О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 694
София, 02.11.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на десети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
т.дело №50142 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по обща касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуален представител юрисконсулт Н., и на [фирма], [населено място], чрез процесуален представител адв.Д., срещу решение от 27.07.2015г. по в.т.д.№2315/2015г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение от 04.03.2015г. по гр.д.№84/2014г. на Окръжен съд – Видин и е уважен предявения от [фирма] срещу [фирма] и [фирма] иск с правно основание чл.422 ГПК.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.Н., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивно решение в обжалваната част е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново, с което е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че [фирма] като лизингополучател и [фирма] като солидарен длъжник дължат на [фирма] предаването на отдаденото на лизинг оборудване съгласно Договор за финансов лизинг на оборудване № 3154/С/13.11.2008г., подробно описано, поради прекратен Договор за финансов лизинг на оборудване № 3154/С/13.11.2008г.
Въззивният съд е приел, че задължението за предаване на оборудването от лизингополучателя произтича от прекратения от лизингодателя – ищец Договор за финансов лизинг на оборудване № 3154/С/13.11.2008 година, поради неизпълнение на задълженията за заплащане на лизинговите вноски и други дължими суми в срока по лизинговия договор и общите условия към него.
Приел е, че от представените писмени доказателства – писмо изх.№ 1952/28.11.2012г. за прекратяване на лизинговия договор, покана с изх.№ 555/19.02.2013г. за възстановяване на държането върху оборудването, нотариално уведомление с рег.№ 5567 от 01.08.2013 г. от нотариус с per. № 375 относно настъпилото прекратяване и произтичащото от това задължение за връщане на оборудването процесния договор се установява, че Договор за финансов лизинг на оборудване № 3154/С/13.11.2008 г. между [фирма] и [фирма] е прекратен. Изложени са съображения, че прекратеният договор не съставлява пречка кредиторът да приема плащания от длъжника, с които се погасяват стари негови задължения. Въззивният съд е намерил за неоснователни
направените от ответниците възражения за нищожност съгл. чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречащ на разпоредбите на чл. 342 ал. 2 от ТЗ, на чл. 86 ал. 1 от ЗЗД и на чл. 3, ал. 1 т.1 и ал. 2, във вр.с чл.2 ал. 2 т. 6 от ЗКИ. Прието е, че процесният договор за финансов лизинг не противоречи на разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ, по съображения, че е налице и възлагане/мандат/ и съгласие; оборудването, предмет на договора е закупено от лизингодателя с два договора за покупко-продажба -Договор за покупко-продажба № 10175/18.11.2008г. и Договор за покупко-продажба № 10176/18.11.2008г., съгласно приетите от лизингополучателя оферти, приложени към Договор за финансов лизинг на оборудване № 3154/С/13.11.2008г.; подписването на офертите, приложени към договора за финансов лизинг, удостоверява, че лизингополучателят се е съгласил с предложеното в офертите оборудване относно неговите технически характеристики и спецификации.Въззивният съд е приел за неснователни и възраженията за нищожност на договора, поради нарушение на чл.86,ал.1 ЗЗД, като е изложил съображенията си, че уговорената в договора за лизинг лихва е възнаградителна – тя е цена за предоставена услуга, докато лихвата по чл. 86 ал. 1 ЗЗД представлява обезщетение за забава във връзка с изпълнението на парично задължение и се дължи тогава, когато има неизпълнение в срок.Относно възражение за нищожност, защото липсвали доказателства, че към денят на сключване на Договора 13.11.2008 год., ищецът имал съответното разрешително според действащото тогава законодателство да извършва финансова дейност/лиценз/, въззивният съд е намерил, че същото е бланкетно, с него не са посочени конкретни регулиращи норми към съответния момент, чието нарушаване води за последица нищожност на договора. Отделно е прието, че от представеното удостоверение, издадено от БНБ е видно, че [фирма] е регистрирано по съответния ред от 2009 г., което сочи на неоснователност и на това възражение. По тези съображения я прието, че предявения иск за установяване по отношение на лизингополучателя, че дължи на ищеца-лизингодател предаването на отдаденото на лизинг оборудване съгласно Договор за финансов лизинг на оборудване №3154/С/13.11.2008г., придвид прекратяването му. Прието е, че уважаването на иска спрямо длъжника обуславя и основателността на иска и по отношение на солидарния длъжник.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че въпросът „за действителността на Договор за финансов лизинг на оборудване № 3154/С/13.11.2008г. въпреки липсата на правоспособност на [фирма] за извършване на съответната финансова дейност към момента на сключване на договора“ е разрешен от въззивния съд при наличие на противоречива съдебна практика – сочи влязло в сила решение от 05.07.3012г. по гр.д.№427/2012г. на ОС-Пазарджик. Поставеният от касатора въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Отделно от това, видно от съдържанието на приложеното като доказателство за наличие на противоречива практика съдебно решение, по другия спор съдът не се е занимал със сега поставения въпрос и с „правоспособността на [фирма] за извършване на съответната финансова дейност към момента на сключване на договора“.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи, че „въззивният съд с обжалваното решение се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата, вкл. със задължителната практика на ВКС по въведеното възражение за нищожност на Договор за финансов лизинг на оборудване № 3154/С/13.11.2008г. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.342, ал.2 ТЗ“, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС.
Касаторът сочи и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, твърдейки, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължението му по чл.12 ГПК – да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл.235, ал.2 ГПК – да постанови решението си върху приетите за установи факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото. Касаторът не е посочил доказателства и доводи на страните от значение за изхода на делото, които да се са обсъдени от съда, или правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, които да не са обсъдени от съда, а излага оплакванията и несъгласието си с фактическите и правни изводи на съда във въззивното решение.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 1 200лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.07.2015г. по в.т.д.№2315/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: