е споделил твърдението на въззивника, че в хипотезата на чл.517, ал.3 от ГПК, по силата на закона, възниква солидарна отговорност между съдружника длъжник и дружеството, което е задължено да удовлетвори взискателя. Солидарната отговорност възниква при наличие на изрична уговорка в този смисъл между страните по едно правоотношение или когато такава е предвидена в закон – чл.121 от ЗЗД, а в конкретния случай в разпоредбите на ГПК не е предвидено възникване на солидарна отговорност между дружеството и неговия съдружник длъжник, поради което същата не може да бъде изведена по тълкувателен път.
По отношение на частната жалба срещу определение №928 от 27.03.2018 г., с което е оставено без уважение искането на Г. Г. К. за изменение на решението в частта за разноските, е изложил съображения, че съобразно чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно отхвърлената част от исковете. Посочил е, че в случая от приложения по първоинстанционното дело делото договор за правна защита и съдействие е видно, че договореното възнаграждение за процесуално представителство и защита по т.д.№853/2016 г. на ОС Варна е в размер на 58 798.29 лв. и е заплатено по банкова сметка. Приел е обаче, че заплатеното от страната адвокатско възнаграждение е прекомерно спрямо минималния размер на възнаграждението, определен в Наредба №1/2004 г. /33130.49 лв./ и с оглед на фактическата и правна сложност по делото. Предвид изложеното е счел, че са налице основания за изменение на решението по реда на чл.248 от ГПК, поради което подадената в този смисъл жалба е основателна и като такава следва да бъде уважена, като определението на ОС Варна бъде отменено за разликата над сумата от 33 130.49 лв. до сумата от 58 798,29 лв., направени пред първоинстанционния съд разноски за адвокатско възнаграждение.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване по касационна жалба на Г. Г. К. не следва да бъде допуснато.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, шести, дванадесети и четиринадесети от формулираните от посочения касатор въпроси, са обусловили правната воля на въззивния съд, възприел становище, че с връчването по реда на чл.517, ал.3 ГПК на изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството, взискателят не придобива качеството на кредитор на дружеството за имуществено право на вземане в размер на припадащата се на съдружника-длъжник част от имуществото, /шести и четиринадесети въпрос/ и че в хипотезата на чл.517, ал.3 от ГПК не възниква пасивна солидарност между съдружника и дружеството с ограничена отговорност по отношение на задължението, което съдружникът длъжник има към взискателя, респективно, че дружеството не става съдлъжник със съдружника до размера на припадащата се на последния част от имуществото /дванадесети въпрос/ – останалите въпроси не са обсъждани от въззивния съд, поради което спрямо тях не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. По отношение обусловилите решаващата воля на съда въпроси обаче не се установява наличие на бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не е осъществена нито една от визираните хипотези, предвид обстоятелството, че разпоредбите на чл.517, ал.3 от ГПК и чл.121 от ЗЗД са ясни, пълни и непротиворечиви, поради което не се нуждаят от тълкуване, а и по въпроса дали в хипотезата на чл.517, ал.3 от ГПК взискателят придобива качеството на кредитор на дружеството, е формирана, споделяната от настоящия състав практика /решение №165 от 19.05.2016 г. по т.д.№883/2014 г. на ВКС, ТК, Второ отделение/, според която взискателят, който в качеството си на кредитор с изискуемо вземане към длъжник-съдружник в ООД, е насочил изпълнение върху дела на този съдружник в дружеството, с отправянето на изявление по чл.517, ал.3 ГПК не придобива качеството на кредитор и на търговското дружество – решението, на което се позовава касатора – №149 от 22.02.2016 г. по т.д.№1747/2014 г. на ВКС, ТК, Второ отделение не съдържа извод в обратната насока, а и е постановено по различен правен въпрос.
В този смисъл и тъй като при постановяването на решението на въззивния съд по иска по чл.135 от ЗЗД не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на поддържаната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
По частната касационна жалба на „Палах” ЕООД:
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, с които по същество е прието, че заплатеното от страната адвокатско възнаграждение за производството пред ОС Варна е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и спрямо минималния размер на възнаграждението, определен в Наредба №1/2004 г. в ред. ДВ бр.86/2016 г. – 33 130.49 лв., без върху намаления размер да се начислява ДДС, формулираните от частния касатор въпроси са обусловили решаващата воля на съда. Спрямо първия от въпросите обаче не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно възприетото в определение №499 от 19.07.2019 г. по ч.т.д.№3019/2018 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, разрешение, което се споделя от настоящия състав, отговорността за разноските е облигационна, безвиновна, като нормите, определящи нейния обем са материалноправни, поради което приложими в темпорално отношение са тези норми, които са в сила към момента на осъществяване на разхода за процесуално представителство, доколкото на последващите изменения на нормите /законови и подзаконови/, регулиращи материята за адвокатското възнаграждение, изрично не е дадено обратно действие. В случая, разходите за адвокатско възнаграждение са направени от частния касатор на 01.11.2016 г. и на 12.12.2016 г., при действието на чл.7, ал.2, т.6 от Наредба №1/2004 г. в ред. ДВ бр.86/2016 г., респективно въззивният съд, определяйки размера на минималното адвокатско възнаграждение по реда на визираната норма се е съобразил изцяло с посоченото разрешение.
Константна е и практиката на ВКС, че когато процесуалният представител на страната е адвокат или адвокатско дружество, регистриран/и по ЗДДС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът е свободен да намали възнаграждението до предвидения в наредбата минимален размер, но предвид разпоредбата на §2а от Наредба №1/2004 г., върху този размер следва да се начисли ДДС.
В случая не съществува спор, че процесуалният представител на „Палах” ЕООД е регистриран по ЗДДС, респективно върху сумата от 33 130.49 лв. е следвало да се начисли ДДС в размер на 6 626.10 лв. или присъдените в полза на дружеството разноски е следвало да се намалят до сумата от 39 756.59 лв.
Несъобразяването на въззивния съд с посочената практика на ВКС налага допускането на касационно обжалване на решението в частта, имаща характер на определение, с която е отменено определение №927 от 27.03.2017 г. по т.д.№853/2016 г. на ОС Варна, постановено по реда на чл.248 от ГПК, за размера над сумата от 33 130.49 лв. до сумата от 39 756.59 лв., като в тази част определението следва да бъде отменено, а молбата на Г. Г. К. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез отмяна на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение над сумата от 33 130.49 лв. до сумата от 39 756.59 лв., следва да бъде оставена без уважение.
С оглед изхода на спора по настоящето дело, касаторът Г. Г. К. дължи на „Палах” ЕООД разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 29 380 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №264 от 15.11.2018 г. по в.т.д.№296/2017 г. на АС Варна в частта, с която е потвърдено решение №30 от 11.01.2017 г. по т.д.№853/2016 г. на ОС Варна, с което е отхвърлен предявеният от Г. Г. К. срещу „Телемонд” ООД /л/ и „Палах” ЕООД иск по чл.135 от ЗЗД за обявяване за относително недействителни спрямо Г. Г. К. на извършените от „Телемонд” ООД действия, изразяващи се в направена непарична вноска в капитала на „Палах” ЕООД, обективирана в нотариално заверено съгласие с рег.№2061/14.03.2016 г. на нотариус Ж. Т..
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №264 от 15.11.2018 г. по в.т.д.№296/2017 г. на АС Варна в частта, имаща характер на определение, с която е отменено определение №927 от 27.03.2017 г. по т.д.№853/2016 г. на ОС Варна, постановено по реда на чл.248 от ГПК, за размера над сумата от 33 130.49 лв. до сумата от 39 756.59 лв.
ОТМЕНЯ решение №264 от 15.11.2018 г. по в.т.д.№296/2017 г. на АС Варна в частта, имаща характер на определение, с която е отменено определение №927 от 27.03.2017 г. по т.д.№853/2016 г. на ОС Варна, постановено по реда на чл.248 от ГПК, за размера над сумата от 33 130.49 лв. до сумата от 39 756.59 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Г. Г. К. за изменение на решение №30 от 11.01.2017 г. по т.д.№853/2016 г. на ОС Варна в частта за разноските чрез отмяна на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение над сумата от 33 130.49 лв. до сумата от 39 756.59 лв.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №264 от 15.11.2018 г. по в.т.д.№296/2017 г. на АС Варна в частта, имаща характер на определение, с която е отменено определение №927 от 27.03.2017 г. по т.д.№853/2016 г. на ОС Варна, постановено по реда на чл.248 от ГПК, за размера над сумата от 39 756.59 лв. до общо присъдените 58 798.29 лв., разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция.
ОСЪЖДА Г. Г. К. [ЕГН] да заплати на „Палах” ЕООД[ЕИК] сумата от 29 380 лв., разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.