О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 694
Гр.София, 23.10.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.1752 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Експрес логистика и дистрибуция“ ЕООД срещу решение №.6323/11.10.18 по г.д.№.541/18 на СГС, ІІ Бс. – с което, след отмяна на решение от 10.07.17 по г.д.№.4346/16 на СРС, 126, предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ са уважени.
Ответната страна Й. Г. М. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С атакувания акт съдът е приел, че страните са били обвързани от трудово правоотношение /въпреки липсата на писмен трудов договор/, което е било незаконосъобразно прекратено. За да направил този извод е изходил от принципните постановки, че писмената форма на договора е такава за действителност, но ако работникът е бил добросъвестен, отношенията между него и работодателя следва да се уредят като по действителен. В случая от ангажираните доказателства в тяхната съвкупност се установява наличието на трудов договор. От документите от НАП е видно, че работодателят е предоставил информация за трудов договор между него и Й. М. за времето 10.07.15-1.06.16, като за този период са били внасяни и съответни осигуровки; за същия работникът е и престирал добросъвестно труд, като срещу това е получавал трудово възнаграждение /за целия период 10.07.15-31.05.16 са представени фишове от заплати, като месечното възнаграждение (предвид заключението и на вещо лице) е било 650лв./. В трудовата му книжка е вписано прекратяване на трудовото правоотношение–като няма спор, че със Заповед №.195/ 27.05.161, връчена на 31.05.16, на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание “уволнение“ – като в същата и в издадената впоследствие Заповед №.799/1.06.2016 за прекратяване на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ е отразено, че заема длъжност „снабдител, доставчик-търговски представител“ в „Дирекция продажби-тютюневи изделия“, отдел „Продажби България“, звено „Продажби Запад“, а причината за прекратяване на „трудовия договор №.1440/10.07.15г.“ е наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ заради неявяване на работа /на 27.04.16 и 28.04.16г./. При тези обстоятелства е прието, че са установени елементите на трудовото правоотношение-място на работа, длъжност, размер на трудово възнаграждение, времетраене. Същевременно същото е било незаконосъобразно прекратено – заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е мотивирана в съответствие с изискванията на чл.195 КТ, но не е спазена процедурата на чл.193 КТ. При тези обстоятелства исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ са намерени за основателни.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1. и т.3 ГПК във връзка с въпроса „налице ли е между страните трудово правоотношение, въпреки липсата на писмен договор?“/реш.№.612/22.03.11 по г.д.№.1024/19, ІV ГО/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
На първо място цитираното от касатора решение не съдържа обособен отговор на така поставения правен въпрос, респективно задължителна част. Същевременно, приетото от въззивната инстанция във връзка с инцидентно въведеното възражение за недействителност на трудовото правоотношение е в съответствие с разпоредбата на чл.75 КТ и наличната задължителна практика. Следва да се има предвид, че изискването на чл.62 ал.1 КТ за писмена форма на трудовия договор е удовлетворено както когато е съставен документ, съдържащ двете насрещни волеизявления и е подписан от страните, така и когато е подадена писмена молба за приемане на работа и приемането на предложението от работодателя в писмена форма (заповед, акт или с друго название документ за назначение) достигне у предложителя. В случая работодателят признава неизгодния за него факт, че за наемането на ищеца по трудово правоотношение е бил съставен писмен трудов договор – №.1440/10.07.15, цитиран в самата заповед за дисциплинарно уволнение №.195/27.95.16г. и Заповед №.799/1.06.16г. по чл.330 ал.2 т.6 КТ /надлежно подписани от управителите на дружеството/. От друга страна между страните няма спор относно заеманата длъжност и дължимото възнаграждението, относно факта, че заповедите са били доведени до знанието на ищеца, че той – за периода от датата на така цитирания трудов договор до датата на прекратяването му – фактически е изпълнявал задълженията си по същия – като работодателят своевременно е уведомил НАП за наличието на трудов договор между него и Й.М., внасял е съответни осигуровки, начислявал му е по ведомост дължимата заплата за реално положения труд, която е изплащал /с изключение на дължимата за м.04.2016/. При тези обстоятелства дори да е била налице висяща недействителност предвид незавършване на фактическия състав във връзка с подписването на трудовия договор, то с подписването на първата ведомост за заплата и дори с подписването на исковата молба съставът е завършен и недействителността – отстранена /в този смисъл реш.№.467/31.01.14 по г.д.№.2392/13, IV ГО, реш.№.33/28.02.13 по г.д.№.1284/12, ІV ГО и др./. Предвид изложеното не е налице твърдяното противоречие със сочената задължителна практика и съответно основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не се касае и за хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – доколкото по въпроса е налице задължителна практика на ВКС, в това число цитирана по-горе, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и е била съобразена.
С оглед на изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. В полза на ответната страна разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за направени такива.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение №.6323/11.10.18 по г.д.№.541/18 на СГС, ІІ Бс.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: