О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 693
София, 09.10.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1322/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез юрк. М. А., срещу въззивно решение № 384 от 14.11.2016г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 541/2016г. С това решение е потвърдено решение № 762 от 14.06.2016 г., постановено по гр.д. 453/2016 г. на Пернишкия районен съд в неговата осъдителна част, с която [фирма] е осъдено да заплати на Л. В. Г. сумата от 13 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, станала на 13.02.2015г., при изпълнение на трудовите й задължения, призната за такава с Разпореждане № 9/23.02.2015г. на ТП на НОИ-гр. Перник, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 13.02.2015г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 403,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от трудовата злополука, станала на 13.02.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 13.02.2015г. до окончателното й изплащане. Със същото решение [фирма] е осъдено да заплати на Л. В. Г. и сумата 800лв. деловодни разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени като неоснователни искът за неимуществени вреди за разликата до пълния предявен размер от 23 000 лв. и искът за имуществени вреди за разликата до пълния предявен размер от 2 000 лв. не е било предмет на въззивна проверка и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради погрешно възприемане на фактическата обстановка, до което не би се стигнало ако съдът бил уважил искането за назначаване на съдебно-техническа експертиза. Излагат се съображения в подкрепа на оплакването за нарушение на материалния закон, като се обосновава неправилно приложение на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ. В тази връзка касаторът сочи, че увреждането, получено от ищцата, е случайно събитие, настъпило при движение, но вероятността от получаването му е по-малка при преминаване по равен терен отколкото по по-стръмен и с оглед продължителността на трудовия стаж на ищцата, същата е познавала този терен и е могла да избере друг по-безопасен път, с което да препятства настъпването на увреждането. Като не е проявила елементарно внимание при движението си ищцата в значителна степен допринесла за настъпването на вредоносния резултат. В жалбата е инкорпорирано изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Касаторът поддържа, че неприлагайки разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 135 от 08.05.2014г. по гр. д. № 4075/2013г. на ВКС, IV г.о. Счита също, че като не е допуснал поискана съдебно-техническа експертиза, съдът е нарушил съдопроизводствените правила в противоречие с решение № 72 от 09.07.2012г. по т. д. № 398/2011г. на ВКС, II г.о.
Ответната страна Л. В. Г. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е недопустима в частта, с която се атакува въззивното решение в частта на произнасянето по претенцията за присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди. Пълният заявен размер на тази претенция е 2000 лв. Съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК /изм. – ДВ бр. 50 от 03.07.2015 г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева. Предвид това решението в частта на произнасяне по посочената претенция е изключено от касационен контрол. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.
Касационната жалба в останалата й част е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за безспорно, че ищцата по време извършваната работа при пренасяне на служебна документация от Обогатителна фабрика до „Гара Разпределителна“ – Перник, при движението й по стръмна, заледена пътека, се подхлъзнала и паднала, вследствие на което получила фрактура на десния глезен; че настъпилата злополука с работника на посочената дата е призната за трудова по своя характер като настъпила по време и във връзка с извършваната работа, за което е издадено Разпореждане № 9/23.02.2015г. г. на ТП на НОИ – Перник на основание чл.60 ал.1 от КСО. Позовал се на заключението на съдебно-медицинската експертиза относно механизма на настъпване на увреждането – при движението по наклонен и заснежен участък ищцата се е подхлъзнала, извила навътре десния си глезен, което е довело до натоварване на връзките, поддържащи ставата над нормалното, при което се е получило счупване на външния фибуларен малеол, образуван от малкопищялната кост и разкъсване на лигаментарната връзка, наречена „делтоидна”, поддържаща ставата от вътрешната страна на глезена. Приел е за установено и това, че при злополуката пострадалата е изпитала силни болки и страдания с невъзможност за стъпване и движение, като се образувал оток с подкожен хематом; че ищцата впоследствие е оперирана по спешност като счупването е наместено и фиксирано чрез плака и винтове, а разкъсаният лигамент е зашит; че се наложило извършването на реоперация, с която са поставени два допълнителни винта за коригиране на вторичната сублуксация; че след изписването й пострадалата се е подпомагала с комбиниран стол за тоалет и баня, както и проходилка за придвижване без стъпване на крайника; че на 15.05.2015г. е постъпила за рехабилитация в санаториум; че на 22.07.2015г. оперативно са отстранени двата супрасиндесмални винтове, като през целия период ищцата търпяла силни болки и страдания. Констатирано било, че оздравителният процес протекъл за 270 дни от 13.02.2015 г. до 09.11.2015 г. Прието е също съгласно заключението на вещото лице, че счупването е зараснало и походката е възстановена, като е възможно при натоварване на крайника да има оплаквания от болки, но без функционален дефицит, като остеосинтезният материал, намиращ се в крака на пострадалата, налага в бъдеще допълнителна оперативна интервенция за отстраняването му.
При тези фактически констатации въззивният съд обосновал извод за
наличие на предпоставките на чл.200 КТ за ангажиране отговорността на работодателя. Заключил е, че с оглед характера на увреждането на пострадалата – счупване на външния фубуларен малеол и разкъсване на лигаментарната връзка, довело до частично изместване на ставата встрани, тежестта и продължителността на проведеното лечение, свързано с оперативнни интервенции – 3 бр. и рехабилитация и наличието на остатъчни явления от увреждането, претърпените от ищцата болки и страдания биха били справедливо обезщетени със сумата от 13 000 лв., до която сума искът е доказан по основание и размер. Въззивният съд е счел за неоснователно направеното възражение от страна на ответника за съпричиняване, тъй като с поведението си пострадалата не е допринесла за настъпване на вредоносния резултат. Приел е, че не са ангажирани доказателства за служебно задължение на ищцата да преминава при извършване на служебните си задължения по строго определен регламентиран път. Същевременно характерът на увреждането е неотносим към вида и избора на път, доколкото същото е случайно събитие при движение и не зависи от продължителността на трудовия стаж на тази длъжност.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Изложението, инкорпорирано в касационната жалба на касатора, не съдържа въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по същество визира касационни основания, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Касаторът смесва основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1 ГПК. В първия случай, допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон би довело до неправилност и/или необоснованост на решението и предпоставка за неговото касиране – основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Във втория случай, би следвало да е налице произнасянето на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, което негово становище, обуславящо крайните изводи, да е в противоречие със задължителната практика на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Такъв въпрос в случая не е формулиран. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1 – 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че позоваването от касатора на решение № 135 от 08.05.2014г. по гр. д. № 4075/2013г. на ВКС, IV г.о. е некоректно. Последното е постановено при различна от процесната фактическа обстановка и по правен въпрос – за правното значение на пренебрегването на правилата за безопасност от работника като проява на небрежност, какъвто не е разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи. В този смисъл с позоваването на това решение не може да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Не е налице противоречие на въззивното решение и с правното разрешение по въпроса за приложението на чл.266, ал.3 ГПК, дадено с посоченото от касатора решение № 72 от 09.07.2012г. по т. д. № 398/2011г. на ВКС, II г.о. Правилността на извършената от въззивния съд преценка относно относимостта на исканото от страната при условията на чл.266 ал.3 ГПК доказателство е въпрос, който подлежи на разглеждане във втората фаза на касационното производство, но не може да обоснове извод за наличие на основание за достъп до касация.
Предвид изхода на делото на ответната страна следва да се присъдят сторените за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационна жалба вх. № 6920/21.12.2016 г., подадена от [фирма], чрез юрк. М. А. срещу въззивно решение № 384 от 14.11.2016г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 541/2016г. в частта, с която е потвърдено решение № 762 от 14.06.2016 г., постановено по гр.д. 453/2016 г. на Пернишкия районен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Л. В. Г. сумата от 403,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от трудовата злополука, станала на 13.02.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 13.02.2015г. до окончателното й изплащане и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 1322/2017 г. по описа на Върховен касационен съд, III ГО, в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 384 от 14.11.2016г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 541/2016г. в останалата част.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на Л. В. Г. сумата от 800 /осемстотин/ лв. разноски за касационната инстанция.
Определението в частта, с която се прекратява производството по делото, може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: