4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 694
гр. София, 25.11.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 401 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на адв.С. С., в качеството му на особен представител на Любомира Я. Б., срещу определение № 545 от 18.12.2018г. по в.т.д. № 425/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав в частта, с която е допълнено постановеното от същия съд по същото дело решение № 309 от 13.11.2018г. в частта за разноските, като Любомира Я. Б. е осъдена да заплати на адв.С. С. сумата от 4 312,92 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за явяването му като особен представител във въззивното производство.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл.47, ал.6 ГПК, съгласно която разноските за особения представител се възлагат на ищеца, а вместо това е осъдил ответницата да заплати възнаграждението на назначения й особен представител. Позовава се на т.6 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че в хипотезата, когато възнаграждението за особен представител не е заплатено предварително от ищеца, същото следва да бъде изплатено от бюджета на съда, като загубилата страна бъде осъдена да възстанови така присъдената сума в полза на съдебната власт. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено и ищецът да бъде осъден да заплати сумата 4 312,92 лева, дължимо възнаграждение за особен представител, евентуално същата сума да бъде изплатена от бюджета на Пловдивски апелативен съд.
С частната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което не следва да се обсъжда, тъй като за разглеждането на жалбата е неприложим процесуалният ред по чл.274, ал.3 ГПК и произнасянето по основателността й не е обвързано с предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по частната жалба „Първа Инвестиционна Банка” АД, [населено място] оспорва същата, като излага съображения за нейната неоснователност. Поддържа, че тъй като постановеното решение е в негова полза, не дължи заплащане на възнаграждението за особения представител.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.2 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК, поради което е допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд се е произнесъл по молба с правно основание чл.248 ГПК за допълване на постановеното въззивно решение в частта за разноските, подадена от особения представител на въззивника Любомира Б.. По реда на чл.47, ал.6 ГПК и на основание чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. е определил възнаграждение за особен представител в размер 4 312,92 лева с ДДС. Според въззивния съд тежестта за разноските за особеното представителство следва да бъде съобразена с основните принципи, предвидени в чл.78 ГПК. Поради това е приел, че тези разноски не се дължат от ищеца, тъй като делото е решено в негова полза. По тези съображения въззивният съд е осъдил Любомира Б. да заплати на назначения й особен представител адв.С. С. определеното възнаграждение.
Определението е неправилно.
Произнасянето на въззивния съд е в противоречие със задължителните указания на т.6 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които възнаграждението на особения представител, назначен от съда, следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие на предпоставките на чл.78 ГПК. Това възнаграждение винаги е дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл.46, ал.6 ГПК и чл.48, ал.2 ГПК, които го определят като задължено лице, а ако решението е в полза на ищеца, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски.
С оглед цитираната задължителна съдебна практика, изводът на въззивния съд, че възнаграждението за въззивната инстанция на особения представител следва да бъде заплатено от ответника, а не от ищеца, е неправилен. Допуснато е смесване на отговорността за разноски по чл.78 ГПК, обусловена от изхода на делото, със задължението за заплащане на възнаграждение на назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител, изрично регламентирано като задължение на ищеца. На особения представител се дължи авансово възнаграждение от ищеца за всяка инстанция, без същото да е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на насрещната страна особен представител, който е назначен с цел разглеждане и разрешаване на спора по делото при условията на състезателност. Безспорно, в случай че делото е решено в полза на ищеца, същият разполага с възможността да иска присъждане на разноските за платеното възнаграждение. Тази възможност обаче е следваща самото плащане на възнаграждението, т.е. присъждането на разноски на ищеца предпоставя същият да е платил възнаграждението на особения представител.
В настоящия случай, въззивната жалба срещу първоинстанционното решение е подадена от особения представител на ответника, като ищецът не е бил задължен своевременно да внесе дължимото възнаграждение в хода на въззивното производство. Поради това съгласно чл.77 ГПК въззивният съд е следвало да постанови определение за принудителното му събиране от ищеца, а съответно да осъди ответника – жалбоподател във въззивното производство да заплати на ищеца направените разноски за особен представител съобразно изхода на спора.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно и се постанови ново в горния смисъл.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 545 от 18.12.2018г. по в.т.д. № 425/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав в частта, с която Любомира Я. Б. е осъдена да заплати на адв. С. С. адвокатско възнаграждение в размер на 4 312,92 лева с ДДС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на адв.С. С., [населено място], [улица], ет.1, на основание чл.47, ал.6 вр. чл.77 ГПК възнаграждение в качеството му на особен представител на ответника Любомира Я. Б., за производството пред въззивната инстанция в размер на 4 312,92 лева /четири хиляди триста и дванадесет лева и деветдесет и две ст./.
ОСЪЖДА Любомира Я. Б., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, да заплати на „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.1 ГПК направените разноски за възнаграждение за назначения й особен представител в производството пред въззивната инстанция в размер на 4 312,92 лева /четири хиляди триста и дванадесет лева и деветдесет и две ст./, след представяне на доказателство за тяхното внасяне от ищеца.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: