О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 693
София, 01.12.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 556 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано по касационната жалба с вх. № 3195/17.ІV.2009 г. на „Ф” ООД-София, подадена против решение № 20 на Бургаския апелативен съд, ТК, постановено на 17.ІІІ.2009 г. по т. д. № 286/08 г., с което е било изцяло потвърдено решение № 259 на Бургаския окръжен съд, ГК, от 27. Х.2008 г. по търг. дело № 563/07 г. С последното, като неоснователен, е бил отхвърлен искът на търговеца-настоящ касатор с правно основание по чл. 361 във вр. чл. 362 и чл. 368 ТЗ, предявен срещу „К” ЕООД Б. – за заплащането на сума в размер на 21 662.77 лева, претендирана като равностойност на извършена, но неразплатена карго-услуга.
Оплакванията на дружеството-касатор са за постановяване на обжалваното въззивно решение при пороци, обективиращи приложението и на трите отменителни основания, визирани в текста на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което се претендира касирането му като неправилно, а като последица от това /и независимо от множеството наведени доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила/ – да бъде постановен съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който исковата претенция срещу „К” ЕООД Б. да се уважи в предявения й размер, вкл. ведно с присъждане на сторените от страна на „Ф” ООД-СОфия разноски пред всички инстанции.
В изложението на този касатор по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, изготвено от тримата му процесуални представители по пълномощие се поддържа, че с обжалваното решение Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /обективирана в общо 41 решения на негови състави в периода от 1954 г. – 2008 г. вкл., като решение № 37/25.VІ.1969 г. по гр.д. № 32/69 г. на ОСГК е представено два пъти/ „по три процесуалноправни и три материалноправни въпроса”, докато друг един материалноправен и още един процесуалноправен въпрос, които са били предмет на същото това произнасяне, били такива, които са релевантни не само за точното прилагане на закона, но заедно с това и от значение за развитие на правото въобще, т.е. налице били и двете предпоставки по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Ответното по касация „К” Е. („Queen Dis” Ltd.) със седалище и адрес на управление в Б. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията, изложени в жалбата на „Ф” ООД-София.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, касационната жалба на „Ф” ООД-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
По смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК общото основание за селектиране на касационните жалби следва да бъде разбирано като произнасяне по такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, доколкото е включен в предмета на неговия спор, така както последният е бил рамкиран от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и в крайна сметка е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Ето защо естеството на всеки от тези въпроси дефинитивно не може да бъде свързвано с правилността на обжалваното пред ВКС въззивно решение № 20 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 17.ІІІ.2009г., постановено по т.д. № 286/08 г. Докато в случая касаторът „Ф” ООД-София изтъква като процесуалноправен въпрос, по който този съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, това, че той бил игнорирал събрани по делото доказателства, навеждащи на извод, „обратен на неговия”, като същевременно бил приел за доказани „и по този начин извратил правнорелевантни факти – в нарушение на правилата за доказателствена тежест и без да е извършено пълно главно доказване от страната, върху която тежестта е възложена”. Вторият процесуалноправен въпрос, по който Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, според търговеца-касатор, бил този относно възможността постановеният по делото съдебен акт да се основава на негодни доказателства по смисъла на ГПК, а третият /с процесуалноправно естество/: за допустимостта на свидетелски показания при доказване на договори, чиято стойност надхвърля 1 000 лв., респ. 5000 лв., както и на обстоятелството, че процесният договор имал характера на „фикс-сделка”.
Съответно трите материалноправни въпроса, по които според касатора „Ф” ООД-София въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС били тези за критериите, които се прилагат при тълкуването на договорите; дали длъжникът трябва да носи последиците от неизпълнение, за което той не отговаря, а също и „за границите на гражданската отговорност” – доколкото на стр. 3 от мотивите на обжалваното въззивно решение се съдържала констатация, че ответното „К” ЕООД Б. е претърпяло вреди в размер на 50 000 щатски долара, за които ищецът спедитор трябва да отговаря.
Сред въпросите по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, които касаторът изтъква като такива от значение не само за точното прилагане на закона, но и за развитие на правото въобще, бил процесуалноправният – досежно доказателствената роля на изявления, направени по телефакс и съответно за тежестта им като доказателства на представените по делото телефаксни копия, докато материалноправният въпрос пък произтичал от „празнота в закона” досежно характера на отговорността на спедитора /обективна или виновна/ за причинените от страна на превозвача вреди.
Следва да се констатира, че от всичките общо 41 решения на отделни състави на ВКС, на които касаторът се позовава в изложението си за приложно поле на касационното обжалване, само две такива, съответно от 1955 г. и от 1960г., се отнасят до материята на превозния договор и то по жп транспорт, а нито едно от останалите 39 няма отношение нито към превоза по въздух, нито към комисионния договор или неговата специална разновидност – спедиционния договор, от какъвто вид е бил сключеният между страните по спора през м. май`2007 г. Що се отнася до първата категория материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които касаторът е поддържал в изложението си, че са били решени в противоречие с практиката на ВКС, недопустимо е те да се отъждествяват по съдържание с първите две от трите касационни отменителни основания по текста на чл. 281, т. 3 ГПК: неправилност поради нарушаване на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Меродавно е, че с атакуваното решение Бургаският апелативен съд се е произнесъл не дали спедиторът следва да отговаря за забавата на превозвача, на когото той е товародател /изпращач/, а по материалноправния въпрос дължи ли му се възнаграждение при забавено /и неотчетено/ изпълнение на поръчката, която поради специфичното естество на конкретната такава като фикс-сделка и то от категорията на абсолютните за доверителя „К” ЕООД- Б. , се е оказало равносилно на пълно неизпълнение. Тъкмо този въпрос не е бил решен в противоречие с практиката на ВКС по приложение на уредбата за същинския спедиционен договор – още от времедействието на чл. 304-чл. 308 /отм./ ЗЗД и впоследствие, в текстовете на чл. 361-чл. 366 ТЗ от 1996 г. насам.
Щом като предмет на процесния спедиционен договор за т.нар. „карго-услуга” е било не друго, а сключването на договор за въздушен превоз, за който е ноторно, че по правната си природа е консенсуален, а не реален /за разлика от този при железопътния, както и при крайбрежния воден превоз/, обвързването на срока на неговото изпълнение с товарителница, каквато е била защитната теза на настоящия касатор, е било ирелевантно – при установената по безспорен начин по делото забава на турския въздушен превозвач, престирал на получателя в К. в неприсъствен ден, т.е. когато пратката не е могла да бъде надлежно освободена. В този смисъл произнасянето на въззивния съд е било точно основано на базисното твърдение в исковата молба на касатора „Ф” ООД-София, че „на 31 май 2007 г. товарът бе вече на летището в И. , същия ден бе издадена въздушна товарителница и на 1 юни 2007 г. същият следваше да излети с товарен полет ВЕС 0343/5 с разчет още същия ден да кацне на летището в А. ”. Именно въпросния „разчет” отразява постигнатата действителна обща воля на страните по превозния договор, чието сключване е било единствен предмет на процесния спедиционен договор.
В заключение, не е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване. Допълнителният процесуалноправен въпрос дали факс-изявленията бил документи по смисъла на процесуалното право и дали е необходимо да се доказва, че факсът точно възпроизвежда копирания оригинал и коя от страните носи доказателствената тежест за това е с хипотетичен характер /арг. от текста на чл. 42, ал. 3 и 4 ГПК/, а и не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд. Такъв /изцяло хипотетичен/ характер има и последният релевиран от касатора материалноправен въпрос досежно това дали била обективна или виновна отговорността на спедитора за причинени от превозвача вреди, понеже в ТЗ липсвало „общо легално правило, което да разпорежда, че спедиторът отговаря за вреди на доверителя, които са причинени от превозвача”. По аргумент от текста на чл. 361, ал. 2 ТЗ приложими са правилата на комисионния договор, но също и общото правило относно разпределяне на риска, известно като casum sentit debitor, в съответствие с които въззивният съд се е произнесъл, че на спедитора „Ф” ООД-София не се дължи претендираната от него сума в размер на 21 662.77 лв., т.е. предмет на обжалваното решение не е вида на отговорността, която спедиторът носи спрямо доверителя, а дължи ли му се възнаграждение при пълно неизпълнение на неговия мандат.
С оглед всичко изложено се налага извод, че атакуваното от „Ф” ООД – София въззивно решение, с което е бил отхвърлен неговият иск на спедитор с правно основание по чл. 361 във вр. чл. 362 и чл. 368 ТЗ, не попада в приложното поле на касационното обжалване.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 17.ІІІ.2009 г., постановено по търг. дело № 286/2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 556 по описа за 2009 г.